Джефри Дивър
Имитаторът (51)

Петдесет и първа глава

— Е, пиле, как да ти викам? Как се казваш? Разбира се, не господин Андрю Крюгер?

— Истинското ми име? Ти как мислиш, Владимир? Не, сега съм Едуард Акройд.

— Да, да, това ми харесва. Изтъкнат мръсник. Реален човек?

Крюгер не отговори, но наистина бе откраднал самоличността на реалния Едуард Акройд, служител на „Милбанк Ашурънс“ — компания, застраховаща стотици мини и търговци на едро за диаманти и благородни метали. Акройд, както бе казал на Райм, бе пенсиониран детектив от „Скотланд Ярд“, а в момента — старши следовател за „Милбанк“. Извън това Крюгер не знаеше нищо за истинския Акройд; бе измислил всичко останало, включително пикантериите за сексуалността му: представи измисления си герой за гей — хитра тактика, за да свали гарда на Райм; консултантът изглеждаше човек, който цени толерантността. (Крюгер бе казал на своя бизнеспартньор, Терънс Девур, най-хетеросексуалният мъж, който може да съществува, че двамата вече са женени — това много развесели южноафриканеца.)

Криптограмите — които бяха реално хоби на Крюгер — също имаха за цел да спечелят доверието на криминалиста. Много клиенти на компанията му бяха британци, затова той лесно имитираше акцента.

Сега, в колата, Крюгер се отдръпна леко от руснака. Ростов вонеше на цигари, лук и прекомерно количество афтършейв.

— А ти? Не си Влад Ростов, предполагам.

— Не, не. — Руснакът се засмя. — Толкова много имена смених за една седмица… сега съм Александър Петрович. Бях Йосиф Добинс, когато кацнах. Сега Петрович. Повече ми харесва. Добинс може да е евреин. Харесва ли ти „Александър“? На мен — да. Беше единственият паспорт, който онзи задник в Брайтън Бийч имаше. Взе ми един куп пари. Брайтън Бийч ми харесва. Бил ли си там?

В средите на застрахователите на диаманти Ростов бе известен като неуправляем и доста луд. Това дърдорене на безсмислици беше типично за него.

— Знаеш ли, Влад…

— Александър.

— … не съм дошъл тук да разглеждам забележителности.

— Ха, не, ние не сме туристи, ти и аз.

Крюгер се почувства по-спокоен. Беше се окопитил от шока, когато Ростов нахълта в колата му, макар да очакваше, че той рано или късно ще се появи. Освен това беше облекчение, че вече не се налага да говори с британски акцент. Започваше да му дотяга. Крюгер беше от Южна Африка и естественият му акцент бе африканерски английски. Пред Райм, Сакс и останалите от екипа се налагаше много да внимава да изговаря думите с правилната префърцунена британска интонация.

Фасада след фасада… какви преживявания бяха през изминалата седмица.

Всъщност Андрю Крюгер, а не Владимир Ростов, беше истинският престъпник, когото полицията наричаше Извършител 47: убиецът на Джатин Пател и Сол Вайнтрауб. И той, представяйки се за Едуард Акройд, се беше присламчил към полицейското разследване по случая.

Крюгер бе изпаднал в шок, когато се появи „Обещаващия“, имитиращ ролята му с точност до скиорската маска, ръкавиците и ножа. Не му отне дълго да се досети, че това вероятно е Ростов. Руснакът или неговият работодател в Москва сигурно бяха проникнали в компютрите и телефоните на Крюгер и следяха в реално време информацията за хода на мисията му по отчетите, които той даваше на собствения си шеф в Южна Африка. Ростов бе узнал всичко за престъпленията на Крюгер още преди полицията.

Крюгер веднага смени телефоните си и инсталира нови проксита на лаптопа си, но в крайна сметка изпрати съобщение на един телефон, за който знаеше, че се подслушва: „Ростов. Свържи се с мен“. Но очакваше обаждане, а не руснакът внезапно да се появи на седалката до него.

— Как ме намери тук?

— О, ти пращаш всякакви лайна по имейла на своя клиент, друг мой. Непредпазливо, непредпазливо!

Крюгер запали колата.

— Да отидем някъде да поговорим. Където да не бие на очи. Имаме проблем, Влад, и трябва да го решим.

— Да, да. Можем да отидем някъде на ресторант. И помни.

Нет „Владимир“. Я — Александър. Александър Велики!

* * *

След половин час двамата мъже седяха в един ресторант в Харлем.

Андрю Крюгер не познаваше добре Ню Йорк. Беше пристигнал само преди седмица, за да задейства плана. Но знаеше, че Харлем е населен предимно с чернокожи и представители на работническата класа и затова едва ли щяха да срещнат някого, свързан с разследването. Остана, меко казано, изненадан да види това скромно заведение пълно с бели клиенти — много от тях хипстъри.

Атмосферата беше доста приятна.

За Владимир Ростов, от друга страна, тук бе истински рай. „Автентичното барбекю на Марта“ адски му хареса. Крюгер отпи глътка спрайт. Беше се престорил, че обича шотландско уиски, за да спечели още повече доверието на Райм и Амелия. Всъщност пиеше много малко алкохол, най-вече червено „Пинотаж“ — вино, срещащо се единствено в родината му.

Руснакът бе на втория си бърбън. Получи пристъп на кашлица.

— Шибани цигари. — Вдигна чашата си. — Това помага. Полезно е за здравето.

Крюгер знаеше, че Ростов е работил в диамантените мини в Сибир от най-ранна възраст. Не, разяденият му бял дроб не беше жертва на цигарите, поне не само.

Крюгер и руснакът кръстосваха пътищата — и мечовете — си от години и южноафриканецът добре знаеше, че Ростов обича охолния живот и пие много (макар да мразеше традиционната руска водка). Освен това обожаваше храната. В момента Ростов енергично унищожаваше поръчката си: голяма порция телешки ребърца, която съдържаше цяло кило месо и няколко камари гарнитури отстрани.

Крюгер само побутваше с вилица салатата, която бе поръчал. Беше стресиран и изобщо нямаше апетит.

Забеляза, че очите на Ростов следят задника на сервитьорката. Тя беше висока, представителна жена, с кожа с цвета на идеално препечена филийка. Руснакът бе известен с ненаситните си апетити във всяко отношение.

— Как ме нарече?

— Да съм те нарекъл?

— Когато се качи в колата?

Ростов се засмя — силно.

— Пиле. Моето пиленце. Кокошчица. Птичето ми. За мен всички са пиленца! Може би и аз съм пиле за някого. Обичам те, знаеш ли, Андрю. Ти си ми брат, ти си ми баща!

Крюгер нервно се огледа и въздъхна.

— Както казват тук, успокой малко топката.

— Ха! Да, да. — Ростов откъсна месото от едно ребро с жълтите си зъби и го задъвка. На лицето му заигра зловеща усмивка. — Първо! — Чукна чашата на Крюгер със своята. — За теб, друг мой. За теб. Ти си гений. Този шибан план, който измисли! Гений.

Крюгер стисна устни.

— Само дето не проработи така, както очаквах.

Имаме проблем…

— Значи — попита Ростов, като понижи глас, — работиш за „Нуево мундо“ — минната компания „Нов свят“ — в Гватемала, а?

Сигурно бе научил от хакнатия му компютър… проклети руснаци.

— Да — отговори Крюгер. — Нов клиент. Не бях работил за тях преди. Знаеш ли ги?

— Чувал съм за тях, да, да.

— А ти си изпратен от „Добпром“, разбира се?

Това бе руската квазидържавна монополна компания за добив на диаманти, базирана в Москва. От „добив“ и „промишленост“. Беше най-голямата компания за добив и разпространение на диаманти в света. Ростов бе редовен изпълнител на мръсните им поръчки.

— За кого друг да работя? Погледни лайняните ми дрехи, погледни тлъстия ми корем от ядене на скапана храна. Кажи ми, пиле. „Нови свят“ плаща ли добре?

— Разбира се. Петдесет процента.

— Ау. Нищо подобно за мен. Майната им на Маркс, Ленин и Сталин!

Ростов намигна и прокара месото с глътка бърбън.

Крюгер въздъхна.

„Шибаният велик план“ — и обстоятелствата, довели до срещата на тези двама души сега в Ню Йорк — водеха началото си отпреди няколко седмици поради едно необичайно събитие.

Един наемник за мръсни поръчки на „Нуево мундо“ се беше обадил на Крюгер и беше обяснил, че прочутият манхатънски диамантер Джатин Пател е получил проби от кимберлит, добити от „Нортийст Джио Индъстриз“ от площадката за геотермални сондажи в Бруклин. Анализът показал, че скалата е богата на сурови диаманти с много добро качество. Наистина, имаше вероятност кимберлитът да е случайна находка — серпентинитът, сходен вид скала, е разпространен в Ню Йорк, но богатият му на диаманти братовчед не е.

Ако обаче запасите бяха големи и качеството толкова добро, колкото изглеждаше, и ако собственикът на земята разбереше за откритието, той със сигурност щеше да даде концесията за добив на американска компания. Това можеше да срине цената на диамантите в света. И още по-лошо, една американска диамантена мина би имала огромно пазарно предимство пред чуждестранните. Защо им трябва на клиентите да купуват добити по съмнителен начин диаманти от Третия свят, когато при тези от САЩ със сигурност са спазени всички етични стандарти? Това щеше да бъде катастрофа за чуждите мини; на Съединените щати се падаше повече от половината от пазара на дребно на диаманти в света на стойност около четирийсет милиарда долара годишно.

Агентът предложи „Нов свят“ да плати на компанията на Андрю Крюгер един милион долара за една от специализираните им услуги: „отрицателно регулиране на производствената ефективност“.

С други думи, използване на саботаж, заплахи и подкупи, а понякога и по-лошо, за да се спре разработването на находища на благородни метали, уран и други ценни руди и скъпоценни камъни. Диамантената индустрия отдавна използваше такива насилствени методи за потискане на чуждото производство и конкуренцията.

Планът, който измисли агентът на „Нов свят“, беше брилянтен: Крюгер щеше да убие Джатин Пател, но преди това да го принуди да каже имената на всички, които знаеха за кимберлитовата находка. И после да убие и тях. Щеше да подкупи някой служител на „Нортийст Джио“ да му осигури достъп до обекта и там щеше да събере и да унищожи всичкия кимберлит, който намереше. След това щеше да пусне експлозив в някои от шахтите и да ги запечата с циментов разтвор и да заложи бомби на тръбите за газта в близки сгради. Всеки заряд от C4 беше нагласен така, че да избухне минути преди газова експлозия. Това щеше да симулира земетресение и причинени от него пожари.

Градските власти щяха да затворят сондажите, позовавайки се на риска от още земетресения. Това щеше да бъде краят на сондирането за кимберлит.

Крюгер бе заложил взривните устройства и се зае да премахне всеки, който знаеше за кимберлита.

Подложен на мъчения, Джатин Пател му каза за Сол Вайнтрауб. Но се закле, че никой друг не знае за кимберлита. След като Пател умря обаче, в магазина се появи някакъв младеж — Вимал Лахори, както се оказа впоследствие — очевидно служител, защото знаеше кода за вратата. Крюгер стреля по него, но той избяга. И очевидно Лахори знаеше за кимберлита, защото куршумът се заби в пликче, пълно с този минерал.

Знаейки, че младежът веднага ще се обади в полицията, Крюгер трескаво започна да мисли какво да прави. Не успя да прегледа всички документи на Пател и да разбере кой е младежът — нямаше време за щателно търсене. Неочаквано, докато гледаше белите квадратни пликчета с диаманти, които бе пръснал по пода, за да имитира обир, му хрумна идея. Една абсурдна идея. Но беше отчаян.

Щеше да подлъже самите разследващи полицаи да го заведат при младежа и всеки друг, който би могъл да знае за кимберлита.

В работата си като наемник в диамантената и златната индустрия Крюгер често прибягваше до кражба на самоличност като инструмент за изпълнение на задачите си (както правеше и Ростов). Сега реши пак да прибегне до този метод.

В магазина на Пател намери празно пликче за диаманти и написа на него имената и характеристиките на четири камъка на стойност милиони долари, а също името „Грейс-Кабът“, реално съществуваща минна компания в Южна Африка. Телефонният номер, който написа обаче, беше на предплатения телефон на Тери Девур, неговия съдружник.

Крюгер остави пликчето на работната маса, извади твърдия диск със записа от камерите в магазина и избяга.

После се обади на Девур в Кейптаун и му каза да смени записа на гласовата поща за номера на „Грейс-Кабът“ и да очаква обаждане от полицията по повод откраднатите сурови диаманти. Той трябваше да изиграе ролята на Луелин Крофт — реалния изпълнителен директор на компанията. „Крофт“ щеше да бъде шокиран от загубата и да изпрати при разследващите застрахователния следовател на компанията — човек с опит в търсенето на диаманти; човек, който може да им помогне.

Самият Крюгер влезе в тази роля: на Едуард Акройд, от реално съществуващата застрахователна компания „Милбанк Ашурънс“, чиято самоличност бе вземал „назаем“ и преди. Акройд, който бе около възрастта на Крюгер, беше британец, бивш служител на „Скотланд Ярд“. И на сайта на „Милбанк“ нямаше негова снимка. Крюгер си извади визитни картички с името на Акройд и застрахователната му компания, но с номера на един от своите предплатени телефони.

Абсурдно наистина. Планът можеше да се провали във всеки един момент. Но имаше макар и малък шанс да проработи. Крюгер трябваше да поеме риска.

Късметът беше на негова страна… засега. Полицията повярва във фалшивата му самоличност, зарядите C4 избухнаха, както бе планирано, пожарите опекоха няколко души и властите спряха сондажите, той намери и уби Сол Вайнтрауб и отбелязваше напредък в търсенето на чирака на Пател.

Но изведнъж удари в бетонна стена: Линкълн Райм и Амелия Сакс успяха да свържат двете части на плана, които по никакъв начин не трябваше да се свързват — че убиецът на Пател е бил и на площадката за геотермално сондиране. И което беше още по-лошо, че той стои зад фалшивите земетресения. Крюгер още си спомняше с ужас как Райм го извика в хола, за да му разкаже с големи подробности (благодарение на камерите за наблюдение) какво всъщност цели престъпникът с имитирането на земетресения и пожари.

„Това е планът на Четиридесет и седем. Затова е тук: да зареди взривни устройства по газопреносната мрежа и взривове с C4, за да симулира земетресения.“

Това подложи на изпитание самообладанието на Крюгер. Почти очакваше Райм да се обърне към него и да каже: „Знам, че това си ти! Арестувай го, Амелия!“.

Но не. Фасадата на Акройд издържа. И слава богу, Райм и Сакс не се досетиха, че целта на целия план е саботиране на диамантените залежи на мястото за геотермално сондиране. Откриха кимберлита, но за щастие не му обърнаха особено внимание.

Разбира се, после, за капак на всичко, непредсказуемият, нахален руснак Владимир Ростов също се набърка в работата му.

— Добре. Значи реши да станеш мой подражател…

— Какво, по дяволите, е това?

— Двойник. Имитатор. Подслушал си телефона ми, чул си да говоря за свидетелите, които съм открил, и си решил да ми помогнеш.

— Да, да. Намерих оня ирански задник — Нашим — и той ми каза за приятеля на Вимал, Киртан. А пък той ми каза къде да намеря гаджето му, Адила. Не съм ли адски добър детектив, а? Коломбо! — Ростов сви рамене. — Бях близо. Но не стана. Намръщи се. — Преебах се.

Крюгер попита директно защо го е направил. Ростов обясни, че целта на „Добпром“ беше същата като на „Нуево мундо“: да запази диамантеното находище в тайна. Защо просто не бяха оставили Крюгер да реши проблема?

Ростов изгълта на един дъх бърбъна си и размаха клечката си за зъби към Крюгер.

— Слушай, друг мой. Не се обиждай, обаче това е сериозна работа. Какво правим, ако прецакаш нещата? Тоя кимберлит, о, мирише на фалит. Четох доклада от анализите. Видя ли колко карата на тон? — Кимна към прозореца, явно имаше предвид геотермалната площадка в Бруклин. — Това е ботсванско качество — прошепна благоговейно.

Въпреки че показателите варират, една мина трябва да преработи между сто и двеста тона скална маса, за да произведе един карат качествени диаманти. В Ботсвана съдържанието на диаманти в рудата е десет пъти по-високо. Най-доброто в света.

Находището в Ню Йорк имаше същите показатели.

— Затова прости меня, пиленце, ако съм те натъжил. Но не можем да рискуваме. Но не се обезкуражавай! Аз идвам, за да ти помогна. Ти си Батман, а аз — Робин! Потупай ме по гърба!