Джефри Дивър
Имитаторът (52)

Петдесет и втора глава

— Не се обаждам аз. Никога не си ме чувала. И няма да реагираш на това, което ще ти кажа. По никакъв начин. Ясно?

Амелия Сакс стоеше в ъгъла на лабораторията на Райм и слушаше внимателно обаждащия се Фред Делрей, специален агент на ФБР в Ню Йорк.

— Добре.

— Линкълн наблизо ли е?

„Какво, по дяволите, означава това?“ — запита се тя.

— Да.

Райм беше в другия край на хола и говореше с Рон Пуласки.

— Може ли да те чуе?

— Не. Какво е станало?

— Добре, ето каква е работата. И изобщо не изглежда добре, Амелия. Подшушнаха ми, че се води разследване срещу Линкълн. Срещу Рон също. От нас. ФБР, Източен окръг.

Тя не помръдна, но усети топла вълна от шок да преминава през тялото й.

— Аха. Ясно. И по какъв повод?

Делрей беше експерт на Бюрото по тайни операции. Хилавият като върлина чернокож бе олицетворение на самообладанието, както и се очаква от човек, който се представя за търговец на оръжие, предлагащ да продаде боеприпаси на изнервен неонацист, размахвайки револвер като средство за улесняване на преговорите. Но сега Сакс долавяше тревога в гласа му — тон, какъвто не беше чувала по-рано от него.

— Хванали са се да помагат на защитата в случая „Ел Алкон“.

Сакс положи усилие да не каже нищо, с което да изрази смайването или разочарованието си.

— Сигурно ли е?

— О, да. Тоя красавец Ханк Бишоп, прокурор по случая „Ел Алкон“, има достатъчно улики, за да ги арестува. И двамата. Рон и Линкълн.

Тя бе шокирана.

— Ясно.

Сакс си спомни, че в последно време Рон се държеше потайно. Ходеше по задачи, които не изглеждаха свързани с Извършител 47. А миналия ден дойде непознат посетител с вид на латиноамериканец. Може би някой от помощниците или адвокатите на Ел Алкон.

— Мисля, че е приел да участва, защото има нещо странно във веществените доказателства. Може би някой агент или техник си е позволил известна свобода, за да е сигурен, че Ел Алкон ще влезе за дълго зад решетките. Имам предвид, работата е дебела. Мога да разбера защо Линкълн се е вързал на това. Но… — Гласът на Делрей заглъхна. — Не е отишъл да попита Бишоп или някого друг. Просто е приел да работи за защитата и… по дяволите, получава пари за това. Много пари. Хиляди. Доста зле изглежда.

„За бога, Райм. Какво, по дяволите, си направил?“

— Нещата скоро ще се сговнят, Амелия. Двамата ще отидат във федерален затвор за известно време. Пускането под гаранция може да бъде проблем, защото процесът „Ел Алкон“ е много напечен и Бишоп не иска нищо да го прецака преди заключителната пледоария.

— Дори… — Тя замълча, търсейки дума. — Дори като се има предвид неговото състояние?

— Да. Ще го пратят в медицинския корпус на следствения арест. Том няма да бъде допуснат. Медицинските сестри ще се грижат за него.

Тя погледна Райм. Представи си как ще се отнасят към него.

Не, това не можеше да бъде истина… Кошмар.

— Затова — продължи Делрей, — казвам ти, но нищо не съм ти казал. Бързо намери адвокат. Може да помогне до известна степен. И двамата с Лон поемете разследването на Извършител четирийсет и седем. Хайде, трябва да затварям. Късмет, Амелия.

Връзката прекъсна.

Сакс умишлено се опита да не гледа Райм. Очите й със сигурност щяха да издадат тревогата й.

— Лон? — извика.

Селито я погледна. Тя кимна към антрето и той я последва там.

— Какво има?

Тя въздъхна, пое си дъх и с тих глас му разказа за обаждането — тоест необаждането — на Делрей.

Намачканият детектив рядко показваше емоции. Сега очите му се разшириха и той за момент остана безмълвен.

— Не може да бъде. Сигурно е грешка.

— При Бишоп? — цинично попита Сакс. — Той никога не греши.

— Не — промърмори Селито. — И да взема пари? Боже. Знам, че получава хонорари за работата си, но от мръсник като Ел Алкон? Лоша работа. Даже ако се измъкне, това ще е краят на консултациите му за нас. Вероятно на всички. — След кратко мълчание добави: — Добре. Добре. Невинен до доказване на противното.

Макар че в едно престъпление Райм със сигурност бе виновен: че не й беше казал, че е приел да работи за защитата на Ел Алкон. Това силно я нарани.

„Честит семеен живот“ — помисли си още по-цинично Сакс.

Но Селито беше прав в едно отношение: Райм, а и Рон Пуласки, трябваше да си намерят адвокат. И съдейки по разтревожения тон на Делрей, трябваше да го направят незабавно.

— Знам няколко души — каза Селито. — Защитавали са закоравели престъпници, които съм арестувал. Не ме кефят, но са най-добрите. Веднага започвам да звъня.

Сакс чу шум в задната част на къщата. Тракане на тенджери и тигани. Шуртене на вода.

Тя въздъхна.

— Ще кажа на Том.

* * *

Андрю Крюгер отпи от безалкохолното си. Погледна Ростов и се намръщи.

— Добре. От „Добпром“ искат да са сигурни, че никой не е разбрал за находището. Но какви бяха тия глупости с „Обещаващия“? Чул си, че съм използвал макетен нож и скиорска маска при Пател, и си се снабдил със същите неща?

— Разбира се! — гордо отговори Ростов. — Аз съм умно копеле! Нали?

— А за какво бяха тия брътвежи за опорочаването на диамантите? Че били душата на земята? И онова момиче, което накара да глътне пръстена си? Рязането на пръсти? Що за глупост беше това?

Ростов го погледна лукаво:

— Що за глупости? Хъм. Глупости, на които целият свят вярва! След появата на Обещаващия никой не е помислил, че Пател може да е бил убит, защото в Бруклин има кимберлит и диаманти. По Си Ен Ен говорят, че някакъв луд напада бъдещи булки, значи това е светата истина.

Крюгер не можеше да спори с това.

Изведнъж руснакът се наведе напред и заговори с тих, равен глас:

— Обаче, пиленце, кажи ми честно. Ти знаеш това, което повечето диамантени компании знаят: да режеш красив камък на парчета и да продаваш тези боклуци в моловете. Да похабяваш прекрасния суров камък, за да правиш малки лайнени диамантчета на дебелите пръсти на момичетата. — Очите му проблеснаха гневно. — Шибано престъпление.

Махна на сервитьорката за още едно питие и запази мълчание, докато тя му го донесе. Бързо отпи.

— Да, да, „Добпром“, моят прекрасен работодател, те продават на такива търговци. Плащат ми скапана заплата. Но това не ми пречи да недоволствам. А ти, друг мой! Знам, че дълбоко в своето сърце си мислиш, да, да, Обещаващия е прав. Нека тия пилета, които не различават диамант от парче стъкло, да ги заболи, нека да поплачат.

Отпи още една глътка.

— Добре, добре. Аз съм прецакан. Вкаменен… Но може би дълбоко в себе си и ти си луд като мен?

Андрю Крюгер искаше да възрази. Но трябваше да признае, че Ростов е прав и за това. Диамантите бяха най-съвършеното нещо на земята. Как да не изпиташ известно презрение към онези, които не ги оценяват по достойнство?

Той обаче също трябваше да заработи заплатата си. Имаше работа за вършене. Затова бутна чашата си настрана и каза тихо:

— Сега за нашия проблем.

Ростов се намръщи:

— Да, да, те знаят, че твоите земетресения бяха фалшиви. Но ти го нареди, сякаш оня задник от „Грийнпийс“ е организирал всичко.

— Не от „Грийнпийс“ — поправи го Крюгер. — От „Една Земя“.

— Да. Всичките са лайнари.

След като Райм и Амелия се бяха досетили, че земетресенията са били саботаж, Крюгер имаше нужда от изкупителна жертва. Беше видял разпаления Шапиро при сондажа и реши да използва него. Проникна в апартамента на екоактивиста, подхвърли уличаващи материали, а когато Шапиро се върна, разби черепа му. След това се обади на Райм и му каза, че е научил, че Шапиро е набелязал Джатин Пател, защото е работил с мръсни диаманти.

После отиде в Палисейдс Парк с колата на Шапиро. След като го хвърли от скалите, взе автобус до моста „Джордж Вашингтон“ и от там се прибра вкъщи с метрото.

— Е, гениален комбинатор? Какво правим?

— Нещата не са толкова зле, колкото изглеждат — каза Крюгер. — Работникът от сондажа, който ми помогна да заложа взривовете…

— Да, четох писмата ти.

Крюгер хвърли мрачен поглед на руснака.

— И къде е той?

— Мъртъв е. Той ми каза, че повечето шахти само се пробиват. Значи не са изкопали още много кимберлит. Мога да го намеря и да го унищожа. Големият проблем е момчето, Вимал. Пробите, които носеше в събота — не ги е получил от мястото на сондажите — това проверих. Следователно или някой друг му ги е дал — може би друг оценител като Вайнтрауб — или ги е взел от друго място. Трябва да го открием. Да го принудим да ни каже откъде са пробите и дали някой друг знае.

Апетитът на Крюгер окончателно изчезна, когато Ростов енергично пъхна нокът между зъбите си, за да изчопли парченце храна.

— Е?

Крюгер се наведе напред:

— Ето какво мисля аз. Тази Амелия. Тя знае къде е Вимал. Ние ще я накараме да ни каже. Не можем да я убием — все пак е полицай. Би било прекалено.

— Обаче други неща… може? — попита Ростов.

— Други неща може.

Лицето на Ростов грейна.

— Да, да, ще ти кажа. Аз не съм доволен от нея. Пиленцето Вимал беше много близо. Но тя ме прецака. Как ще я хванем?

— Казах на ченгетата, че един бижутер в Манхатън може да даде полезна информация. Ще кажа на Амелия, че се е съгласил да говори само с нея, насаме. Ще намерим някой тих магазин някъде в Диамантения квартал. Първо отиваме двамата с теб и очистваме собственика. Когато тя дойде, прави с нея каквото искаш, за да изкопчиш информацията къде е Вимал и как можем да се доберем до него. Ще решим проблема и после се прибираме всеки откъдето е.

Ростов се намръщи театрално:

— А бонус? Твоите шибани гватемалски копелета ще платят ли бонус?

— „Добпром“ не ти ли плаща?

Ростов се изсмя мрачно. После се наведе напред и постави противната си ръка върху тази на Крюгер.

— Тази Амелия, това пиленце… Видя ли пръстена, който носи? Диамант, нали? — Беше присвил очи и тонът му подсказваше, че това е много важен въпрос. — Не някой скапан сапфир?

— Да — отговори Крюгер. — Диамант.

— Какво качество? — попита Ростов.

Американският институт по гемология класифицира диамантите по четири признака: тегло в карати, цвят, форма и прозрачност.

— Не съм го виждал отблизо — отговори Крюгер, — но бих казал: два карата, син, брилянт и предполагам, VV1 или –2.

Това означаваше, че не е безупречен, но има съвсем малки дефекти, невидими с невъоръжено око. Качествен камък.

— Защо питаш? — попита Крюгер, въпреки че имаше идея какво има предвид лудият руснак.

— Трябва да й причиним сериозна болка и трябва да си взема нещо за спомен. — Погледна изпитателно Крюгер. — Нали нямаш нищо против?

— Единствено ме интересува да намериш Вимал. Прави каквото искаш с нея, само не я убивай.