Джефри Дивър
Имитаторът (64)

Шейсет и четвърта глава

Почти невъзможно.

Това си мислеше Сакс, докато профучаваше с ториното по Манхатънския мост по посока Бруклин. Погледна наляво — Винегар Хил. Рон Пуласки навярно имаше същото чувство.

Как бе възможно някой да намери взривните устройства? Доминиран от самотно издигащия се комин на електрическата подстанция на „Алгонкин Пауър“, кварталът беше по-голям, отколкото Сакс бе очаквала. Шест квадратни карета, бе казал началникът на местния участък. Но това не бяха малки карета.

Тя свали предавка и с пълна газ изхвърча през изхода на магистралата, след което зави рязко по Джей стрийт. Рон Пуласки изпъшка леко, въпреки че след толкова години би трябвало да е свикнал с шофирането й като на състезателка във „Формула 1“. Синята лампа мигаше тихо, но тревожно по тъмната улица, от двете страни на която се редуваха промишлени сгради, къщи и жилищни блокове. Тухлените и каменните стени бяха олющени и надраскани, но сравнително чисти от графити. Контейнерите бяха очукани и напукани, но боклукът си стоеше вътре.

Спортният автомобил имаше твърдо окачване и Сакс чувстваше неравностите на пътя в гърба и коляното си, все още наболяващи я от издевателствата през последните няколко дни. А улиците на Винегар Хил не можеха да се похвалят с гладка настилка. Оригиналните павета, понякога погрешно наричани калдъръм, бяха разкъртени в много участъци. На други места гранитните правоъгълници, загладени през вековете от конски копита, подметки и колела, бяха единствено покритие на пътното платно.

Сакс зави към Джон стрийт, уговорения сборен пункт. Намираше се точно срещу подстанцията — обширен комплекс като декор за научнофантастичен филм. Сиви метални сандъци, кабели, трансформатори. Сакс спря рязко пред червена тухлена индустриална сграда. Вероятно фабрика в някой предишен живот, а сега седалище на половин дузина рекламни агенции, дизайнерски фирми и производители на бутикова конфекция. „Изискани шоколадови бонбони «Монти»“ заемаше първия етаж и обонянието й подсказа, че компанията изработва апетитната си стока на място. Опита се да си спомни кога за последен път е яла. Не можа. После изобщо забрави този въпрос.

Пред подстанцията на Джон стрийт бяха спрели четири пожарни коли и автомобилът на началника на местната пожарна, плюс половин дузина патрулки и една цивилна полицейска кола. Имаше осем униформени полицаи, двама цивилни детективи и капитанът на местния участък, облечен с костюм. Той бе висок чернокож, строен, с много тъмна кожа и гладко обръсната глава. Арчи Уилямс. Сакс бе работила с него. Харесваше чувството му за хумор.

— Детектив Сакс — поздрави я той. После погледна Пуласки, който се представи.

Уилямс кимна.

До капитана стоеше началникът на пожарната, с униформа. Блед, набит мъж около петдесетте. Винсънт Станело. Когато се здрависваха, Сакс видя голям стар белег от изгаряне.

Той обясни, че пожарникарите обикалят квартала с газови ключове — дълги пръти, използвани за спиране на подземните газови кранове, чиито клапани бяха достъпни през малки квадратни вратички на платното, на тротоарите или в дворовете.

— Изпратихме шест екипа. Капитан Райм нареди да се придържаме към една ивица през центъра на Винегар Хил. От кабинета му ни изпратиха това. — Станело показа телефона си, на който се виждаше картата на Макелис.

— Това е линията на разлома. Трябва да търсим в радиус две пресечки от двете страни.

Станело въздъхна:

— Тук има километри тръби. И не забравяйте, че можем да спрем само природния газ с централно разпределение. Много клиенти използват пропан от частни компании. Няма начин да изключим тези източници, освен от индивидуалните спирателни кранове във всяка сграда.

Уилямс добави:

— Наредих на нашия отдел „Обири“ да зарежат всичко друго и да започнат да проверяват документите. И пуснахме автоматична проверка на всички обаждания на спешния телефон от Винегар Хил. — Сви рамене. — Но освен ако някой не е видял извършителя в действие, едва ли има подаден сигнал.

— Кога е заложил устройствата? — попита Уилямс.

— Предполагаме, че по някое време миналата седмица — отговори Пуласки. — До десет дни. Не сме сигурни.

— Затова записите от камерите за наблюдение няма да помогнат много — каза Сакс.

Огледа тревожно стотиците сгради наоколо, все стари и предимно дървени.

И отсече:

— Евакуация.

— Какво да евакуираме? — попита Станело.

— Всички. Всяка сграда до две пресечки от двете страни на разломната линия.

— Ще настъпи пълен хаос — неуверено отбеляза пожарникарят. — Може да има ранени. Възрастни хора, деца.

— И медиите ще ни изядат с парцалите, ако се окаже, че няма бомба — изтъкна Уилямс.

— А какво ще кажат, ако има, а ние не изведем хората?

Амелия Сакс мразеше да посочва очевидното.

Двамата началници, Уилямс и Станело, се спогледаха.

Пожарникарят попита:

— Сигурни ли сте, че има заложена бомба във Винегар Хил?

Сакс си помисли: „Сигурни? Какво точно беше сигурно?“.

И отговори:

— Абсолютно. — След това добави вярната информация: — През всеки от последните два дни е заложил по едно взривно устройство. Нямаме причина да мислим, че е променил начина си на действие. И ако съдим по предишните устройства, вече сме закъснели с няколко дни в търсенето. Мисля, че могат да детонират всеки момент.

Настъпи кратко мълчание. След малко Уилямс каза:

— Добре, ще го направим. Ще евакуираме колко можем повече сгради, ще проверим газовите тръби в мазетата, ще маркираме онези, които са безопасни, и ще пуснем хората да се върнат.

Станело кимна. Вдигна радиостанцията си и заповяда на подчинените си да започнат евакуация.

— В района има и училище, нали? — попита Пуласки.

— Да. На няколко пресечки от тук.

— Опразнете го — каза младият полицай.

— То не е по линията на разлома — изтъкна Станело, като кимна към картата на телефона си.

Сакс щеше да се намеси, но Пуласки заяви твърдо:

— Днес е учебен ден. Евакуирайте го.

Станело се замисли за момент, после измърмори:

— Добре, ще го евакуирам.

Уилямс се обърна към своите подчинени и изкомандва:

— Всички по колите. Високоговорители. Оповестявайте, че има опасност от изтичане на газ и всички трябва незабавно да напуснат сградите. Да не вземат никакви вещи, само да излязат.

— Хайде — каза Сакс на Пуласки. — Да започнем и ние да чукаме по вратите. — Извика на Уилямс и Станело: — Ще започнем от юг, ще се движим на изток, после на север.

Качиха се в ториното и потеглиха към Йорк стрийт. Пуласки се огледа загрижено.

— Колко хора мислиш, че живеят тук? В застрашената зона?

Сакс предполагаше, че населението на Винегар Хил е около петдесет хиляди. Много по-малко живееха около зоната на разлома, но пак бяха значителен брой.

— В този час — осем хиляди.

— Колко от тях мислиш, че можем да евакуираме?

В отговор Сакс само се изсмя мрачно.