Кон Игълдън
Синовете на Спарта (8)

6

Град Сарди се намираше в западния край на царството, южно от Византион. В Сарди хората смятаха, че столицата на Персия е Суза. Персеполис, където планината бе превърната в плато, не беше дори място от легенда.

Богати гърци обикаляха с телохранителите си пазарите на Сарди и избираха стоки и подправки за пазарите в родината си или за самите себе си. В града за огромни суми можеха да се намерят руси роби от Галия и коприна от Китай, но истинското богатство не беше изложено пред погледа на простолюдието. Високи стени скриваха именията на благородниците, така че никой от минувачите нямаше представа, че от другата им страна има огромни градини, невиждани по тези места.

Царският дворец в сърцето на града беше поддържан в пълна готовност, макар че повече от десет години в него не беше стъпвал представител на царското семейство. Цяла армия слуги и роби неуморно почистваха, боядисваха и подрязваха храсти. Те се държаха на разстояние от Кир, така че той и тримата му спътници сякаш се разхождаха в пуста градина. Подобно на много други неща, уединението беше само илюзия.

Кир беше облякъл лека роба заради жегата и на кръста си носеше извит меч, чиято дръжка бе обсипана с рубини. Златен пръстен украсяваше лявата му ръка — единственият друг признак на богатство и власт. Спартанецът Клеарх вървеше до него с голи крака и червено наметало, което се развяваше на лекия ветрец.

— Мислех си, че познаваш тази част от Анатолия, господарю — каза един от мъжете.

Проксен не можеше да си позволи да нарече царския син лъжец особено на това място, но на изсеченото му лице беше изписано съмнение. Всички гръцки бойци бяха стегнати и почернели от слънцето — резултат от професията им. Беотиецът Проксен пък изглеждаше като изваян от кост. Челото засенчваше очите му, а огромният му нос пореше въздуха пред него като носа на кораб. Клеарх го харесваше, но разбираше, че присъства на игра на царе, в която честността може да убие човек още преди да се е превърнал в заплаха.

— Не можеш да познаваш всяко племе от хълмовете, Проксене — отвърна Кир и го тупна по гърба. — Цяла Анатолия е част от империята на брат ми, дори бунтовният юг — а аз командвам войските му. Да не би да искаш да поведа няколко хиляди перси от Изтока към онези хълмове? Мъже, които никога не са стъпвали по онези земи? Не, според мен за тази работа ще ми трябват гръцки войници. Клеарх препоръча теб — а и аз съм чувал да те споменават като отличен водач.

— Ласкаеш ме, господарю — отвърна Проксен и коленичи, след което се изправи.

— Не повече, отколкото заслужаваш. Съгласен ли си? Можеш ли да ми намериш две хиляди добри хоплити? Обучени и опитни мъже, които няма да побягнат от диви племена?

— Мисля, че мога. Познавам хора, които със сигурност имат списъци на мъжете, които са обучавали. Разбира се, някои от тях сигурно са на поход или пък вече не ходят на походи. Две хиляди не е кой знае колко много.

И погледна принца, а после Клеарх. Имаше нещо странно, макар че Проксен не можеше да каже какво точно. Гръцките войници се ценяха по целия свят заради уменията си. Продаваха услугите си като наемници на висока цена. Въпреки това Проксен усещаше, че нещо не е наред. Инстинктът му подсказваше да откаже предложението, но от друга страна, Кир му беше предложил цяло състояние.

— Само за една година ли искаш хората ми? Колкото да разчистят хълмовете от племената?

— Така, сякаш никога не ги е имало — отвърна Кир.

Клеарх забеляза, че очите му са широко отворени. Кир като че ли желаеше Проксен да приеме.

Той потърка четината по изсечената си брадичка и каза:

— Разбира се, ще трябва да им платя предварително като израз на добра воля.

— Както желаеш — отвърна Кир. — Ще те запозная с помощника ми Парвиз. Той ще уреди първото плащане и всичко друго, което трябва. Подготви добре хората си. Направи ги като бръснач, способен да обръсне космите на ръката ми, и ще съм ти благодарен.

— И после ще потеглим срещу онези писиди? На юг?

— И после ще ми докладваш, че сте готови! Може да поискам да видя хората ти строени пред мен, преди да потеглят на поход, дълъг хиляда мили.

— Разбирам. За мен е чест, че ми се доверяваш. И че Клеарх ме е препоръчал, макар да не сме се виждали от десет години. Няма да ви разочаровам. От този момент нататък служа на трона на Персия.

— Служиш на Кир — каза Клеарх.

Гръцкият генерал — тъкмо коленичеше — попита:

— Не е ли едно и също?

Кир се разсмя, макар че в момента му идеше да удуши спартанеца.

— Брат ми е царят! — каза той. — От осем години командвам всеки негов войник от Сарди до Индия. Разбира се, че е едно и също.

Коленичилият мъж се изправи преди да е получил разрешение и Кир се намръщи. Гърците никога не показваха подобаващо покорството си и не се просваха пред него на земята. Разбираше, че са си просто такива, но като човек, израснал в дворците на Персия, поведението им го дразнеше.

След като Проксен си отиде, Кир се обърна към другия мъж, който не бе казал нито дума досега, а само гледаше.

— Малко съм уморен — каза Кир, без да се обръща към никого.

На мига се появи колона слуги: донесоха маса и столове и наредиха чаши. Поднесоха и храна. Кир посегна към маслините и печения чесън, докато сядаше, без изобщо да обръща внимание на слугата, който слагаше стола под него.

Софенет от Стимфал не се сдържа и се обърна, за да се увери, че зад него също чака слуга. Поднесоха му чаша и той отпи от разхлаждащия сок.

— Господарю, не съм свикнал с подобни неща — каза Софенет.

— Може би ще свикнеш, ако служиш добре — каза Клеарх, преди принцът да успее да отговори.

— Софенет, така ли? — каза Кир.

В отговор мъжът сведе глава.

— Чу какво казах на Проксен — продължи Кир. — Предполагам знаеш, че съм се срещал с много като него през последните няколко седмици.

— Явно мразиш с рядка страст писидите — отбеляза Софенет.

Наслаждаваше се на ветреца в градината. Предполагаше, че Клеарх не одобрява подобна демонстрация на лукс. Несъмнено спартанецът поддържаше обичайното си намръщено настроение с коприва или тръни. Софенет така и не можеше да разбере подобен мироглед — та светът беше място на нежни ветрове и полегати хълмове, на красива плът и проблясващи очи. Следеше внимателно и двамата, но най-вече царския син. В града се говореше, че Кир почти не спял напоследък, че събирал всеки войник в радиус от хиляда стадия. Златото определено течеше от него като река.

Софенет чакаше отговор, но и двамата мълчаха. Забеляза, че изражението на спартанеца е станало сковано, а погледът му — отсъстващ. Въздъхна.

— Господарю, двайсет години служих редом със спартанци, коринтяни, тиванци и атиняни. Изградих си авторитет и спечелих доверието на хората си и те изпълняват заповедите ми безпрекословно, каквото и да им струва това. Участвал съм в три големи кампании и десетина по-малки, като излязох от всички тях без нито една драскотина или сериозна рана. На четирийсетия ми рожден ден един кон ме настъпи по крака и ми потроши костите. Половин година не можех да работя и… ами, средствата привършват. Така че не мога да кажа, че парите не ме интересуват, особено тези, които предлагаш. Можеш да купиш услугите ми — и подчинението ми. Ако кажеш „Софенет, не искам да обсъждам истинските ми цели“, ще те разбера. Познавам поне хиляда и двеста мъже от Коринт, готови да скочат от брачните си ложета, за да потеглят на поход срещу добро заплащане. Твоето име буди уважение и хората говорят добре за теб. Мога да събера хиляда и двеста души, които не отстъпват по нищо на спартанците.

Клеарх изсумтя и Софенет го изгледа иронично.

— Познавам Клеарх от много години. Достатъчно добре, за да кажа, че е честен и държи на думата си. Мисля, че и ти си такъв. Предполагам, че и двамата имате някаква причина да премълчавате някои неща, и нямам нищо против. Но все пак не сме вчерашни, нали? Така че нека зарежем приказките за опасни племена по хълмовете, когато сме само тримата. — Засмя се и отпи от плодовия сок. — Доколкото чух, Клеарх командва две хиляди спартанци. Макар че не може да направи разлика между доброто вино и оцета, на света едва ли има диво племе, което би могло да му създаде неприятности, независимо колко много се плоди и на колко високи чукари живее.

Погледна Кир, за да види как приема думите му, и се учуди, като видя, че Кир се смее.

— Смешен ли ти се виждам? — попита Софенет.

— В никакъв случай — отвърна Кир. — Клеарх ми каза, че няма да се хванеш на историята, която избрахме. Както сам каза, имам други причини да събирам войска. Ако тези причини започнат да се обсъждат на пазара, това няма да е добре за мен. — Отпи от чашата си и изгледа преценяващо Софенет.

— Разбирам, естествено. Както казах, златото ти купува услугите ми. Аз съм просто скромен инструмент. Брадвата на дърваря не пита кое дърво ще отсече.

Клеарх се изсмя, което накара и двамата да се обърнат към него.

— Софенет изобщо не е скромен. Досега обаче не съм го чувал да клюкарства.

Софенет се усмихна сдържано.

— Може пък скромната брадва да се запита дали ще се изправи срещу конници, или срещу стрелци с прашки. Или дали ще се бие по вода, или по суша. Разбира се, господарю, изборът е твой.

Лицето на Кир изведнъж стана сериозно и той се огледа да не би слугите да ги подслушват. Направи знак на стимфалеца и той се наведе напред, докато не усети дъха на Кир в ухото си. Клеарх гледаше дали изражението на Софенет ще се промени.

Но Софенет се справи добре — лицето му не изразяваше почти нищо.

— Разбирам. Значи писидите — каза той, когато принцът се дръпна. — Възхищавам се на хората, които не издават намеренията си.

Изправиха се заедно и Клеарх тупна стимфалския военачалник по гърба като стар приятел. Дойдоха слуги, които да изпратят гърка до портата, и Кир и Клеарх останаха сами.

— Каза ли му? — попита Клеарх.

— Да — отвърна Кир. — Ако искам да имам някаква надежда, трябва да разполагам с най-добрите хора. А ако имам някакъв талант, той е в намирането на такива хора.

— Оказваш ми чест и в същото време хвалиш и себе си — каза Клеарх.

— Точно така.

 

 

Когато чу зад себе си някой да извиква името му на оживената улица, Ксенофонт се намръщи.

От векове Атина беше най-богатият град в Гърция. Бедните винаги бяха идвали тук да търсят късмета си, а други строяха бойните кораби на атинския флот и харчеха спечелените пари по таверните на пристанището. Някои предпочитаха да крадат, рискувайки да бъдат бичувани публично или прогонени. Ксенофонт се отвращаваше от младежи, които можеха да станат наемници, а вместо това безделничеха, наливаха се с кисело вино и понякога дори протягаха ръка за просия.

Беше опознал някои от тях, докато със Сократ обикаляха по улиците, увлечени в разговори. Разбира се, грозният мъж, който ходеше бос в дреха, цялата в кръпки като на най-бедния просяк, привличаше внимание. Ксенофонт си спомни първия път, когато бе седнал в краката на философа на агората — тогава Сократ беше извикал един младеж, Хефест, да седне до него. Момъкът беше водач на местна банда. Беше се приближил наперено, докато приятелите му подвикваха, че дъртият пръч щял да го такова отзад. Ксенофонт се беше подразнил, а пък Сократ бе засипал Хефест с цял порой въпроси и бе успял да понесе подигравките му и грубите му отговори, за да намери истинската му същност. И успя. Защото когато един от приятелите на Хефест направи някакъв подигравателен коментар, той го цапардоса по главата така силно, че момчето падна и после се омете с подвита опашка.

Оттогава Ксенофонт беше виждал стотици подобни случаи. И въпреки това Сократ твърдеше, че не знае нищичко, че само задава въпроси, докато хората не разберат в какво всъщност вярват. За някои това беше откровение като изгряващото над хълмовете слънце. За други познанието се оказваше непосилно и те се намразваха — или по-често намразваха човека, който ги беше накарал да видят какви са в действителност и в какво вярват.

Ксенофонт погледна през рамо и стисна юмруци, когато видя бръснатата глава на Хефест. Младежът беше крадец и грубиян, а тълпата наоколо тъкмо излизаше от театъра на Дионис. Хората вървяха и обсъждаха какво са гледали, изгубени в измислени светове, докато такива като Хефест се промъкваха сред тях и отмъкваха кесии и всичко, до което можеха да се доберат. Бандите издебваха онези, които бяха твърде слаби, за да се защитят, и Ксенофонт се отвращаваше от тях. Може би Хефест долавяше у него точно тази неприязън. Макар че следваше Сократ като телохранител всеки път, когато философът излизаше, Хефест изпитваше рядка ненавист към Ксенофонт. Беше само на осемнайсет и беше повече кости, отколкото плът, но не бе достатъчно глупав, за да предизвика пряко Ксенофонт. Вместо това подтикваше мършавите си събратя да го замерват с камъни, развалени яйца и гнили плодове.

Отначало Ксенофонт чувстваше яростта си като броня и се втурваше към тях всеки път, когато го доближаваха или когато нещо гадно го удареше в лицето или врата. Момчетата се разбягваха, като дюдюкаха и сипеха обиди. Ако вървеше със Сократ, само гледаха и му се хилеха, но когато беше сам, се подиграваха с тънките си гласове на „благородника“ или „конника“.

Този ден викаха името му просто по навик — имаха по-богата плячка в тълпата. Ксенофонт беше вървял покрай големия градски театър, където всяка година се събираха хиляди по време на фестивала на драмата, за да гледат трагедии и комедии. Дори Сократ беше подиграван от сатирите вътре, макар че старецът така ревна от смях при вида на актьора, който го представляваше, че напълно развали търсения ефект.

Ксенофонт откри, че краката му са го отдалечили от обществената конюшня, където го чакаше конят му. Родовото му имение се намираше извън града и напоследък той идваше тук колкото се може по-рядко. Нямаше жена или човек, който да се нуждае от него. Родителите му му бяха оставили достатъчно средства, за да живее, без да се налага да работи до края на живота си, но тази перспектива очертаваше безрадостни години пред него. Той погледна редицата набиращи наемници и опънатите им сенници, заредени със стомни студена вода и вино. Те усетиха интереса му като ястреби и загледаха с блеснали очи високия млад мъж в разцвета на силите си.

Той се замисли за момент, без да отговаря на поканите им, докато тълпата от театъра се пръсна и Хефест и мърлявите му крадци изчезнаха, може би в търсене на някакво друго порочно занимание. В Атина не беше останало нищо за него, поне за тази година. Ксенофонт беше познал властта като администратор на Трийсетте. Трийсетте тирана, както ги наричаха тогава, макар че Ксенофонт ги познаваше като почтени и безжалостни мъже. Те определено не биха допуснали улични банди да вилнеят безнаказано из града! Публичните екзекуции обаче бяха подпалили огън под града, докато накрая той не избухна в една нощ на насилие. Тогава животът му се бе променил и сега той не виждаше как ще познае отново покоя.

Пристъпи към първия набиращ — спартанец, ако можеше да се съди по дрехата му. Мъжът го погледна и кимна удовлетворено. Ксенофонт неведнъж беше виждал това изражение.

— Остави знака си тук, момче — рече той. — И в замяна ще те направим истински мъж. Собствената ти майка няма да те познае, когато се върнеш у дома. И момичетата ще закичват с цветя косите ти, когато те видят. Те обичат войниците.

— Добре — каза Ксенофонт. Усети изненадата на мъжа, когато написа името си на плочата, вместо да сложи само инициал или восъчен печат.

— Имаш ли някакви специални умения, момко? Освен писането?

— Коне — отвърна Ксенофонт. Чувстваше се някак замаян, сякаш всичко това се случваше на друг човек. — Разбирам от коне.

Спартанецът повдигна вежди.

— Знатен атинянин, значи? От баща си ли бягаш? Или от дългове?

— Аз… служих на Трийсетте — каза Ксенофонт. — Трябва ми ново начало.

На лицето на мъжа се изписа нещо като съчувствие. Като спартанец той беше наясно с омразата на атиняните.

— А. В такъв случай трябва да ти благодаря за службата. Те винаги забравят, че им дадохме три шанса за сключване на мир. Отказаха и трите пъти, така че се наложи да съборим стените им.

— И аз казвах същото — призна Ксенофонт. Умът му се проясняваше и той откри, че старите му тревоги избледняват, докато мисли за бъдещето.

— Къде ще бъда изпратен? — попита след малко.

— Повечето питат първо за заплащането, но щом си благородник, едва ли си закъсал за пари. Заминаваме за Южна Анатолия, момко, да се бием с писидите. Гадни кучи синове с копия. Ще им покажем какво означава гръцко военно обучение, ще донесем няколко дивашки глави, ще се позабавляваме с жените им и до следващата пролет ще сме се прибрали у дома. Ще имаш един-два белега за момите и няколко хубави истории за синовете си. Честно казано, като се замисля, ти трябва да ми плащаш.

Връчи на Ксенофонт една каменна плочка и посочи към един писар, който седеше зад маса, наобиколен от неколцина мъже.

— Виждаш ли онзи дребния там? Той ще ти запише името и останалите подробности — и заплатата ти започва да тече от днес, макар че още не можем да говорим за точна сума.

— Кога заминаваме? — попита Ксенофонт.

— Това се казва дух, момко. Добре. След ден-два най-много. Ще отплаваме на изток и ще се съберем в Сарди. Направи правилния избор, синко. Ще заминеш като момче и ще се върнеш мъж, гарантирам ти го.

Междувременно се беше появил друг потенциален наборник и Ксенофонт видя, че вниманието на спартанеца се насочва към него. Почти не можеше да повярва какво е направил, но му се струваше правилно. Наистина разбираше от коне, а също и от хора. Каквото друго му трябваше, със сигурност щеше да го научи при похода до Сарди. Да. Чувстваше се по-леко, докато вървеше обратно през града към конюшнята. Беше взел правилното решение. Питаше се само дали да не плати за няколко урока с меча, преди да замине.