Кон Игълдън
Синовете на Спарта (10)

8

Вятърът духаше постоянно, но Кир почти не го усещаше, докато яздеше в тръс великолепния си жребец по края на равнината, която се простираше чак до сините планини в далечината. От изгрев-слънце бе наблюдавал тренировките с Парвиз, който го следваше неотлъчно. Мъжът, който пръв бе дал вода на принца, се беше превърнал в негов верен слуга и направо не можеше да повярва на късмета си и на високото положение, на което се беше издигнал. Парвиз рядко не беше около Кир и той откри, че харесва енергичността и пренебрежителното му отношение към проблемите. Всяка стена може да бъде изкатерена, беше казал Парвиз, което бе странно мото за един крепостен страж.

Шестстотин коринтски хоплити маршируваха по равнината на Сарди, спираха и се разделяха по линии, които Кир не можеше да види, след което се атакуваха в едва ли не ритуален хаос. Това беше война като театър, може би. Кир беше чувал, че гърците обичат зрелища, показващи големи трагедии, на които плачат или се смеят и накрая излизат освежени. Самият той не проявяваше интерес към такива неща, макар да се питаше дали войниците не играят роли в тренировките. При отсъствието на враг той почти не виждаше разлика между силите от гръцките градове и родните войски. Персите също можеха да маршируват, да се въртят и да се строяват в различни формации.

И все пак, когато прозвучаваха тръбите, когато мечовете се вадеха от ножниците за кръв и зверства, гърците минаваха през персийските редици като огромен железен сърп и ги помитаха. Това беше загадка. Дори полковете на Безсмъртните не се справяха добре, особено срещу спартанците. Кир знаеше, че за гърците е важно, че носят щитовете на бащите си, мечовете на братята си или шлемовете на чичовците си. Понякога ги носеха, за да почетат целия си род в битката. Въпреки че можеха да бъдат убити, те не можеха да бъдат накарани да побягнат, когато ги гледаха душите на по-храбри от тях мъже.

Софенет Стимфалеца беше удържал на думата си. Беше обучил нови войници и бе разположил сред тях по-стари, създавайки отличен отряд от хиляда и двеста души. Заедно със спартанците те ставаха един час преди зазоряване и тичаха по хълмовете около планината часове наред, преди да се върнат да закусят и да започнат тренировката с оръжията си. Трудно беше да не ги сравнява човек с персийските офицери. Те живееха като благородници, каквито и бяха — ставаха късно, оставяха се на грижите на роби и рядко се изпотяваха. Софенет — Нет, както вече му казваха, Клеарх, Проксен и другите тичаха заедно с хората си, без да виждат в това никакъв срам. В това имаше уроци за научаване.

Кир забеляза двама конници да галопират с главоломна скорост през равнината и се намръщи. Не беше необходимо да рискуват живота си и дори от това разстояние виждаше, че конете им са чудесни. Макар че земята бе равна, винаги можеше да се намери някой камък или дупка, в която да стъпи копито. Мъжете бяха метнали леопардови кожи върху гърбовете на конете и яздеха, стиснали с колене хълбоците на конете. Единият яздеше великолепно и поддържаше равновесие като акробат. Другият се бе вкопчил в гривата на коня, сякаш всеки момент щеше да падне.

Кир обичаше конете и гледката беше рядка, макар и безумна. Видя, че препускащите животни се носят право към маршируващите редици на хоплитите. Те също бяха забелязали конниците и спряха, когато им бе дадена заповед. Мъжете застанаха в плътни редици, вдигнали щитовете си като стена, която блестеше като златна на слънцето. Копията стърчаха като черни прътове. Маневрата беше направена добре, но двамата конници не забавиха ход, а продължиха да се носят към редиците като пуснати стрели.

Пред очите на изумените хоплити единият конник шибна коня си и рязко зави, след което се наклони под такъв ъгъл, че насмалко да падне, посегна надолу и хвана изпуснатия повод на другия кон, чийто ездач беше абсолютно безпомощен.

Увил ремъка около ръката си, младият мъж умело обърна конете и ги спря. Кир подкара собствения си кон, за да изрази изумлението си от онова, което беше видял. Появата му обаче не остана незабелязана и Нет моментално заповяда на своите шестстотин да застанат мирно като за преглед. Войниците изтропаха едновременно с крак и замръзнаха рамо до рамо.

Младият ездач беше скочил на земята да огледа краката на конете. Вдигна глава, когато Нет даде команда на хората си, но когато другарят му се опита да сложи ръка на рамото му, гневно я махна. Двамата се обърнаха, когато Кир се приближи и скочи на земята. Израженията им се смениха от гняв и срам в ококорена изненада, когато го познаха. Онзи, който не се беше справил с коня си, само се поклони. Другият се отпусна на коляно. Това събуди интереса на принца и той попита коленичилия:

— Как се казваш?

— Ксенофонт, господарю.

— Постъпи много храбро, Ксенофонте. Рискува живота си, за да спасиш другаря си.

— За да спася коня, принце. Той е един от най-добрите. Хефест не биваше да се опитва да го язди, преди да е станал по-опитен.

— Разбирам. Изправи се. Срещал съм мнозина гърци, които само ми се покланят или коленичат съвсем за кратко, сякаш земята под тях е нагорещена. Значи нямаш нищо против да покажеш уважение?

Ксенофонт се изправи в целия си ръст. Беше потен, със зачервено от ездата лице. Сви рамене.

— Не се чувствам унизен да почета друг мъж, господарю. Когато ти отдавам чест, не губя своята собствена. В края на краищата аз очаквам подчинение от Хефест например. Очаквам да уважава опита и положението ми. Той не го прави, естествено, но въпреки това го изисквам от него.

Кир примигна изненадано, когато видя как другият поклати леко глава в знак на несъгласие.

— Вие гърците ме изумявате. Сякаш мислите за всичко. Не ви ли се случва просто да действате, без да гледате на действието като на главоблъсканица?

— Дойдох да се бия с писидите — отвърна Ксенофонт. — Представях си другарство и изпитания за смелостта. Исках да изпитам себе си, ако ме разбираш. А вместо това стоя тук месец след месец, обучавам другите и мен също ме обучават. Може би трябваше да обмисля решението си по-добре.

Кир откри, че се забавлява от видимо лошото му настроение, съчетано с мрачния хумор, който се долавяше в подигравателния му тон.

— Предполагам, че с начина ти на говорене си си спечелил доста приятели, Ксенофонте — рече той.

Гъркът инатливо издаде челюст напред. Вдигна глава, сякаш отправя предизвикателство, и Кир се разсмя и вдигна ръце.

— Моля те. Не искам да те обидя, а да разбера. В градовете на баща ми… — Той се поколеба и по лицето му премина сянка. — В градовете на брат ми хората знаят точно своето място. Знаят го било от семейства и произход, от опит, от издигане, от близките и роднините си — но го знаят съвсем точно, до последното зрънце на везната. Ние не прекарваме живота си в такива трескави мисли за възможности, в тази несигурност. Човек знае, че трябва да се просне на земята пред господар и да изисква раболепие от онези, които са по-долу от него.

— Това изглежда… подредено и спокойно — рече Ксенофонт, но честността му го накара да продължи: — Но честно казано, струва ми се… — Гласът му замря неуверено.

Кир вдигна ръка с дланта напред.

— Кълна се, че докато си на служба при мен, нищо казано от теб няма да ме оскърби. Искам да чувам единствено истината.

Ксенофонт си позволи леко да се усмихне. Харесваше персийския военачалник, който беше събрал половината свят в Сарди да тренира.

— Господарю, когато описваш система от господари и слуги, аз й се възхищавам — защото моментално си се представям като господар. А един господар би се възхищавал на система, от която има полза, естествено. Но ако се видя като някой, принуден да се трепе на слънцето, може би за човек, който според мен не заслужава да стои по-високо от мен… тогава бих изпитал негодувание. Ако коленича пред теб, това е защото отдавам почит на традицията и защото смятам, че човек трябва да знае мястото си в живота. Ти обаче се обърна любезно към мен. Ако беше проявил високомерие или ме беше обидил, нямаше да бъда толкова склонен да подгъна коляно. Така или иначе, аз съм свободен грък, атинянин. Заклел съм се да ти служа срещу среброто ти. Клетвата ме обвързва, но когато се изправя пред боговете, пак ще мога да кажа, че изборът е бил мой.

Кир се засмя, развеселен от сериозния млад мъж, който изобщо не се колебаеше да диспутира с него по такъв начин. Не изпитваше раздразнение, както не би се раздразнил и на кутре, опитващо се да го ухапе по пръста. Това бе предизвикателство без истински зъби, което не го нараняваше. Запита се обаче дали не прекарва твърде много време сред гърци.

Вместо да спори, Кир погали крака на чудесния жребец, който бе яздил Ксенофонт.

— Великолепно животно. Мисля, че може да се сравнява и със собствения ми Пасакас.

Ксенофонт хвърли професионален поглед към коня на принца и кимна в знак на съгласие.

— Твоят Пасакас е мъничко по-висок, но да. Баща ми четирийсет години отглеждаше коне. Плащаше цели състояния за персийските.

— Най-добрите на света — каза Кир, знаейки, че това е самата истина.

Ксенофонт се усмихна в отговор. Червенината на лицето му беше изчезнала и Кир осъзна, че би следвало да освободи двамата млади мъже да продължат със задълженията си. Затърси начин да продължи разговора — щеше да го повтори на спартанския генерал по-късно, когато седнат да вечерят.

— Ти си атинянин, който мисли като персиец, Ксенофонте. Понякога си мисля, че аз съм персиец, който мисли като атинянин.

Ксенофонт се засмя и хвана поводите на двата коня. Не обърна внимание на унилия Хефест, който чакаше, без дори да сведе глава, и местеше поглед от единия към другия. Ксенофонт още се чудеше дали Сократ не стои зад това, че двамата са постъпили в един и същи ден във войската. Мисълта повдигна духа му още повече.

— Иска ми се приятелят ми Сократ да можеше да те чуе, господарю — рече той. — Ако някога ти се удаде възможност, потърси го в Атина и му кажи тези неща. Страшно ще му харесат.

Кир поклати глава.

— Не мисля, че ще посетя отново Гърция в близкото бъдеще. Делата ми ще ме отведат на изток, навътре в пустините.

— Съжалявам да го чуя. За мен беше чест, господарю — каза Ксенофонт и отново се отпусна на коляно, макар че го направи с усмивка. Съвсем импулсивно Кир му се поклони, което накара и двамата да се ухилят, докато яхваха конете си. Ксенофонт поведе двата коня на дълъг повод, докато изпадналият в немилост Хефест подтичваше в прахта след тях.

Кир ги гледаше как се отдалечават и усмивката му се стопи. Беше минала почти година от смъртта на баща му. Той се бе върнал към живота си като командващ персийските войски, нищо не се беше променило, докато действителността беше точно обратната. Беше свикал под знамената си гърци и сега ги тренираше до съвършенство под командването на най-добрите военачалници. Разполагаше с може би дванайсет хиляди хоплити, но това не беше достатъчно. Брат му можеше да изкара на бойното поле шестстотин хиляди мъже — Кир знаеше числата по-добре от всеки друг на този свят. Разбираше, че му трябват повече персийски полкове. Не можеше да победи само с дванайсет хиляди гърци, не и срещу толкова многоброен противник! И в същото време колкото повече персийски сили привличаше около Сарди, толкова повече се увеличаваше опасността. Някои от гръцките военачалници вече виждаха недостатъка. На света имаше малко врагове, които да изискват такава голяма войска. И докато тя нарастваше месец след месец, ставаше очевидно, че врагът всъщност е само един.

Кир прехапа устна и задъвка парченце откъсната кожичка. Беше събрал войска, но персийската част от нея беше дошла, защото той бе царски син и брат и командир на войниците на държавата. Беше подбрал внимателно офицерите — хора, които беше издигнал лично и които му вярваха и му се възхищаваха. Можеше обаче да се стигне до момент, когато полковете да разберат накъде са тръгнали. И ако се разбунтуваха, той щеше да бъде унищожен.

Би било немислимо да тръгне срещу баща си — подобно начинание щеше да бъде обречено още в зародиша си. Срещу брат си Артаксеркс обаче се надяваше, че има шанс. За персийските полкове Кир беше принцът, когото познаваха, дясната ръка на новия цар. Може би щяха да останат с него. Той бе заложил на живота си, че ще го направят, когато моментът настъпи.

Помисли си за младите атиняни, които бяха препускали като вятър. Двамата очевидно не бяха приятели, но въпреки това единият, онзи Ксенофонт, беше рискувал живота си, за да спаси другия. Трудно беше да не се възхищаваш на такива хора. Кир открай време знаеше къде му е мястото в семейството и в двора на Персия. И в същото време разбираше, че това може и да е един вид смърт, неизживян живот. Е, беше решил да захвърли всичко. Щеше да успее или да се провали, но никой нямаше да може да каже, че е знаел мястото си. Усмихна се. Мисълта беше ободряваща.