Кон Игълдън
Синовете на Спарта (7)

5

Ксенофонт прекрачи прага, затръшна вратата и опря гръб в нея. Бе зачервен и гневен, по хитона и наметалото му имаше тъмни петна. Докато дишаше тежко, нещо мокро и гадно се плъзна от подгъва и падна на каменния под.

Атинянинът, който бе собственик на малката къща, вдигна очи от масата, на която имаше десетки зелени стебла и листа, както и няколко скумрии, които обезкостяваше с нож. Беше дребен и набит, с бяла коса и плешиво теме, кафяво и покрито с лунички като стара обработена кожа. Въпреки възрастта си създаваше впечатление за сила — имаше яки ръце и гърди, а под масата се виждаха леко кривите му голи крака.

— Ксенофонте! — радостно извика Сократ, докато заобикаляше масата и бършеше ръце в престилката си, преди да ги протегне за поздрав. — Да ни гостуваш на вечеря ли си дошъл? Имам една критска рецепта с дафинов лист. И зрели смокини за десерт.

Преди младият мъж да успее да отговори, Сократ го прегърна с огромен ентусиазъм и едва не го повдигна от земята. Въпреки яда си Ксенофонт откри, че настроението му започва да се подобрява.

— Ксантипо! — изрева Сократ през рамо. — Имаме гост за вечеря! — Замръзна за момент, като се вслушваше. — Къде се е дянало това момиче? Толкова ли не може да дойде да поздрави госта ми? Заровил съм се до лакти в риба. Наметалото ти е мокро. Да не би да вали? Не, щях да чуя. Щях да го усетя — покривът протече отново, заради което аз съм виновен, естествено. Така че не е от дъжд. А, вече виждам усмивката ти, докато се мъча да разбера тайните ти, но преди малко не се усмихваше. Значи са били онези деца, шайките политикани.

— Те не са деца, Сократе. Стават все по-дръзки и жестоки всеки път, когато ме видят на улицата. Живеят и се плодят като плъхове.

— По-добре да те замерят с плодове, отколкото с камъни, приятелю.

— Замеряха ме както с плодове, така и с камъни — отвърна Ксенофонт и отметна изцапаното си наметало, за да покаже спартанския копис на кръста си.

Сократ подсвирна.

— Това не е оръжие за атинските улици. Изтеглиш ли спартански меч в сянката на Акропола, какво ще правиш с него?

— Те са бясна тълпа! Следят ме, пращат вест и се събират навсякъде, където отида. Чувам сандалите им по алеите, а после се появяват, крещят ми, плюят ме! Да не би да искаш да вървя през дъжд от камъни и крещящи младоци невъоръжен? — остро попита Ксенофонт. После наведе глава, отново намусен и раздразнен. — Когато бях в съвета, имах право да нося оръжие. То не ми беше отнето, както ми отнеха много други неща. Нима искаш да ходя беззащитен?

Без да каже нито дума, Сократ го хвана под ръка и го поведе навътре в къщата. До спалнята горе се стигаше по паянтова стълба. Ксенофонт приклекна и се размина на косъм с една греда, в която си беше удрял главата неведнъж. Намръщи се и приятелят му се засмя.

— Виждаш ли колко по-добре е да си нисък?

— Нямах този проблем в старата ти къща — отвърна Ксенофонт. — Там поне можех да стоя изправен.

— Ама какъв беше наемът! Онази старица ме изстискваше като смокиня.

Сократ взе две смокини от масата и демонстрира, от което Ксенофонт трепна. Домакинът въздъхна.

— Когато бях зидар, се хранех и спях като цар. Дори когато бях войник. Не ме познаваш от онова време, когато силата и уменията с меча бяха единствените неща, които познавах. Участвал съм в три кампании, Ксенофонте. Три пъти излизах на арената на Арес за господарите си — и спасих живота на Алкивиад!

— Наистина ли? Никога не си ми го споменавал — иронично подхвърли Ксенофонт.

Сократ го тупна по рамото, от което младежът се олюля.

— Знам, че съм ти го казвал много пъти, но добрата история е произведение на изкуството, също като една статуя. Полировката е толкова важна, колкото и камъкът.

— Тоест лъжите.

— Не, не е същото. Полировката. Но да се върнем на твоите беди, приятелю. Всеки ден търпиш тези подигравки и обиди към честта ти. Казваш, че става по-лошо. Показваш ми спартански копис, сякаш може да ти се наложи да го използваш, макар че враговете ти са прекалено млади, за да ги нападнеш с чест. Нима ще се нахвърлиш да убиваш деца?

— Те не са деца — отвърна Ксенофонт.

— Значи са мъже, така ли? Брадати и обучени? Въоръжени за война?

Ксенофонт поклати глава и си спомни парцаливата шайка, която се бе втурнала да го преследва. Видя, че Сократ чака отговора му, и въздъхна.

— Не, не бяха мъже.

Сократ кимна и вдигна пръст, за да подчертае тезата си.

— Да заплашваш с меч, който няма да използваш, е постъпка на слаб човек. А ти, приятелю, не си слаб. Нима това е намерението ти? Да им размахаш парче остро желязо и да ги накараш да се разтреперят от страх и да ти се поклонят?

— Не — с неохота отвърна Ксенофонт. — Макар че си помислих, че може и да ми се наложи да го направя.

— Винаги съм смятал, че не е зле да обмислиш нещата, преди да те арестуват за нараняване или убийство. Ето, нарежи това колкото се може по-ситно. Не дафиновите листа, те са само подправка. Ах, зеленината — тя е пълнежът на живота! Жизнеността на киселеца и копривата, на амаранта и секирчето, на цикорията и черното кучешко грозде.

— Това последното не е ли отрова? — попита Ксенофонт, докато вземаше ножа и започваше да реже.

— Кучешкото грозде ли? Не и ако си го набрал зряло и си го сварил, както направих аз. Нима бих застрашил живота на момчетата ми? Или на благородния си гост? Не. Целият свят е килер с провизии за човек, който има очи да вижда и добри ръце, които да намерят добрите листа сред обикновената трева. Питай ме колко струва тази вечеря, Ксенофонте, тази храна, която ще засити жена ми, синовете ми, госта ми и ще уталожи собствения ми апетит, който прекалено често ми е господар и никога роб?

Ксенофонт погледна скумриите. На масата бяха подредени повече от десет. Познаваше обаче добре философа, така че каза:

— Нито една монета.

— Нито една монета! — като ехо повтори Сократ. — Ах, ти си същински оракул! Старият Анатолий на пристанището ми даде рибата в замяна на това, че му помогнах да си закърпи мрежата. Възлите са много интереси и си тръгнах с ново умение, което струва повече от няколко риби. А той си мислеше, че ми плаща за труда. — Сократ се наведе към него и продължи със заговорнически тон: — Честно казано, аз трябваше да му платя. Нали? — И тупна доволно по масата със силната си ръка, от което цялата стая се разтресе.

Ксенофонт чу тропане над тях и погледна натам. Искаше му се старият му учител да приеме дар или дори заем, за да се настани в по-добро жилище в Атина, но Сократ не искаше и да чуе подобно предложение. У съседите от другата страна на стената избухна спор, който се чуваше ясно, а Сократ продължи:

— Но ти ме разсея, Ксенофонте. С всичките ти приказки за треви и рибари. Да се върнем на твоя проблем. Не обичам да те виждам гневен. И тъй… щом няма да нападнеш голобрадите младоци, щом няма да ги заплашваш като старица, би ли ги събрал, за да им обясниш, че не бива да се подиграват и да хвърлят камъни?

— Не мисля, че бих го направил. Достойнството ми не би го понесло.

— Така е. Момчетата често са груби, все още си го спомням. Все се подиграват на добрия. И все пак… не бива да си суров. Би ли използвал пръчка? Или ритници? По-добре от копие, ако питаш мен.

— Бих — със задоволство отвърна Ксенофонт, като си представи сцената. Режеше дивите растения с бързи и уверени движения и ги сипваше в огромната купа.

— Донесе ли вино? — попита Сократ. Ксенофонт поклати засрамено глава. Философът сви рамене, бръкна под масата, извади стар мях и го отпуши. — Няма значение, тук има малко. Мъжете на словото не могат да говорят със суха уста. Да не би да съм диво магаре или козел, че да пия вода? Не, човекът пие вино, за да стопли кръвта си, за да излезе извън себе си и да погледне назад безпристрастно. Този „екстаз“, който излиза, е тайната на добрия живот, приятелю. Не можем винаги да бъдем себе си. Прекалено е уморително.

Ксенофонт усети, че се усмихва, докато по-възрастният мъж слагаше две чаши на масата и ги пълнеше с вино.

— Скъпата ми Ксантипа не вижда достойнствата на виното така, както ги виждам аз. Тя… — Сократ реши да замълчи, когато жена му се появи на стълбата. — Моето скъпоценно цвете Ксантипа благоволи да се присъедини към нас на вечеря. Не ме ли чу, че те викам?

— Чух — отсечено отвърна Ксантипа. Изглеждаше раздразнена и Ксенофонт се извърна, все едно не ги чува. — Момчетата пак са се покатерили на покрива на съседа!

— Любима, имаме гост. А момчетата се катерят. В природата им е.

— Хм. Когато ги окуражават, може би. Добре дошъл си в дома ни, съветнико. Доколкото това тук може да се нарече дом — каза Ксантипа.

Ксенофонт й се поклони и докосна бузите й, макар че ръцете му бяха покрити с парченца нарязани треви.

— Благодаря — каза той. — Макар че за съжаление вече няма съвет. Съпругът ти ми помага с един проблем.

— О, да, много го бива да решава проблемите на другите — изсумтя тя.

— Моя скъпа сладка смокиньо, отворих последното вино — каза Сократ. — Би ли отишла до магазинчето на Делиос за още?

— Бих, ако имаше с какво да го платиш — отвърна тя.

— Той е приятел, любов моя. Кажи му, че ще му платя другата седмица.

— Той каза, че трябва да му платиш за миналия месец, иначе няма да ти дава още.

— И все пак — настоя Сократ. — Кажи му, че ми е дошъл стар приятел на вечеря. Ще разбере.

Ксенофонт посегна за кесията си, но ръката му бе сграбчена от пръсти, които бяха работили от най-ранна възраст с чук и длето.

— Ти си мой гост — каза Сократ. — Не вади парите си в тази къща.

— Трябваше да се сетя да донеса вино.

— Положението е такова, каквото е. — Сократ сви рамене.

— Остави ми гордостта, глупавата ми суета. От миналата седмица имам трима нови ученици.

— По-добре ги учи как да дялат камък — каза Ксантипа. — Или как да боравят с копие и щит. Поне за това биха ти плащали. А не за всичките ти въпроси. Не плащат за нещо, което им даваш просто така.

— Ще донесеш ли виното, нар мой? — попита Сократ и този път в гласа му се доловиха твърди нотки.

Ксантипа реши, че е на път да прекали, и излезе на улицата, като все пак затръшна вратата.

— Тя е… огнена жена — каза Сократ и погледна вратата с обожание. — Наистина не я заслужавам.

— Наистина ли философията ти носи толкова малко пари? — попита Ксенофонт. — Мога да ти плащам като твой ученик, стига да ми позволиш. Казах ти го още когато напусна предишния си дом.

— Аз съм горд човек — отвърна Сократ. — Всички атиняни сме горди. Не обичам да вървя с протегнати ръце и да хленча „нахранете ме“, „облечете ме“. Не. Аз проправям собствен път. Разчитам на съобразителността си. Изхранвам момчетата и жена си и ако има дългове и трудни дни, какво от това? Отреденото ни време е толкова малко, Ксенофонте! Нима трябва да пропилявам цял ден в тревоги? Какво ми гарантира, че като си легна довечера, няма да си отида в съня си? Скъпата ми Ксантипа може да ме намери изстинал утре сутринта. Жена ми ще е съкрушена, синовете ми ще са принудени да станат роби или да умрат от глад. Но бих могъл да умра в съня си и като зидар, и резултатът ще е същият. Бих могъл да умра на бойното поле и те пак ще страдат не по-малко. Вместо това задавам въпросите си и понякога хората съзират истини, които не са виждали дотогава. Това може да е само по себе си награда, Ксенофонте…

— Питай тогава — мрачно рече Ксенофонт.

— Ти вече знаеш истината. Моето желание е само да я извадя наяве, да те накарам да я задържиш пред очите си и наистина да я видиш. Някои не могат да понесат тази светлина и стават странно гневни, когато я видят. Критий беше един от тях — и гневът накрая го погуби. Дано душата му намери покой.

Ксенофонт сведе глава в памет на споменатия. Сократ кимна, сякаш се съгласяваше със самия себе си.

— Мисля, че ти си замесен от по-добро тесто. Добре.

Двамата се гледаха един друг през масата, напълно забравили за рибата и нарязаните зеленчуци.

— Защо младежите на улицата те замерят с камъни и развалени плодове?

— Защото им се позволява да подивяват. Защото това е бедна част на града. Тук няма никакъв ред.

— По всеки минаващ ли хвърлят камъни?

Последва мълчание. Накрая Ксенофонт поклати глава.

— Тогава защо по теб, приятелю?

— Много добре знаеш защо.

— И въпреки това искам да чуя.

— Виждали са ме много пъти на това място. Знаят името ми.

— Значи мразят името ти, така ли? Явно хвърлят камъните по него.

— Виждат в мен предател — измърмори Ксенофонт и се изчерви.

— Значи не мразят името ти, а онова, което си направил?

— Не съм направил нищо лошо. Нищо!

— Тогава какво основание имат да смятат, че си предател?

Ксенофонт вдигна ръце.

— Дойдох при теб като приятел, не като ученик. Тази вечер не съм в настроение за това. Я налей последното вино или ми позволи да купя още. Можем да говорим за всичко друго. Нека оставя това на улицата, в канавката.

Сократ сложи нарязаните зеленчуци и рибата в купата и добави парчета бяло сирене. Сипа зехтин, докато всичко не заблестя, след което стри между пръстите си бучка сол.

— По-добре да го направя, докато любимата ми не е вкъщи. Твърди, че слагам прекалено много сол, и е вярно, но какво е животът без нея? И, приятелю, не си идвал при мен от цял месец, макар че целият град кипи. Днес дойде тук за отговори, може би за съвет. И тъй, да потърсим сърцевината, както правят продавачите на охлюви с техните малки костени пръчици.

Вратата се отвори и жената на философа се появи на прага. Изгледа свирепо огромната купа и двамата мъже и сложи на масата помежду им две амфори вино.

— Делиос каза, че трябва да му се плати, или няма да има повече. Каза, че не бил лихвар. Че можеш да го докараш до просешка тояга, ако ти позволи.

— Делиос е скъп приятел и герой сред хората — със задоволство рече Сократ. Махна капачките от глина и кожа и подуши с наслада. — Нови, сурови и млади, любов моя. Като първите седмици на брак, нови приятели, нова любов, нови триумфи!

Жена му изсумтя, но не се задърпа, когато той я прегърна. Ксенофонт никога не беше харесвал начина, по който тя се държи със Сократ. Ксантипа сякаш не можеше да понася мъжа си, но двамата бяха отгледали трима синове. Макар че в поведението й се долавяше истинска горчивина, тя почти се потушаваше от любовта й към якия мъж, който я целуваше така звучно в момента.

— Извикай момчетата, прескъпа моя — рече Сократ. — Съветникът ми обясняваше гнева си.

— Съветът беше разпуснат — предпазливо каза Ксенофонт. — Вече нямам пост. — Знаеше, че ще бъде засипан с въпроси, и все още не беше склонен да задълбава повече, но Сократ като че ли беше забравил възражението му.

— А градът нуждае ли се от Съвет? Нима в Атина не са останали добри мъже, които да поемат обществените работи?

Сократ му даде чаша от новото вино и Ксенофонт отпи, докато се настаняваше на масата. Ксантипа изкрещя на синовете си да идват и сложи чинии, лъжици и ножове за всички. После запали маслена лампа и стаята се окъпа в златиста светлина.

— Защо трябва да казвам нещо, което вече ти е известно? — попита Ксенофонт.

— Защо трябва да се съпротивляваш? Не виждаш ли, че го правиш?

Ксенофонт стисна зъби. Настроението му помръкна толкова, колкото стаята се беше изпълнила със светлина.

— Добре. Съветът беше разпуснат, когато властта на спартанците беше съборена. Това ли искаше да чуеш? Трийсетте бяха заловени и повечето от тях бяха избити на улицата от тълпата. Собственият ти спартански ученик Критий беше обесен. Затова няма Съвет.

— А ти, приятелю? — меко попита Сократ. Докато говореше, тримата му синове слязоха шумно по стълбата, като се бутаха и се смееха, но заеха местата си мълчаливо, когато видяха баща си и госта му.

— Какво аз?

— Как така си жив? Как оцеля в бунта, който свали спартанските знамена?

— Беше ми простено, както и на други три хиляди.

Ксенофонт стисна юмрук, докато говореше, и Сократ се пресегна и потупа треперещата му ръка. Храната беше сервирана и Ксантипа благодари на богиня Деметра и морските нимфи за нея. Две от момчетата бяха високи и слаби като клечки, а третото спокойно можеше да мине за по-млада версия на баща си, макар и с гъста черна коса. И тримата се нахвърлиха върху храната като прегладнели кучета, като отопиха и последните капки зехтин с корички сух хляб.

— Щом си бил опростен, защо се държат така с теб на улицата? — попита Сократ. — Защо те замерят с камъни и плодове?

Ксенофонт наведе глава.

— Бащите на някои от тях умряха по заповед на Трийсетте. И те обвиняват онези, които им помагаха, макар че ние искахме единствено ред и добри условия за живот. Какво ни донесе демокрацията, освен унищожение? Колко атиняни изгубихме при Сиракуза? На три пъти спартанците се обръщаха към нас и казваха: „Всички сме гърци. Да сложим край на войната помежду ни“. И на три пъти демократичният глас на Атина отхвърли благородния жест. Дори когато губехме, те дойдоха и предложиха мир. И ние отказахме.

— И ти им се разгневи? Защото смяташе, че спартанците се по-благородни?

— Да, защото са. Това не е лично мнение. Атина даде глас на тълпата. А какво друго иска тълпата, освен да живее, без да работи, да се излежава на слънце и да получава онова, което не е заслужила! Разбира се, че се присъединих към Трийсетте в делото им. И бях прав.

— А сега? Атиняните простиха ли ти?

— Не. Измъчват ме. След всичко, което направих за тях, те ме възприемат като враг! Държахме властта само за една година в дългата история на Атина, Сократе. И през това време имаше хляб и се организираха чудесни игри. Месеци наред в града нямаше бунтове. На никой престъпник не му се разрешаваше да избира как да умре! Онези, които застрашаваха реда, бяха убити — и в резултат имаше мир.

— Значи насилието е спряло? — почти шепнешком попита Сократ. — След като престъпниците били екзекутирани?

Ксенофонт издиша и наведе глава. Дори момчетата бяха спрели да се хранят, за да чуят отговора му.

— Ставаше все по-лошо. Ден след ден, месец след месец. Мислехме си, че ако убием водачите, останалите ще се укротят и ще се подчинят на закона, но те продължаваха да се появяват. Първо бяха синовете и чичовците на подстрекателите, после започнаха да растат като главите на Хидра. На всяка улица хора, за които не знаехме нищо, се изправяха да говорят на тълпите. Казвахме им да се разпръснат — и не пипахме меко. Наложихме вечерен час за целия град и обесихме още смутители на реда.

— И накрая настана ли мир? — попита Сократ.

— Не. Надигнаха се с факли и оръжия. Изпълниха всички улици, избиваха Трийсетте в леглата им, мародерстваха, грабеха и… — Ксенофонт тръсна глава, за да пропъди спомените.

— Но после са ти простили? Колко мина оттогава, близо година? Трябва да са оставили онези мрачни дни в миналото, нали? И сигурно са възстановили стените, съборени от спартанците, за да покажат на цяла Гърция, че сме покорени?

Ксенофонт ги огледа — жената със суровото лице, тримата сина, които го гледаха като омагьосани, докато обираха с пръсти почти празната купа, без да пропускат нито едно парче риба. Поклати глава.

— Стените си останаха в развалини, камъните отидоха за строежа на нови къщи. И не, не са ми простили. Сега има оратори, които призовават за нови наказания на онези, които са помагали на Трийсетте, и за отмяна на всички опрощения. Твърдят, че са постъпили прекалено снизходително.

Никой не прекъсна последвалото мълчание, докато Ксенофонт не заговори отново.

— Не знам какво да правя. Не мога да избягам, но ако остана, нещата едва ли ще свършат добре.

— Нямаш нито жена, нито деца, Ксенофонте. Животът ти е единствено твой. На колко си, на трийсет?

— На двайсет и шест! — отвърна той.

Сократ се засмя.

— Някой ден трябва да поговорим за суетата, приятелю. Дотогава гледай живота си такъв, какъвто е. Какво ще правиш? Ще продължаваш по същия начин ли? Какви промени можеш да направиш?

Ксенофонт изправи гръб и взе поредната чаша вино, макар че то вече леко го беше опиянило. Опита се да се отдръпне от самия себе си и да погледне живота си, сякаш наблюдава непознат. Силата на виното постигаше точно онова, което се опитваше да направи Сократ — довеждаше до откровения онези, на които не им стигаше смелост да отговорят честно.

— Трябва да напусна Атина — каза той. — Макар да ми е дом, трябва да се махна.

Изрече думите почти замаяно. Сократ му се усмихна и стисна ръката му през масата.

— Не завинаги. Дори атиняните накрая забравят и прощават. Ти си млад, Ксенофонте, а тъпчеш на място, понесъл тревоги и страхове на раменете си. Захвърли ги! Виж света. След време ще се върнеш. Те ще са забравили всички смутни времена, гарантирам ти. Просто хората са такива. Замини някъде далеч и живей. Върни се с истории, с които да забавляваш любимата ми жена.

Ксенофонт стана и го прегърна.

— Единственото, което съм искал, е да се науча как да живея най-добре — рече той. — Ти винаги си знаел онова, което аз мога само да зърна. Ти би трябвало да ги поведеш, Сократе. Така Атина би станала отново велика.

— Ах, момко, та тя е велика сега! Иска ми се да можеше да го видиш. Ако вярваш на преценката ми дотук, трябва да цениш гласа на хората мъничко повече. Критий беше същият. Утре ще дойде един младеж, който твърди, че човек трябва да си има пазител, както овцата трябва да си има пастир. Как така всичките ми най-добри ученици не виждат стойността в атинските спорове, в непрестанните ни въпроси? Останалият свят е пълен с тирани и пазители на хора. Царете са многобройни като пчели! Единствено в Атина даваме глас на младите, на бедните, на умните. На грозници като мен, които нямат нито богатство, нито покровители. Момчето ми, това, което имаме тук, е цвете под обедното слънце, по-крехко и от стъкло.

— Боговете ни съветват и управляват — сериозно рече Ксенофонт. — По същия начин, по който бащата обучава синовете си. Царете и водачите са просто природата на човека, която повтаря този ред. Или предпочиташ да видиш властта у онези, които крещят най-силно? Би ли позволил на най-гласовитите да заглушат с воя си мъдрите и святите?

— Предизвиквал съм боговете да ме поразят — каза Сократ. — Те…

Жена му се пресегна през масата да събере чиниите и закри Сократ от погледа на Ксенофонт. Той чу как двамата си изсъскаха нещо, но се направи, че не е забелязал. Някои неща не бяха за ушите на деца или за арбитрите на обществения морал. Не всеки в Атина би оценил страстта на Сократ да спори и да подлага на съмнение всичко дори с цената на собственото си унищожение. Тази мисъл беше странна и Ксенофонт се зачуди върху нея, докато чашите се пълнеха с още вино и на масата се появи дъска със сирене, хляб и грозде. Момчетата поискаха разрешение да излязат и се втурнаха навън веднага щом го получиха.

— Знаеш ли, Сократе — ти обучаваше спартанеца Критий, който беше един от Трийсетте и управляваше Атина преди тълпата да се разправи с него. Как така мен ме преследват по улиците и ме заплашват заради ролята ми, а теб никой не те закача?

— Мен ме обичат — отвърна Сократ. Жена му, която миеше чиниите, изсумтя и той й се ухили. — Всъщност знаят, че аз ги обичам. Не ме виждат да се държа така, сякаш съм нещо повече от обикновените хора. Що за безумие би било да го правя! Аз съм атинянин. Аз съм грък. Аз съм зидар, войник и човек, който пита. Вървя бос сред тях и те виждат как младежите се събират да ме слушат. Не съм заплаха за тях.

— Наричат те най-мъдрият човек в Атина — иронично подхвърли Ксенофонт.

— Направил ли съм нещо, което да струва колкото чаша хубаво вино? Когато дялах камъка, него го имаше — ново нещо на този свят. Когато стоях с другарите си в строя, познавах болката и виждах кръвта, от мен се страхуваха. А сега единственото, което правя, е да задавам въпроси на пазара.

— Алкивиад каза, че си го накарал да разбере, че целият му живот е бил живот на роб — тихо каза Ксенофонт. — Има хора, които оценяват проникновения като това.

— Алкивиад е велик човек. Радвам се, че спасих живота му, макар че след това той никога повече не отиде на война. Колкото до останалото, аз съм почти на седемдесет. Вървя през пазара, облечен в кърпена дреха и понесъл пастирска тояга. Никой не се бои от мен. Но ти, Ксенофонте. Когато повдигнеш вежда към тях, когато започваш да се държиш като баща си, като онези, които си мислят, че разбират най-добре, може би не правиш най-умното.

Известно време Ксенофонт не каза нищо, макар че се бяха справили с първата амфора и започваха втората. Накрая кимна.

— Ще помисля върху думите ти. Ще ида на пазара, при набиращите наемници. Докато виното е още в кръвта ми. И ще оставя боговете да начертаят пътя ми.

— Ти си чудесен човек, син на Атина — каза Сократ. — Ако можех да върна годините назад, щях да дойда с теб. — Погледна назад към жена си. — Но тъй като младостта ми отмина и съм женен, вече невинаги съм господар на времето си. Желая ти успех.

Прегърнаха се още веднъж и Ксенофонт излезе с малко несигурна стъпка, но с вперен някъде в далечината поглед. Когато се върна на масата, Сократ намери кесията сребърни монети, която Ксенофонт бе скрил под една обърната купа. Погледа ги малко, после сви рамене и прати Ксантипа за още вино, за да отпразнуват неочаквания късмет.