Кон Игълдън
Синовете на Спарта (31)

29

Ксенофонт призова за доброволци сред най-силните и най-бързите. Избра четирима капитани и две хиляди войници и им обясни задачата и скоростта, с която трябва да я изпълнят. Те се ухилиха — предпочитаха да тичат нагоре по чукарите, отколкото да се мъкнат в редиците с останалите.

— Проходът явно е важен, в противен случай нямаше да съберат такава сила, за да го пазят — каза Ксенофонт. — Не можете да се провалите, войници. А сега тръгвайте…

В същия миг от мъглите над тях заваля проливен дъжд, който се спусна като завеса в долината. Всички моментално станаха вир-вода и наведоха глави. Ксенофонт изруга. Дъждът щеше да усложни всичко. Мъглите сякаш пълзяха неуморно надолу и вече не се виждаха никакви върхове; дори проходът беше едва различима линия на фона на по-светлото небе.

— Следвайте водача. Ние ще сме готови — каза Ксенофонт.

Загледа как две хиляди от най-младите му и най-добри хора се отдалечават тичешком. Те излязоха от долината след водача кардух, който тичаше с вързани отзад ръце. Младият мъж ги поведе през едно дере към пътека, която се губеше в гъсти папрати. На пръв поглед изглеждаше, че не води наникъде, а просто свършва при скалите. Оказа се обаче, че е скрита, и Ксенофонт разбра, че нямаше да я намерят без водача. Изпита известно задоволство, че са научили за пътеката от негов пленник — онези на Хрисоф не бяха казали нищо съществено.

Известно време не можеше да направи нищо. Дъждът продължаваше да се лее и хората му стояха треперещи и окаяни. Трудно можеше да се каже кое време от деня е, макар че вечерта сигурно наближаваше. Ксенофонт взе бързо решение и заповяда колоната да продължи напред под строй — само колкото чакащите в прохода да разберат, че приближават. След това нареди на хората си да почиват. От чукарите не валяха камъни и стрели. Ксенофонт се запита дали това не се дължи на факта, че и противникът е вир-вода. Стрелците винаги се оплакваха, когато им се налагаше да използват мокри тетиви. Възможно беше и да са чули стъпките на двете хиляди гърци и да са се усетили, че ги преследват. Така или иначе, това помогна за повишаване на настроението въпреки дъжда. Определено започваше да се стъмва. Хората му щяха да прекарат студена нощ. Ксенофонт се надяваше мъглите да се разпръснат на сутринта, за да види изненаданите кардухи.

Из цялата долина се виеха потоци и нямаше нито едно сухо място. Ксенофонт видя, че мнозина се настаняват по двойки или групи, опрели гръб в гръб. Но дори така нощта се очертаваше мизерна.

Палакис дойде, избърса с ръка един широк плосък камък и кацна на него, като кръстоса глезени и сви колене към гърдите си, за да запази донякъде топлината на тялото си. Имаше одеяло, което вече беше потъмняло от дъжда. Зъбите й тракаха и на Ксенофонт му се прииска да имаше някакъв подслон за нея. Гърците и студът не се спогаждаха.

— Приличаш на мокро птиче — каза той и се усмихна. Косата, която преди се виеше на гъсти къдрици, сега полепваше по лицето й на дълги мокри кичури.

— И се чувствам точно така — отвърна тя. — Тук ли ще прекараме нощта?

— Налага се, докато не разчистим прохода.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще се наложи да се катерим по по-трудна пътека. Така или иначе, утре продължаваме напред.

В този момент му се стори, че нощта пред тях няма да има край. Осъзна, че и самият той трепери. Чуваше тракането на зъбите си, а ръцете му бяха побелели и се тресяха.

— Замръзваш — каза тя. — Седни до мен. Одеялото ми е мокро, но е по-добре от нищо.

— Къде е Хефест? — попита Ксенофонт, без да помръдне от мястото си.

Тя се вцепени и на гладката кожа между веждите й се появиха две дълбоки бръчки.

— Аз не съм негова, Ксенофонте.

— Знам, че не си и моя — отвърна тутакси той, без изобщо да се замисля за думите си.

Дълго време тя не каза нищо, само се взираше в него.

— Аз… помислих си, че го искаше. Но видях, че си претоварен с грижи, за да ни опазиш живи. И те разбрах, Ксенофонте. Да не би сега да казваш, че искаш да дойда при теб? Че ме искаш в леглото си? Не си играй с мен. Говори или мълчи. Искай или си остани така.

Той преглътна, вперил поглед в нея. Изглежда, трябваше да го каже. И в същото време това беше лудост. Намираха се във враждебна планина със съвсем малко храна, заобиколени от врагове. Осъзна, че иска подобие на любов, но може би не истинска. Искаше да разменя любовни ласки с прекрасна жена — нещо, което не отнемаше твърде много време. В живота му нямаше място за дълги разговори, смях и песни. Искаше само неща, които можеше да получи на мига — и макар болезнено да копнееше за нея, разбра, че това няма да е достатъчно.

Нейните дни не бяха изпълнени със събития и вземане на решения. Той не можеше да бъде забавление за Палакис. А ако тя разсейваше него, всички щяха да загинат. Опита се да си спомни доводите, които се въртяха в мислите му. Тишината около тях сякаш се разрасна и той осъзна, че прекалено дълго не отговаря.

— Тук сте значи! — каза Хефест, докато прекрачваше камъните. Младежът държеше топло одеяло и го наметна на раменете на Палакис, без да каже нищо друго. От начина, по който ръката му остана на рамото й, на Ксенофонт отново му се стори, че той сякаш предявява претенции към нея.

Знаеше, че Хефест много добре осъзнава, че е прекъснал нещо. Палакис се беше изчервила. Хефест също се изчерви и движенията му станаха неловки.

— Намерих храна — каза той. — Месо, сварено с някакви билки. Малко вино. Кисело е, но е по-добре от нищо. Ще дойдеш ли, преди да е свършило?

Въпросът беше насочен към Палакис и тя се изправи с лекота, сгъна мокрото одеяло и се уви със сухото. Погледна отново Ксенофонт, преди да се извърне. Той се беше вторачил в земята между краката си. На лицето й се появи нещо като раздразнение, почти ярост. Устните й се превърнаха в тънка черта. Тя хвана Хефест за ръка, с което го изненада.

Мракът се спусна над възвишенията и гърците задрямаха треперещи под одеялата.

 

 

Дъждът беше спрял и мъглите се вдигнаха и се видяха чукарите. Ксенофонт вдигна ариергарда, докато Хрисоф събираше спартанците отпред и ги подготвяше. Всички бяха изгладнели, но имаше достатъчно студена чиста вода; и макар че бяха мокри, продължаваха да вонят. От някои от мъжете се издигаше пара, докато ставаха.

Войската на кардухите започна да навлиза в прохода. Нямаха никакъв строй и в очите на гърците приличаха на разбунен кошер. Небето се проясни и противниците заприличаха на подскачащи черни фигури, които бяха твърде много и запречваха всичко. Гърците се строиха и Ксенофонт заповяда колоната да тръгне напред и отново да спре. Кардухите също спряха. Гърците само ги гледаха. Бяха на няма и двеста крачки от прохода.

Когато отгоре зазвучаха тръби, Ксенофонт благодари на боговете. Звукът им събуди радост в него. Тревожеше се, че двете хиляди са се изгубили в мрака из чукарите. Бяха прекарали нощта в мълчаливо треперене, търпейки дъжд и вятър с още по-малко защита, отколкото онези долу. Но въпреки това се бяха промъкнали към врага още по зазоряване и Ксенофонт можеше само да ги благослови за това.

Видя смайването на кардухите. Те познаваха воденето на воини в планините и очевидно изпитваха ужас, че някой ги наблюдава отгоре. Когато хората му се спуснаха с рев по склона. Хрисоф поведе спартанците си напред с двойно по-бързо темпо от обичайното. Те запяха пеана, песента на смъртта. Ксенофонт не издържа и се включи с цяло гърло. Някои от гърците около него го изгледаха с изумление.

Кардухите се разбягаха като плъхове. Ксенофонт чу радостните викове на мъжете, които се спускаха по склоновете. Тайната пътека ги беше извела от другата страна на прохода, така че те вече се насочваха към следващата долина. На самия Ксенофонт не му оставаше друго, освен да ги последва със строения ариергард покрай разчистените прегради от клони и тръни. Кардухите бяха изчезнали и макар че чу как дюдюкането зад него се поднови, звукът беше по-скоро скръбен, отколкото предизвикателен.

Докато гърците минаваха през прохода, слънцето надникна през ниските облаци и лъчите му докоснаха като пръсти зелената земя. Ксенофонт видя напред къщи и стада овце и кози. Устните му се извиха в усмивка при мисълта за печено месо. Долината беше тясна, но зелена, и очевидно беше скритото сърце на планината. Като нищо можеше да е единствената по рода си в целия район. Ксенофонт погледна към Палакис с намерението да й се усмихне. Тя се беше загледала някъде напред към долината, а Хефест крачеше плътно до нея.

 

 

По обед на следващия ден един стар кардух дойде в къщата, в която се беше настанил Ксенофонт, и застана пред него с наведена глава, приемайки унижението, за да го изслушат. Ксенофонт нареди да доведат младия воин, който беше разкрил тайната пътека около прохода. Младежът пристъпи към стареца, зашлеви го и му се изсмя. Ксенофонт заповяда да го дръпнат назад.

Старият кардух заговори на своя език и когато го сръгаха с дръжка на копие, младият започна да превежда враждебно и с неохота.

— Моли да не подпалвате къщите. Казва, че хората му искат да бъдат оставени на мира, но лъже. Изпратили са старец, защото е ненужен. Убийте го, ако искате, той няма значение.

Мършавият старец започна да се дърпа и да рита към по-младия много преди думите му да бъдат преведени на гръцки.

— Какво казва? — попита Ксенофонт.

Младият мъж сви рамене и промърмори нещо на родния си език, докато старецът съскаше ругатни към него.

— Ние воюваме, за да победим. Няма правила. Щом този стар глупак е тук, аз бих проверил стражата, за да се уверя, че не са им прерязали гърлата.

Старецът отново заговори и Ксенофонт заслуша преводача. После вдигна ръка и каза:

— Кажи му следното. Искаме само да минем оттук. Няма да изгоря къщите му, ако ми върне мъртвите, за да бъдат погребани според обичаите ни. Кажи му само това и нищо повече.

Младият кардух се подчини намусено. След като го изслуша, старецът се поклони. Ксенофонт му махна да си върви. Докато ги извеждаха, реши да се разходи до края на лагера и да провери дали стражите са живи и по местата си. Нямаше доверие на кардухите.

През нощта телата на падналите гърци бяха донесени край селото. Стражата вдигна тревога, когато видя движещи се сенки, но мъжете, които се втурнаха напред с факли, откриха само подредените трупове на хора, които познаваха. Прибраха ги с почит, като свои братя. Никой не спа тази нощ, всички се молеха за мъртвите. Телата бяха измити и помазани от жените, след което отново облечени. Раните бяха зашити, брадите — намазани с масло. Нямаше оръжия, които да бъдат погребани с мъртвите или да се поделят сред приятелите и близките им. Изкопаха голям общ гроб и положиха телата в него. Гледката беше жестока на светлината на факлите и Ксенофонт чу много жени да ридаят. Запита се дали кардухите ще разберат какво правят, или ще отворят гроба веднага щом гърците си тръгнат. Пропъди тази мисъл. Повече от това не можеха да направят. Положиха телата с достойнство, молитви и плач, след което внимателно утъпкаха пръстта.

По изгрев-слънце напуснаха долината. Оставиха къщите непокътнати, но взеха всичко, което ставаше за ядене, включително стадата кози и овце.

Първите нападения започнаха още преди слънцето да е надникнало над върховете. Кардухите се промъкваха с хиляди над тях и от тази височина дори хвърлен камък можеше да събори човек. По-лошо стана, когато планинците започнаха да бутат по склона големи канари, които се търкаляха, подскачаха и смазваха всички, които не бяха достатъчно бързи да отскочат. Но те поне можеха да се видят. Мъглите се разпръснаха дотолкова, че снегът по върховете искреше под лъчите на слънцето. Беше станало още по-студено, но битката ги стопляше.

Действията на Ксенофонт и Хрисоф се превърнаха почти в рутина. Ако кардухите атакуваха предната част на колоната, Ксенофонт изпращаше хора от ариергарда по странични пътеки и те се мъчеха да се изкачат възможно най-високо. Това изобщо не се нравеше на противника и кардухите изоставяха позициите си веднага щом видеха, че ги заобикалят по подобен начин. Ако Ксенофонт биваше подложен на атака, Хрисоф правеше същото и пращаше спартанци нагоре и назад като подкрепление.

В края на деня всички бяха изтощени и обезсърчени. Ксенофонт не знаеше колко още могат да издържат на тези изпитания — и колко мили са изминали през дългия ден. Затвори очи и веднага заспа.

Сънува скъсани вериги и падащи счупени окови.

На сутринта намери Хрисоф и му разказа съня си. Трябваше да е някаква добра поличба, послание от боговете.

Спартанецът се усмихна и Ксенофонт се зарадва. Липсваше му приятелството, което се бе зародило помежду им — двамата бяха разделени в двата края на колоната. Всеки мъж има нужда от моменти на топлота и смях, иначе започва да линее. Палакис като че ли го избягваше, което означаваше, че Хефест вече не му е подръка. Оставаше единствено Хрисоф — а той изглеждаше уморен и дори изтощен. Брадата му беше сплъстена и имаше голям бял кичур по средата.

— Това е добър сън — рече Хрисоф. — Ще кажа на мъжете. Няма да е зле да принесем в жертва козите, които взехме. — Зачака разрешение, но Ксенофонт не се поколеба.

— Ще им източим кръвта като жертвоприношение, но ще вземем месото. Още малко остава, Хрисофе.

 

 

През следващите два дни нападенията бяха по-редки. От деретата по склоновете понякога летяха стрели, но обикновено биваха отбивани от щит. Един спартанец все пак беше убит от такава стрела на втората сутрин — улучи го отстрани в гърдите и той изкашля кръв, седна и не можа да се изправи. Земята беше камениста и нямаха с какво да изкопаят гроб, така че натрупаха отгоре му гладки камъни, докато не се получи малка могила.

Младият кардух избяга през първата нощ — беше прегризал или протъркал въжето, с което го връзваха, докато спи. Ксенофонт си спомни съня за падащите окови: надяваше се той да не е знак за бягството на пленника му.

На третата сутрин след напускането на долината и седмата от навлизането им в планините стигнаха до теснина, след която имаше стръмен склон, който се спускаше в огромна равнина. От тази височина виждаха разстояние, което можеше да се измине за един ден. На няма и половин миля от билото течеше огромна река.

Зад нея на зелено-златистата равнина ги очакваше войска. Пушеците от лагерните огньове се издигаха като нишки във въздуха. По ниските хълмове блестяха карета пехота. Бяха се опитали да заемат високи позиции, но те бяха малко, и затова се бяха скупчили в подножието на планината подобно на острови в океана. Хрисоф извика Ксенофонт отпред да ги огледат. Въпреки че врагът ги очакваше при реката, двамата се прегърнаха и се разсмяха. Планините бяха зад тях.

— Чудно ми е какво кара сатрапа да ни чака през зимата — каза Хрисоф, докато се взираше в далечината, заслонил ръка от слънцето. — Явно дължи огромна услуга на персите, щом е готов да мръзне тук.

Ксенофонт скри разочарованието си. Беше разбил оковите, но се беше надявал битките и кръвопролитията също да са останали зад него в планините. Беше изтърпял достатъчно и мисълта за нови сражения бе изтощителна. Който и да беше врагът, каквито и да бяха отношенията му с Персия, той ги очакваше — и стоеше на пътя му.

— Ще трябва да минем през реката, за да се приберем у дома — каза той.

— Ще намериш начин — отвърна Хрисоф. Ксенофонт го погледна, но в изражението на спартанеца нямаше нито подигравка, нито веселба. — Вече си го правил.