Кон Игълдън
Синовете на Спарта (13)

11

Тисаферн и свитата му влязоха в центъра на града, когато слънцето се издигаше в безоблачното синьо небе. Имаше толкова много тръби, барабани и развети знамена, че сякаш беше дошъл самият цар. Цели квартали на Сарди спряха работа, за да видят големия господар, благоволил да дойде при тях.

Чул възгласите, Кир излезе на балкона на покоите си в двореца. Успя да зърне Тисаферн в далечината малко преди той да изчезне от поглед. Персиецът яздеше сив кон и бе заповядал на робите си да хвърлят сребърни монети на тълпата, а Безсмъртните маршируваха в униформи, по които нямаше никаква следа от битки. Кир стисна зъби и те изскърцаха, докато слагаше ръце на каменния парапет и вдишваше прохладния въздух. Вече не се съмняваше, че го следят шпиони, но въпреки това отиде със слугата си Парвиз до конюшните, където звуците на града и радостните викове на тълпата бяха по-приглушени. Яхна коня си, излезе през портите и с удоволствие зави наляво към казармите в другия край на града, по-далече от Тисаферн.

В тази част на Сарди настроението беше много по-различно. Стражите при портата му направиха път мълчаливо и Кир влезе в почти безмълвния лагер. Само неколцина млади воини се упражняваха на двора, но спряха и го загледаха как слиза от коня. Парвиз долавяше заплахата във въздуха, но се беше заклел да защитава Кир и започна да гледа войнствено като наперен петел, макар че никой от младоците не носеше меча си.

Кир посрещна враждебното им отношение с високо вдигната глава. Дори да го предизвикваха с позите и погледите си, той си припомни онова, което му беше казал Клеарх — че всички младежи са глупаци. Ако извадеха късмет, може би щяха да доживеят до четирийсет или петдесет и да им се иска да могат да разменят цялата си мъдрост и опит само за един ден от някогашната си славна и безразсъдна младост.

Влезе в сумрачното помещение и спря, докато очите му свикнат. Стените бяха варосани, така че казармата изглеждаше светла. Беше чиста и миришеше на слама и на онези мехлеми, с които гърците мажеха натъртвания и рани. Чу стон от стаята пред себе си и се обърна към двамата спартанци, които седяха на една каменна маса. Те държаха малки чаши и Кир видя на масата зарове и купчини медни монети. Никой от двамата не понечи да стане. Просто го гледаха. Кир усети как десният му юмрук се свива. Някакъв импулс го накара да спре и да се наведе над масата.

— Вече не отдавате ли чест? Какво би казал Клеарх, ако види подобно безочие?

Двамата се спогледаха и станаха, забравили играта. Кир мина покрай тях, докато те коленичеха.

Спря на прага на следващата стая, когато видя една млада жена да шие гърба на Клеарх. Кожата му изглеждаше намачкана като плат. Жената вече беше направила десетина спретнати черни шева, които пълзяха по плътта като червеи.

Клеарх се обърна да го погледне. Движението го накара да изсъска през зъби.

— Мислех си, че спартанците не изпитват болка — каза Кир, докато пристъпваше вътре.

Клеарх изстена и почеса четината по брадичката си.

— Кой ти е казал това? Да не би да сме направени от камък показваме? Разбира се, че изпитваме болка! Просто не го показваме. Поне не пред враговете ни.

Кир откри, че е доволен, че не го възприемат като враг. Усмихна се и Клеарх се изкиска, макар че после затвори очи. Изглеждаше уморен.

— Паниеа работи цяла нощ по закърпването ми. Надявам се приятелят ти да е останал задоволен.

— Тисаферн не ми е приятел — сериозно каза Кир. — Съмнявам се, че изобщо ми е бил някога. Виж, дойдох да ти благодаря. Не знам дали просто искаше да ме оскърби, или да ми демонстрира новото си положение. Навремето ни беше просто учител, на мен и на брат ми. Сега е довереник на Великия цар. В същото време аз съм низвергнат и ми е позволено да запазя живота и работата си, но нищо друго. Тисаферн искаше да разбера, че везните са се наклонили не в моя полза. Ако ти беше отказал…

Кир погледна към младата жена и видя само мълчалива съсредоточеност. Клеарх забеляза погледа му и поклати глава.

— Паниеа е глуха. Не може да те чуе. Това обаче не й пречи да е много добра с иглата и конеца.

— Мисля, че въпреки това ще й прережа гърлото — каза Кир и извади ножа си.

Младата жена не реагира и Кир прибра ножа. Клеарх повдигна вежди и Кир въздъхна, отиде да затвори вратата и седна на един стол.

— Ти ми спечели няколко дни, Клеарх. Не мисля обаче, че разполагаме с годината, която искаше. Тисаферн заминава утре — и не знам какво ще докладва.

— Уреди да падне от балкона си — предложи Клеарх.

— Той вече е изпратил доклади по птици, донесени от Персеполис. При тези разстояния никой не може да каже дали ще стигнат до целта си. Не мога обаче и да съм сигурен, че няма да стигнат. Така или иначе, не знам как ще реагира брат ми, докато Тисаферн не се върне при него. Поради лични причини много ми се иска да видя как старият глупак пада от голяма височина, но се нуждая дори от трите месеца, които ще са му необходими да се върне в… — Усети се и млъкна. Сърцето на империята не беше познато на запад и трябваше да положи усилие да спомене столицата на брат си пред чужденец. — В Персеполис. Трябва да съм благодарен, че не е млад. Ще пътува бавно по Царския път.

Жената потупа Клеарх по рамото и му показа със знаци, че трябва да легне по корем. Кир я гледаше как излива червено вино върху шевовете и почиства засъхналата кръв. После взе парче плат и го наложи върху черните линии, след което потупа Клеарх като любимо куче. Той й се усмихна и Кир се запита дали двамата не са любовници. Знаеше, че спартанците са отворени за такива неща и познават поне няколко вида любов. В това отношение те силно се различаваха от персите с всички техни забрани, които Кир беше възприел заедно с майчиното си мляко.

Клеарх се надигна, провери доколко са свободни движенията му, после кимна на Паниеа и й даде един златен дарик.

— Добре — каза й високо, като я гледаше в очите.

Тя като че ли остана много доволна и се поклони дълбоко. И Кир, и Клеарх се възползваха от възможността да огледат гърдите й, които се разкриха от движението.

Когато останаха сами, Кир каза:

— Тисаферн е мой враг. Ако не бях сигурен преди, сега съм. Независимо какво си мисли, че правя тук, дори да не е заподозрял нищо за плана ми, сигурно пак ще шепне в ухото на брат ми, че трябва да бъда сменен. Може би от самия него или от някой от фаворитите му.

— В такъв случай изборът ти е прост — каза Клеарх. — Можеш да се откажеш от всичко това и да започнеш по-прост живот в Атина или на Крит например, или на друго място, отдалечено от персийско влияние. Или да поведеш по-рано полковете, които вече си събрал. Ако си прав за Тисаферн и ако искаш всичко да приключи, ще трябва да изстискаш здравата хората си. Брат ти командва огромни сили. Смятам, че можем да го победим, но бих предпочел да не разбират, че идваме. Изненадата струва колкото десет хиляди мъже.

Кир се умълча и потъна в размисъл. Когато вдигна очи, на Клеарх не му трябваше да го пита кое решение е взел.

— Казвал ли съм ти, че баща ми не е бил най-големият син?

— Мисля, че си го споменавал. Поне три пъти.

— Не е бил дори втори син. Вторият убил първия — и после баща ми излязъл от тълпата с бронзов меч в ръка и отмъстил. Точно това искам и аз, Клеарх. Справедливост и отмъщение.

И трона. Не мисля, че е прекалено много.

— Много добре, принце. Ще наредя на всеки стрелец и соколар около Сарди да свали всички птици, които Тисаферн може да е оставил за шпионите си. Ще претърся всяка стая в града и ще намеря кафезите им. И междувременно ще съберем войските, които свикахме в твое име. Гръцки и персийски, от всички градове на Гърция, от Лидия и Египет — всички ще се качат на кораби, за да се присъединят към теб.

Клеарх млъкна и по лицето му премина сянка.

— Какво има? — попита го Кир.

Клеарх поклати глава.

— Мисля, че когато казваш, че ти имат доверие, това означава, че те познават отпреди. Аз те познавам достатъчно, за да съм сигурен, че си прав. Те ще жертват живота си за теб, защото ти искаш това от тях, но и заради това, което си. Ти командваш отчасти защото си царски син, верен син на семейството си. — Замълча и пое дълбоко дъх. — Когато поискаш такива хора да се изправят срещу самия трон, някои от тях ще се разбунтуват. Бъди сигурен в това. Мога да се подготвя за този момент. Мога да поставя в полковете доверени ми офицери, които лично са положили клетва пред теб. Мога дори да разпространя историята как баща ти е взел трона от по-големия си брат. Ще дойде обаче ден, когато те ще разберат, че не става дума за писиди и други племена по хълмовете — а че врагът е тронът и самият Артаксеркс, командващ огромно множество свои хора. Можем да изгубим всичко преди да е изстреляна и една стрела, преди да е изтеглен и един меч. Такъв е залогът. Може би не е зле да се замислиш хубаво дали да не се оттеглиш в някое хубаво имение и да отглеждаш коне и синове. Това не е толкова лошо. Повечето мъже не биха се замислили, преди да поемат по този път, който ще им донесе спокойствие.

Кир се усмихна малко тъжно. Стаята с бели стени отначало му се беше сторила хладна, но сега, когато вратата беше затворена, в нея ставаше задушно.

— Аз не съм повечето мъже, Клеарх. Аз съм от рода на Ахеменидите. И нещо по-важно — брат ми ме предаде. Бях му верен през целия си живот. Но вече не. Ще го сваля. Аз съм царят по право. Това е решението ми.

— Добре — отвърна Клеарх. — В такъв случай ще събера войските ти.

 

 

Тисаферн се беше разположил удобно в личния кабинет на най-богатия лихвар в Сарди. Двама огромни имперски войници стояха от двете му страни, докато той оправяше дрехата на коляното си и изглаждаше една гънка.

Човекът пред него беше далечен братовчед, женен за член на царската фамилия. Тисаферн никога досега не беше срещал Ямшид, но смяташе, че познава този тип хора. Ямшид използваше връзките си с трона, за да изгради търговска империя, която се простираше от Индия до Египет. Ползвайки се с доверието на короната, беше натрупал огромно богатство само от възнагражденията по държавни поръчки. Всяка сделка, от корабите със зърно до сеченето на самите златни монети, му носеше доход. Беше вече на шейсет и рядко въртеше сам делата си. Обикновено ги оставяше на някой от шестимата си синове и племенници, но новината за пристигането на Тисаферн в кантората му беше стигнала до него и той бе побързал да дойде, за да посрещне човека, който говореше от името на царя.

Царският печат лежеше на масата помежду им, като привличаше погледите и светлината, от която сякаш сияеше. Символът върху него беше съчетание от благородник на кон и орела на царската фамилия. Дори Ямшид да имаше някакво съмнение, присъствието на Безсмъртните от Персеполис бе достатъчно доказателство за царското благоволение. Ямшид едва сдържаше вълнението си при мисълта каква ли сделка изисква личното посещение на Тисаферн. Наложи се да изчака, докато слугите донесоха вино за госта, а за него чаша топла напитка, която изпълни стаята със силен аромат.

Тисаферн взе златния бокал червено вино и го даде на единия от Безсмъртните да го опита. Лихварят се престори, че не забелязва, макар че усети оскърблението като жило. Много добре знаеше, че това е човекът, наредил бичуването на спартанския генерал — целият град говореше за това. Този персиец определено беше нещо като оса.

За да скрие неудобството си, Ямшид посочи собствената си вдигаща пара чаша.

— Билки за храносмилането ми. Напоследък е много лошо. От китайската провинция Юнан пристигна пратка лечебни растения и четирийсет топа червена коприна, подобаваща дори за самия цар.

— Много щедро от твоя страна, Ямшид — любезно отвърна Тисаферн и се усмихна, когато търговецът не успя да скрие смайването си от изтърваната грешка. — Негово величество цар Артаксеркс ще остане изключително доволен от такъв дар.

— Разбира се — отвърна Ямшид. Определено беше оса, при това с какво жило! Търговецът отпи от чашата си и тихо изсъска, когато откри, че напитката е вряла. Загледа как Тисаферн пресушава виното си и дава знак да му налеят отново от същата кана. Двамата мъже седяха и се усмихваха, като се наблюдаваха внимателно.

— По пазарите се говори, че утре се връщаш на изток — каза Ямшид.

Тисаферн бавно кимна.

— Мъдростта на пазара е… рядко е погрешна.

— Надявах се да ме удостоиш с честта да ме посетиш по-рано, господарю Тисаферн. Позволи ми да кажа, че за мен е огромно удоволствие да работя с представители на цар Артаксеркс. Сметките са напълно изрядни, дълговете и лихвите са изплатени до последната монета. Светът отново е подреден след трагедията около загубата на обичания му баща, дано царува в небето хиляда години.

— Тези дългове… — каза Тисаферн, като потриваше с пръст двойната си гуша. — Предполагам, че си отпускал злато и сребро на господаря Кир през последните няколко месеца. Едва ли има търговска или лихварска къща, които да не са го правили.

Тисаферн гледаше как кръвта се оттича от лицето на търговеца наред с лукавата му самоувереност. Човек като него се нуждаеше само от намек, за да побегне към хълмовете заедно с всичките си роби и торби с пари.

— Господарю, ако има нещо, което трябва да чуя, умолявам те, кажи го ясно — каза Ямшид. — От л-личните си средства дадох повече от деветдесет хиляди стрелци на господаря Кир. Никога не бих го направил за някой друг, но той е главнокомандващ персийската войска. Кредитът му открай време е неограничен. Всички заеми са били изплащани в миналото, всичките до един! Кажи, моля те, чул ли си нещо? Ще спечелиш благодарността на моя дом и на всички лихвари в Сарди.

Тисаферн се облегна назад и отпи от виното.

— Ахеменидите винаги са плащали дълговете си, разбира се — каза след малко. — Времената обаче се променят като годишните сезони и все някога свършват. Едни хора се издигат, други се провалят. Това е напълно естествено, също като удължаването на деня през лятото и това, че младите остаряват.

Видя объркването на лицето на Ямшид и въздъхна престорено.

— Ако трябва да говоря направо, има хора, които смятат, че Кир разчита прекалено много на гръцки наемници за сметка на собствените ни персийски войници. Царят няма вече да плаща огромни средства, които отиват направо в гръцките хазни. Да не би те да са ни роби или подчинени държави? Не. Защо тогава да пълним устите им със злато? Моят съвет към теб, Ямшид, а и към всичките ти събратя по занаят, е да не посягате по-далече, отколкото можете да стигнете. Ето. Вече казах прекалено много.

Търговецът примигна, после бавно се изправи и се поклони над масата, като опря чело в полираното дърво. Трепереше.

— Благодаря, господарю Тисаферн. Ти си приятел на този дом, за да дойдеш с подобно предупреждение. Хиляди благодарности.

— Ти си верен поддръжник на короната, Ямшид — отвърна Тисаферн и взе царския печат. — За службата ти — и за мълчанието ти — можеш да направиш гипсово копие на този печат и да го сложиш над вратата си. Всички ще знаят, че се ползваш с покровителството на цар Артаксеркс и благословията на царския дом.

Тисаферн излезе, като остави Ямшид и хората му проснати, плачещи и тупащи по пода от радост. Посети още един лихвар в града, за когото му беше казано, че няма да бъде предупреден от Ямшид, защото двамата се ненавиждали. Всички останали търговци и лихвари щяха да научат новината преди слънцето да е залязло. Тисаферн съжаляваше само, че няма да е тук, за да види първите настоявания за плащане и как първите товари храна не излизат от дворовете им. На наемниците трябваше да се плаща. Нямаше да мине много време преди Кир да бъде принуден да отпрати гърците си.

Тисаферн се изкиска, докато му помагаха да се качи на коня си — слугата пъшкаше, докато го поддържаше отдолу. Решението му на проблема с Кир беше майсторско. Показваше неодобрение, без да предизвиква открит конфликт. Щом научеше, че потокът злато от хазната е секнал, Кир щеше да се принуди да се върне в двора на брат си и да чуе новото си положение. Вече нямаше да има прояви на арогантност и язвителни коментари от страна на по-малкия син. Лицето на Тисаферн грееше, докато той гледаше как имперските гвардейци се строяват около него. Огледа ги внимателно. Подобно на него, те представляваха трона.

— Към столицата — нареди той и поклати глава от удоволствие, когато си представи как разказва за пътуването си на царя. Знаеше поговорката: че има повече от един начин да направиш кучето покорно.

 

 

Вечерта след заминаването на Тисаферн Кир влезе в нефритената трапезария на двореца, където го очакваха навъсените му хора. Тук бяха Проксен и Нет Стимфалеца. Клеарх също бе тук заедно със слугата на Кир Парвиз, който притискаше увит в кожа свитък към гърдите си и помръдваше нервно на стола си. Тесалиецът Менон беше от онези, които Кир беше наел през предишните месеци — човек, който не задаваше много въпроси, но пък беше довел хиляда гръцки хоплити и в допълнение още осемдесет пелтасти. Без друга броня, освен лек щит, въоръжените с копия за хвърляне воини бяха млади, в отлична форма и изключително бързи. Кир бе възхитен — един добър отряд пелтасти беше в състояние да съсипе атаката на противника.

Доколкото знаеше, нито Менон, нито сиракузецът Созис, който седеше до него, имаха представа за истинските му намерения. Двамата бяха събрали и обучаваха хора за среброто и златото му. Кир си помисли, че май почти всички прочути военачалници в Гърция тази година са на служба при него.

Погледът му се спря върху двамата перси на масата, които видимо се чувстваха неудобно от разговора, воден несъмнено на гръцки преди идването му. Оронт беше най-старшият в персийската част от войската, която Кир тренираше през последните месеци. Макар че беше по-тъмнокож от останалите и с по-стройно телосложение, ако числата означаваха нещо, Оронт би трябвало да бъде най-старшият тук, тъй като командваше много повече мъже от гърците. Реалността обаче беше различна, както забеляза Кир. Оронт стоеше малко настрани от останалите, така че спартанецът Клеарх беше човекът, който очевидно бе начело на групата.

Другият персиец, Арией, беше спираща вниманието фигура. Кир бе научил за него първо от репутацията му като конник — говореше се, че почти нямал равен на себе си. На Кир му се искаше да може да работи с него, а не с намусения Оронт. Арией носеше косата си дълга до раменете и физически не отстъпваше на никой спартанец с широките си рамене и мощни крака. Носеше се мълва, че си падал по компанията на младежи и вечер съчинявал стихове за красотата им. Гърците определено предпочитаха него пред Оронт. Но бе само на трийсет, по-младият от двамата, а и родът му беше една степен по-долу от рода на Оронт. Когото и да предпочиташе Кир, Оронт си беше старшият персийски офицер.

Щом Кир влезе, всички станаха. Гърците се поклониха. Арией последва примера им, сякаш в това няма нищо странно. Оронт го изгледа накриво и понечи да се просне на пода, но се отказа. Все пак направи по-дълбок поклон от останалите, след което застана мирно, докато Кир не им направи знак да си седнат по местата. Гръцките навици се разпространяваха като болест сред персийските редици. От друга страна, ако с тях вървеше и същият кураж, Кир не би имал нищо против.

Слугите поднесоха вдигащи пара ястия. Всички бяха гладни, но Кир виждаше, че се споглеждат, докато се чудят как най-добре да му кажат нещо, което не би искал да чуе. Парвиз изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Достатъчно мълчание и скришни погледи! — нареди Кир. — Какво има? Някой няма ли да ми каже?

— Изглежда, че господарят Тисаферн е оставил прощален подарък — рече Клеарх. — Кредитът ти е спрян. Не можем да вземем и една сребърна драхма в Сарди. Не е нужно да ми казваш, че имаш дванайсет хиляди наемници, на които трябва да им се плаща в първия ден на всеки месец — а вече сме осмият.

— А за останалите нямаме достатъчно храна — каза Парвиз и извади свитъка, сякаш Кир можеше да види колоните числа през масата. — Имаме пари да изкараме може би още една седмица, но без заплати уговорките с наемниците отпадат, а без храна хората ни ще започнат да гладуват. Оронт ни запозна с количествата зърно и месо, необходими за осемдесет хиляди мъже. Направо е… невъзможно. Не можем да платим подобни сметки. Мълвата се е разпространила и в Сарди няма нито един скотовъдец или продавач на плодове, който да е склонен да продължи кредита ни и с един ден.

Кир беше взел нож, за да забоде мръвка от блюдото си, но го хвърли на масата и се изправи.

— Тисаферн замина тази сутрин. Лихварите на Сарди може да са затворили вратите си за нас, но колко дълго пътуват новините? Мога ли да ги изпреваря? Злато има във Византион, на четири дни здраво препускане на север. Името и печатът ми все още ще важат там. От колко се нуждаем?

Мъжете около масата го зяпнаха. Пръв заговори Оронт.

— Господарю, ако направиш още дългове от името на короната, те няма да бъдат зачетени. Не само ще докараш лихварите от Византион до просешка тояга, но и ще навредиш на репутацията на царския дом! Моля те! Трябва да има друг начин.

Кир присви очи. Поклати глава, когато си напомни, че Оронт не знае истинската му цел и не разбира заплахите, пред които е изправен. Въпреки това му беше трудно да е любезен с него.

— Оронт, Тисаферн злоупотреби с доверието, оказано му от брат ми цар Артаксеркс. Каквито и да са решенията им, трябва да имам злато, за да платя на хората си. По-голямо безчестие ще е да разпусна войска от наемници, които да разнесат вестта, че Персия не може да си плаща дълговете! Не. Трябват ми… — той спря, за да пресметне, — още деветдесет хиляди стрелци за онова, което съм наумил. Дори два пъти повече, ако мога да ги намеря. Подобна сума ще ми даде възможност и достатъчно време да се обърна към брат си и да се погрижа въпросът да бъде решен. Разбираш ли ме?

Персиецът премисли предишното си решение да се поклони и се дръпна от масата, за да се просне в краката на Кир. Арией го гледаше леко развеселено.

— Съжалявам, господарю, не съобразих. Сега те разбирам и ти служа.

— За което съм ти благодарен — иронично отвърна Кир, който си даваше сметка, че гърците следят сцената. — Клеарх? Ще ми трябва официална гвардия. Не мога да вляза сам в лихварска къща във Византион. Но като се има предвид гърбът ти, не мога да…

— Гърбът ми ще заздравее, докато яздя, принце — отвърна Клеарх. — Не бих пропуснал подобно пътуване.

— Добре. Избери дузина от хората си. Парвиз! Ти също. Тичай в конюшните и се погрижи конете да са готови. Ако е било пратено съобщение, трябва да го изпреварим, в противен случай губим всичко.

— Господарю? Мога ли да дойда с теб? — попита Оронт с приглушен глас.

Кир погледна надолу и поклати глава.

— Не. Ще взема Арией. А ти подготви хората си да са готови за тръгване веднага щом се върна.

Лицето на Арией грейна от решението на принца. Той хвърли на Оронт съжалителен поглед, който Кир забеляза. Не каза нищо, но в този момент му беше дошло до гуша от собствените му офицери. Някои тях бяха загрижени повече за дребнавите си вражди, отколкото за службата си при него.