Кон Игълдън
Синовете на Спарта (16)

14

След като върна царицата от дивото препускане през полето, Кир подкара колесницата с по-умерена скорост покрай чакащите полкове. Дори спираше от време на време, за да може младата царица да слезе и да говори със старшите му офицери. Епиакса, изглежда, се забавляваше от присъствието както на перси, така и на гърци. Кир видя как поведението на Клеарх стана почти бащинско — широките гърди на спартанеца се изпъчиха още повече, докато отговаряше на въпросите на царицата. Оронт се изчерви като младеж, когато тя хвана ръката му. Епиакса ги потупа и се усмихна, при което и двамата се отпуснаха. Кир стоеше до нея, сякаш я беше изобретил, изключително доволен, че денят, който бе започнал така зле, завършва толкова добре. Неволно се замисли колко ли различен щеше да е животът му, ако тя беше дошла при него онзи последен път, докато я чакаше в кипарисовата горичка. Това бе най-дългата нощ в живота му и когато се зазори, той беше яхнал коня си и си бе тръгнал.

Сякаш цяла вечност останаха на слънце без никаква сянка. Някои от войниците наистина припаднаха и бяха дискретно вдигнати и изнесени.

Кир и царицата се чувстваха странно уморени, когато се върнаха в павилиона, издигнат от Парвиз за вечерята. Полковете бяха разпуснати, за да изминат трите мили до лагера. Там щяха да се нахранят и да почиват след прекарания на слънце ден. Всички бяха изтощени и потни, но се усмихваха на принца, който очевидно обожаваше младата жена до себе си. Мнозина правеха мръсни знаци, докато минаваха, но не и когато ги наблюдаваше офицер, който можеше да ги накаже сурово.

Оронт, Арией и Клеарх седнаха с останалите началници на дългата маса, скована специално за вечерята. Кир и Епиакса се настаниха в противоположните краища, далече един от друг. Клеарх забеляза, че между ястията Кир слага дясната си ръка на покривката с дланта нагоре, сякаш умолява. Спартанецът не можеше да определи дали Епиакса отговаря нарочно, но тя отпусна лявата си ръка на масата, все едно я протягаше към него. Клеарх се усмихна.

Оронт проявяваше видим интерес към храната. Кир беше предложил най-доброто за гостенката си и персите въздишаха при вида на ястия, сготвени с шафран, кардамон и розови листенца — подправки, които бяха твърде скъпи, за да се добавят към обикновеното месо и хляб, давани на войниците.

На масата имаше и други гърци. Проксен ревниво пазеше една стомна вино, която определено бе обявил за своя собствена, макар че слугите се суетяха около масата като пчели. Нет Стимфалеца се разсмя гръмогласно с тесалиеца Менон, след което двамата погледнаха стреснато, когато откриха, че са станали център на вниманието. Виното се лееше, а болежките и изгарянията от деня отслабваха, макар че половината от събралите се още имаха чувството, че кожата им излъчва горещина, сякаш вътре в тях гори огън. Всички бяха опитни мъже и Клеарх не беше единственият, който забеляза небрежното поставяне на ръцете върху масата. Затова поведоха неангажиращ разговор, хранеха се бързо и отказаха допълнително. Един по един офицерите допиваха чашите си, както бе обичаят, избърсваха ножовете си в покривката и се изправяха да си тръгнат, като се покланяха на Кир и царицата.

Тази вечер Кир изобщо не пи вино: обясни, че стомахът му нямало да понесе второ подобно издевателство. Когато и последният гост се оттегли, в павилиона влязоха музиканти по терлици и го изпълниха с нежна песен под звуците на лира. Кир импулсивно стана, тръгна покрай масата и седна до Епиакса.

— Така е по-добре — каза той. — Не можех да те чуя от музиката. Благодаря, че дойде. Денят беше чудесен, истинска скъпоценност във време на несгоди. Видя войската, хората. Понякога са доста груба компания. Това обаче… ме кара да копнея за разговорите, които водехме навремето. Спомняш ли си?

— Разбира се — отвърна тя.

Той взе отпуснатата й на покривката ръка. Откри, че тя трепери. Внезапната близост му позволи да говори за други неща, които бяха по-важни.

— Чаках цялата нощ, преди да се уверя, че няма да дойдеш. Дълго време си казвах, че е все още тъмно, докато не започнах да виждам цялата горичка и зелените хълмове зад нея.

— Трябваше да ти пратя вест — тихо каза тя. — Съжалявам.

— Не, ти направи избора си. Беше по-добре да си тръгна и да продължа с живота си.

— Ти не се ожени — каза тя и се наведе към него.

Той сви рамене, макар че думите й го срязаха като нож. Засмя се малко насила.

— Не успях да намеря друга… която да може да се сравни с теб. Не е ли нелепо?

— Не — каза тя. — Много пъти съм се питала…

Той видя, че тя се колебае.

— Какво си се питала? Тук сме само двамата, Епиакса.

— Питах се какъв ли щеше да е животът ми, ако бях дошла при теб онази нощ. — Тя завъртя ръката си в дланта му като птица, която си прави гнездо, но не я дръпна. — Сиенезис е студен човек. Сигурно не би го познал. Дни, а понякога и седмици наред не ми проговаря нито дума. И в същото време ако не бях отишла при него, а при теб, нямаше да имам синовете си. Много е объркващо. Мисля, че ако не бяха те…

Тя поклати глава и затвори очи. Между гримираните й мигли се процеди сълза и се търкулна по бузата й, оставяйки след себе си черна следа. Кир бавно вдигна ръката й към устните си и я целуна. Усети как през нея премина тръпка.

— Мисля си за теб всяка вечер, когато слънцето залязва — каза той.

— Моля те. Стига толкова приказки. Отпрати слугите — прошепна тя.

* * *

На сутринта Клеарх извървя трите мили от лагера до павилиона и завари Кир и Епиакса да закусват на открито под изгряващото слънце. Денят беше прохладен и по тревата имаше роса, макар че тя щеше да се изпари скоро.

— Надявам се, че ще се присъединиш към нас — каза Кир.

Клеарх се поклони на двамата и поздрави любезно царицата, докато сядаше. Поднесоха му резени пъпеш, смокини и сирене. В тази компания Клеарх определено нямаше намерение да споменава за липсата на пари или за онова, което подозираше, че се случва между Кир и Епиакса. Просто се хранеше мълчаливо и наблюдаваше как двамата се гледат един друг.

— Кир, ако ме отведеш у дома, ще наредя да ти пратят колесницата и каруците по-късно сутринта — каза Епиакса. — Както… се разбрахме.

Той докосна ръката й, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Епиакса се изчерви заради присъствието на спартанеца, макар че Клеарх точно в този момент беше намерил чинията си за особено интересна.

Кир се изправи и й протегна ръка. Очите му бяха потъмнели от всички разговори през изминалата нощ, които Клеарх не беше чул.

— Ела, любов моя. Ще те върна при съпруга ти и синовете ти.

Очите й блестяха, докато се изправяше, може би от сълзи.

Клеарх ги гледаше как се отдалечават и дъвчеше замислено парче пъпеш. Надяваше се чутото да означава, че царицата ще осигури парите, които им бяха нужни. Харесваше Кир, но един водач трябва да плаща на наемниците си — или да се оправя без тях. Един-два месеца без заплащане бяха допустими, но след това всички договорки отпадаха и наемниците щяха да дезертират. Гърците знаеха цената си, а персите бяха свикнали да им се плаща редовно всеки месец. Кир отговаряше за всички тях. Клеарх се запита какво ли е трябвало да направи, за да си осигури парите, макар че Кир изглеждаше доста доволен. И определено по-спокоен и отпуснат от всеки друг път, откакто спартанецът го познаваше. Интересно беше да се замисли за двете метреси, които Кир беше взел със себе си и в похода на изток. Едната много приличаше на царицата на Киликия.

Клеарх си помисли за собствената си жена и синове. Бракът му не беше по любов, поне отначало, макар че изпитваше силна привързаност към своята Каландра. Всеки спартанец трябваше задължително да създаде деца, преди да поеме по пътя на наемника. Това беше напълно разумно, като се имаха предвид рисковете на войната. Въздъхна. Беше познавал любовта един-два пъти през годините си като наемник. Сега тя не му изглеждаше толкова важна, колкото навремето. Въпреки това си спомни чувството и завидя на младата двойка, макар че в очите им блестеше мъка от загубата.

 

 

Кир се върна с шест каруци и колесничаря, който беше дошъл предишния ден. Клеарх, Проксен и Оронт се втурнаха да надникнат в сандъците, заровиха ръце в златните и сребърните монети и се разсмяха от облекчение. Парите определено бяха достатъчно. Оронт може и да не знаеше крайната им цел, но не беше глупак. Разбираше много добре, че се е объркало нещо много важно, щом лихварите бяха отказали да отпуснат заем на Кир. Парите означаваха военно дело — време да се използва огромната войска, събрана от Кир.

За Клеарх и Проксен монетите бяха възможност да издигнат Кир на престола. Голяма част от тях щяха да бъдат предадени на банкери в персийските градове по Царския път. Срещу разписките, пратени на запад с куриер, гърците можеха да изтеглят пари на границата на империята. Тези пари щяха да поддържат Спарта стабилна и силна, да позволят на атиняните да строят кораби, да пишат пиеси и да спорят в техния Съвет. Каквато и да беше благородната кауза, за нея винаги се плащаше със злато и сребро.

Когато след два дни огромната колона потегли, Кир изглеждаше умърлушен. Отдалечаваха се от границите на Киликия. Кир часове наред просто гледаше как маршируващите редици минават покрай него, сякаш човешкият поток не можеше да го повлече със себе си. Войниците минаваха пред него с изправени рамене, горди с външния си вид — той всъщност не ги гледаше, погледът му беше зареян някъде в далечината. Мислеше за обятията на жената, която му беше дала само една нощ. Това не беше достатъчно. Ако го беше помолила, Кир щеше да поведе войската си, за да я спаси. Щеше да обеси мъжа й на собствените му крепостни стени и да продължи, без да поглежда назад. Тя обаче не беше поискала това от него. Сигурно обичаше синовете си, а може би и мъжа, с когото се беше обвързала. Сърцето на една жена е сложно нещо, помисли си той. Тя му беше подарила една нощ, но Кир нямаше чувството, че това е краят.

— Ще се върна — тихо каза той. — Когато изпълня обещанията си. Ще те видя отново.

През следващите три дни войската на Кир измина шейсет и шест мили. Пътят бе лек и дните оставаха ясни, но Клеарх настояваше да пълнят всички бъчви и мехове всеки път, когато стигнат до някоя река. Това означаваше, че губеха по цели следобеди, когато стигаха до вода, но лятната жега беше постоянна заплаха и войниците пиеха непрекъснато. Кир купуваше сол всеки път, когато стигаха пазар или голям град. Потта на мъжете оставяше бели следи, когато изсъхваше, но опитните войници знаеха, че без сол ще изгубят сили, тъй като няма да могат да задържат водата в телата си.

Осигурените от Епиакса пари бяха огромно облекчение за Кир. Той не я беше попитал дали съпругът й ще има нещо против тя да вземе цяло състояние от съкровищницата и да го даде на стар ухажор. Но си бе обещал, че ще изплати всичките си дългове, след като се разправи с брат си. Справедливостта трябваше да изчака отмъщението.

Докато яздеше с Клеарх и Проксен или с Оронт и Арией, навеждаше глава всеки път, когато доловеше аромата на жасмин, който го караше да си въобразява, че Епиакса пътува с него. Тя беше далечна, почти забравена болка — но допреди да спре на границата на Киликия. Сега, макар че я беше оставил далече зад себе си и тя отново бе спомен, болката бе по-остра и силна.

 

 

В Персеполис Тисаферн се изкъпа и се остави на две робини да го масажират, преди слънцето да изгрее. Отдаваше се с огромна наслада на привилегиите на цивилизацията, от които беше лишена огромната част от света. Когато пое с коня си по широките стъпала към платото, беше освежен и в добро настроение. Слънцето изгряваше от другата страна на стените, така че Тисаферн се намираше в сянка, докато светът зад него бе озарен от златна светлина. Спомни си как стоеше на последното стъпало с триста спартанци и младия царски син до себе си, докато Дарий лежеше на смъртното си ложе. Сутрешният ветрец го лъхна и той се усмихна при мисълта как се бяха променили нещата. Докато изкачваше стъпалата, Тисаферн се бе издигнал и по други начини — като положение и влияние. Сега седеше от дясната страна на Великия цар. Дори Кир беше усетил новата му власт и беше объркан от нея.

Войниците на портите се проснаха пред него. Тисаферн оцени жеста, макар че официалното му положение беше несигурно. Разбира се, собствените му слуги и роби се обръщаха към него с „господарю Тисаферн“, но човек можеше да избере каквото си иска обръщение в собственото си домакинство. Тисаферн много добре си даваше сметка, че е просто доверен член в двора. Липсата на официална титла го дразнеше като досаден трън, забил се под кожата, и той се надяваше, че Артаксеркс ще поправи нещата, след като чуе доклада му. Половин година беше отсъствал от двора и удобствата му. Подобно изпитание определено заслужаваше награда.

Градините бяха съвършени както винаги. Робите събираха всяко отронило се листо и подстригваха храстите така перфектно, че приличаха на изкуствени. Тисаферн беше облечен в широки копринени дрехи и с леки сандали. Последва един дворцов управител по сенчестите пътеки, но не се насочиха към павилиона, в който беше умрял старият цар. Той беше разрушен и сега на неговото място имаше поляна, на която бяха засадили дръвчета. Тисаферн видя, че дори камъните на пътеката са махнати. Гледката го изпълни с нещо повече от задоволство. Усещането за съвършенство беше почти болезнено силно. Огромната част от света ровеше в земята, за да си осигури достатъчно прехрана, за да оцелее. Беше радостно да се види какво може да направи човек, ако е свободен и разполага с неограничено богатство. Тисаферн не можеше да си представи, че може да съществува нещо по-прелестно от персийския двор. Членовете на царското семейство бяха като богове за обикновените хора. Той осъзна, че това го прави спътник на боговете, и мисълта му хареса.

Цар Артаксеркс стоеше в края на една поляна с лък от черен рог, покрит с позлата, който изглеждаше гибелно опасен. Тисаферн току го поглеждаше, докато приближаваше. Постла килимче на земята, за да не цапа чистата коприна, и се просна върху него, като сложи покорно ръце на главата си. Артаксеркс можеше да го спре по всяко време, но не го направи, а продължи да гледа, докато процесът не приключи. Синът също бе издигнат от смъртта на баща си. Артаксеркс все още държеше много на ритуалите на подчинение, макар че продължаваше да твърди, че го прави, за да опази достойнството на трона, а не за собствено удоволствие.

Когато Тисаферн се изправи, царят беше сложил стрела на тетивата и гледаше през поляната към шест робини, които вървяха с вдигнати над главите си спартански щитове. Тисаферн видя, че младите жени са прекрасни, облечени в туники, които оставяха краката им разголени до горната част на бедрата. Повдигна вежди от гледката, но царят беше млад и все още не бе уморен точно от този вид лов. Говореше се, че му водят момичета от всички краища на империята, избрани заради красотата си. Някои той запазваше за себе си, а други даваше на гвардейците си като награда.

Тисаферн знаеше, че изгубилите благоволението на царя трябва да държат щитовете, докато той се упражнява в стрелба. Това не беше точно наказание, но определено бе знак за неодобрение или предупреждение. Тисаферн въздъхна. Господарят му беше суров с жените, но след време щеше да стане по-мек, както ставаше с всички мъже.

— Гледай, Тисаферне — каза царят през рамо.

После опъна плавно лъка и пусна стрелата към най-далечния щит. Тя го улучи с такава сила, че момичето, което го носеше, падна на земята и зарита с крака. Царят изсумтя доволно и без да поглежда назад, протегна ръка към един роб, който тутакси му подаде друга съвършено изработена стрела. Царят не каза нищо, докато не стреля още три пъти, като всеки път улучваше целта си. Нито едно от другите момичета не падна, макар да залитаха от ударите.

— Чудесен лък, велики царю. Уменията ти са се подобрили. Ти си истински майстор на оръжието.

Тисаферн много добре знаеше, че ласкателството му е очевидно, но Артаксеркс наистина се упражняваше всеки ден и заслужаваше похвалата. Повечето хора си мислеха за него като за по-неподготвения във военните изкуства царски син, но истината беше, че той бе станал силен, без почти никой да го разбере. Тисаферн знаеше, че царят може да се представи повече от достойно с меча и копието, както и с лъка. Някои се раждаха воини. Всички го знаеха. Всички виждаха, че някои са по-дръзки, по-бързи и по-пъргави. Те имаха умения, които изглеждаха като магия за необучените. Имаше обаче и друг начин, макар и по-бавен и не така бляскав. Човек можеше просто да работи върху уменията си всеки ден. Артаксеркс беше доказателство за това. Ако човек е дисциплиниран, костите му стават по-здрави, а мускулите му заякват. Тялото може да бъде научено да реагира с невероятна скорост. Артаксеркс прекарваше всяка сутрин в усилени тренировки и лееше пот. Освен робите той държеше в двора си и майстори на меча, които да го обучават. Кир беше роден воин, както се казва. Артаксеркс се беше изградил като такъв. Тисаферн го виждаше от начина, по който се движеше царят. Някогашният книжник се бе превърнал в истински леопард в бронирана дреха.

След още десетина изстрела царят разтърка ръката си и се намръщи, докато опипваше играещите под кожата мускули. Връчи убийствено изглеждащия лък на един роб и се обърна към Тисаферн.

— Добре, Тисаферне. Докладвай. Кажи ми как скъпият ми брат си ближе раните на запад.

Докато говореше, закрачи, така че Тисаферн трябваше да ускори крачка, за да остане до него. Отдалечиха се от робите и тръгнаха през зелената поляна към ръба на платото. Артаксеркс махна на момичетата с щитовете и те се оттеглиха със сведени глави, за да не пречат. Тисаферн не се сдържа да не ги изгледа, докато минаваха покрай него, метнали златните щитове на рамене и показващи дълги, загорели от слънцето крака. В края на краищата беше на шейсет и две, а не на осемдесет.

Артаксеркс отиде до самия ръб на платото и спря, когато половината му стъпало остана да стърчи над отвесната пропаст. Птици кръжаха лениво над планината под тях. Главната столица на империята лежеше в краката на Артаксеркс като лабиринт от зелени градини и улици, подобни на сребърни нишки, образуващи плетеница. За Тисаферн сцената беше колкото плашеща, толкова и омагьосваща. Падането от тази височина щеше да е толкова дълго, че умът не можеше да го схване напълно. Част от него разбираше опасността и мисълта накара стомаха му да запълзи нагоре към гърлото му.

— Царю, срещнах се с Кир в западния край на империята, където той продължава да се обгражда с гърци и други наемници. Останах дванайсет дни в Сарди и имах много възможности да наблюдавам него и хората около него.

— И какво видя? Изпратих те, защото ти го познаваш най-добре от всички. Той още ли е верен?

Тисаферн пое дълбоко дъх. По пътя неведнъж беше препрочитал собствените си бележки и докладите, които достигаха до него. Беше се борил с отговора на точно този въпрос през цялото безкрайно пътуване към дома. Месеците път от запада до сърцето на империята означаваха, че много неща биха могли да се променят дори в този момент. Но все пак беше видял достатъчно.

— Царю, не мисля, че е — каза Тисаферн.

Артаксеркс рязко се извъртя към него, забравил за гледката. Лицето му стана твърдо и той го погледна с ястребов поглед, който напомни на стареца за бащата на царя.

— Сигурен ли си? Внимателно подбирай думите си. Защото ги следва война.

Тисаферн преглътна и продължи:

— Царю, разговарях с трима шпиони в Сарди. И тримата ми казаха, че Кир е събрал огромно множество войници. Необичайно много, господарю. Само по себе си това не е толкова изненадващо — много се говори за някакви племена по хълмовете и за бунтове.

— Но въпреки това ти смяташ, че се е обърнал срещу мен, срещу рода?

Тисаферн бавно сведе глава.

— Събрал е десетина гръцки военачалници, както и много наши. Заключението ми е, че гърците са ключът, господарю. Персите са събрани заедно, докато гърците са пръснати по целия запад. Имам доклади от Крит, от Атина, Лидия и Кипър. Те се обучават по онези места, но се подчиняват на брат ти и им се плаща с персийско злато.

— Колко са? — попита Артаксеркс. Не изглеждаше обезпокоен от новината. По-скоро беше доволен, доколкото можеше да прецени Тисаферн.

— Никой не може да каже със сигурност, господарю. Разговарях с един човек, който каза, че били трийсет хиляди, а друг твърдеше, че са само осем хиляди. Това е в основата на подозрението ми. Ако брат ти командва тези сили от името на короната, защо ги държи разделени?

— И какво е заключението ти, Тисаферне?

— Смятам, че той събира войска, с която да се отправи насам. За да вземе трона на империята и самата империя за себе си.

Старецът се изненада, когато Артаксеркс отметна глава и се разсмя, след което избърса сълзите от очите си.

— Иска ми се… ох, иска ми се баща ми да беше тук, за да те чуе. Той го предсказа, споменавал ли съм ти го? Много ще ми е приятно да кажа на майка ми до какво е довела погрешната й милост, какъв червей е запазила жив и с това е изложила на опасност всички ни. — Докато говореше, гласът му стана по-твърд и смехът в него изчезна. — Добре, Тисаферне. Благодаря за положените усилия. Ти се доказа пред мен и съм ти благодарен. Може би спаси живота ми, поради което ти давам титлата пир. Ти си мъдър старейшина и стоящите по-долу ще се обръщат към теб с „господарю“ или „пир Тисаферн“. Дворцовият ми управител ще промени записите и ще ти даде копие.

Тисаферн се просна на земята, този път без да постила килимчето. От прахта в очите му избиха сълзи, което не беше лошо предвид обстоятелствата.

— Царю, просто не знам какво да кажа. Оказваш ми прекалено голяма чест.

— В никакъв случай, Тисаферне. Нима не бива да награждавам за добри новини?

— Добри новини ли, господарю?

— Разбира се! Задачата ми е да изведа имперската войска на бойното поле, както са правели царете от старо време. Ела с мен, Тисаферне. Винаги си говорел така добре за времето ти във войската. Ще ми е приятно да видя как си припомняш златните години от младостта ти.

На Тисаферн не му оставаше друго, освен да изрази удоволствието си от подобна перспектива, макар че от мисълта за още месеци върху гърба на кон му се искаше да се разплаче от безсилие.

Царят се загледа към столичния град в краката им.

— Ако брат ми иска да се изправи срещу мен в битка, може би трябва да го изненадам, а? — Бавно сви юмрук и го вдигна към слънцето, сякаш произнасяше клетва. — Не се съмнявам, че баща ми ще гледа и двама ни. Ако двама царски синове излязат на бойно поле, Тисаферне, накрая остава само един. Другият става храна за каните и гарваните. Така е устроен светът.