Кон Игълдън
Синовете на Спарта (21)

19

Кир усети как страхът го сграбчва и го подканва да препусне извън бойното поле. Никога не беше изпитвал подобно чувство — сякаш някой го е стиснал за гърлото и го разтърсва. Беше се задъхал, а сърцето му туптеше така, че бойците около него със сигурност го чуваха и разбираха, че го е страх. Виждаше собствената си смърт в огромните редици и металния отблясък на река Ефрат.

— Аз съм от рода на Ахеменидите — прошепна той на себе си. — Аз съм син на цар Дарий, внук на Ксеркс. Няма да избягам. Ще остана.

Отпред виждаше как Клеарх повежда гърците, които сякаш се втурваха срещу вълна, преди тя да се разбие отгоре им. Персите се изляха около тях и гърците бяха погълнати пред очите му — продължаваха напред във вражеското множество.

От лявата си страна Кир видя, че цели полкове на брат му заобикалят войските му. Не разполагаше с толкова много хора, че да им попречи да го обкръжат. Знаеше, че нищо не убива бойния дух по-бързо от осъзнаването, че пътят за отстъпление е отрязан, че не можеш да побегнеш, че враговете са както пред теб, така и зад гърба ти. Това беше най-простата тактика на Ахеменидите — да изкараш на бойното поле толкова много хора, че да погълнеш изправилия се срещу теб. Смисълът на войната бе да нанесе колкото се може по-бързо и по-брутално унищожение. Кир преглътна, гърлото му внезапно беше пресъхнало. Войската на брат му щеше да се извие около неговата като хищен нокът — и всичко щеше да приключи.

Почувства как страхът му отмина веднага щом се изправи пред най-лошото. Ако брат му паднеше, той щеше да бъде цар. Това беше единственото, което имаше значение. Дори Артаксеркс да беше довел целия свят на тази равнина до голямата река, крайният резултат пак щеше да се реши от два живота. Усети как спокойствието се спуска върху него подобно на слягаща се прах. Задиша по-дълбоко. Не беше толкова трудно. Нито толкова сложно. Един удар щеше да сложи край на всичко.

Шестстотин конници яздеха с Кир като негова лична гвардия, всичките верни до смърт. Онези, които бяха тръгнали с Оронт, още изпитваха срам и усещаха подозрението на другарите си. И отчаяно желаеха да се докажат.

Когато видя, че полковете на брат му ще го обкръжат, Кир разбра, че му остава само една възможност. Щеше да заложи живота си. Щеше да бъде върхът на копието — но веднъж хвърлено, то не можеше да се върне назад.

— Парвиз! — изрева той.

Парвиз го погледна, доволен, че е нужен за нещо. Яздеше доста добре старата си кобила, но като воин не можеше да се мери с гвардейците му.

— Отстъпи назад — извика му Кир. — Тук не е място за теб.

Видя как Парвиз пребледнява от ужас, но поне той щеше да остане жив. Кир вече викаше на друг:

— Хадид!

Хадид се приближи и сведе глава в очакване на заповеди, но време за заповеди нямаше. Разстоянието между войските се скъсяваше с бързината на изстреляна стрела. Когато се сблъскаха, нямаше да има място за маневри.

— Гвардейци, с мен! — Кир смуши коня си, уверен, че всички ще го последват.

И те го последваха с кръвожаден вой. Кир се носеше през бойното поле. Беше като лястовица, летяща към гнездото си под облаците, царски сокол в бурята.

Усмихна се, когато вятърът зарева в ушите му и ритъмът на галопа заби като барабан под него. Подпря коляно под лъка на седлото и се надигна, наведен над врата на коня. Двамата бяха едно. Кир държеше копие в едната си ръка и мечът беше разхлабен в ножницата, готов да бъде изтеглен.

Знамената на брат му го приканваха, зовяха го. Гвардейците зад него препускаха, оформяйки клин. Това беше чисто безумие, но въпреки това Кир извика предизвикателно към редиците пред себе си. Гласът му се изгуби в тропота на копита и рева на хора, но в него нямаше думи, само див вик и обещание за отмъщение. Очите му се напълниха с парещи сълзи.

Разбира се, врагът знаеше кой е той. Знаеше го от мига, когато Кир бе препуснал пред полковете си. Никой друг, освен него не можеше да събере около себе си шестстотин конници. Кир препускаше презглава към вражеските редици и те се поколебаха, макар че не можеше да се каже дали реакцията им е резултат на страх от атаката. Бяха вече съвсем близо — и мигове по-късно той беше сред тях.

Някои войници отстъпиха, вместо да се изправят срещу летящите устремно копия и конници. Десетки се хвърлиха уплашено на земята. Онези, които бяха по-храбри или твърде бавни, за да отскочат, бяха пометени като от вихър. Кир усещаше ударите по краката си. Видя как хора отлитат от гърдите на коня му и попадат под копитата. Чуваше как писъците им заглъхват, докато гвардейците му се забиваха като шип в множеството около персийския цар.

Двамата братя се видяха едновременно и за миг сякаш всичко замря. Кир забрави, че галопира през движещи се хора: виждаше единствено изпълнените с изумление очи на Артаксеркс, когато главата с богато украсен шлем се обърна към него. Устата на брат му беше отворена и червена. Ръката му посягаше към меча, но Кир беше твърде бърз, твърде устремен, твърде изпълнен с желание за отмъщение. Беше изгубил копието си в гърдите на някакъв войник. Мечът беше в ръката му. Той го вдигна високо и замахна към врата на брат си. Царят размаха ръце и изкрещя от ужас. Острието удари метал и са завъртя в ръката на Кир, когато закачи ръба на нагръдника. И все пак по него имаше кръв.

Това беше момент на съвършена яснота, въздухът бе сладък и хладен. Кир издиша, изпълнен с нещо като радост.

 

 

Клеарх нямаше време да изпитва задоволство. Гръцкото каре напредваше устремно в имперските сили, като ги лишаваше от всякаква възможност да се организират. Персите не можеха да реагират достатъчно бързо. Още преди офицерите им да са разбрали какво става, спартанците бяха минали през тях и посичаха следващия полк. Създаваха пред себе си вълна — войниците се обръщаха и побягваха, за да не се озоват пред редиците с червени наметала и кървави мечове в ръцете.

Клеарх се биеше с щит и копие рамо до рамо с мъже, които познаваше от години. Този ден всички те бяха обединени на полето при Кунакса до река Ефрат, огромната змия на живота, която правеше пустинята зелена.

— Какво правите там? Поддържайте разстояние между редиците! — изрева Клеарх към хората на Проксен, които бяха зад неговите. Сгълчани, те забавиха крачка и гневът му се уталожи пред лицето на врага. Щом можеше да намери време да забележи лошия строй, значи положението може би не беше толкова безнадеждно, колкото смятаха някои. Никой от войниците му не беше виждал досега толкова много хора на едно място — нито в театъра на Дионис в Атина, нито тълпите в свещените горички на Делфи. Това беше поглед към империя, по-грамадна от всичко, което можеха да си представят, и не им оставаше нищо друго, освен да примижават, да зяпат и да продължават напред.

Гърците бяха строени в правоъгълник с дълга предна страна, с двеста и четирийсет спартанци и техните илоти начело и четирийсет редици зад тях. Биеха се като истински професионалисти, със спокойна свирепост. Никой не нарушаваше строя и не се хвърляше да преследва бягащите врагове. Вървяха напред, сякаш следваха тясна пътека — и всеки на тази пътека биваше съсичан. На онези от двете им страни не се обръщаше внимание — освен ако не атакуваха. Гърците продължаваха напред с щитове, вече очукани от ударите на камъни и със стърчащи от тях счупени стрели. Врагът виждаше само шлемове, които не можеше да прониже, кръгли щитове и наколенници под тях. Спартанците бяха като мъже от бронз, но без слабостта на метала. Гръцките копия се стрелкаха пред тях като езици на змии и върховете им бяха червени от кръв.

Клеарх видя как един от хората му залитна. Нещо беше прелетяло над гъстите редици и бе улучило шлема му, от което той иззвъня като камбана. Това привлече вниманието на Клеарх и го накара да огледа хората си. Предните редици се уморяваха и постепенно забавяха темпото.

— Проксене, нима ще оставиш моите хора да заграбят цялата слава? — извика той.

Проксен завъртя очи към небето и извика:

— Направи ми път и ще ти покажа какво означава слава! Защо все ти трябва да си пръв, спартанецо? Да не са те тормозили като дете?

— Нямаш си и представа — отвърна Клеарх, но се ухили и поклати глава. Преди десетия си рожден ден беше излязъл победител в три юмручни двубоя със спартански момчета, които бяха по-високи и по-силни от него. Спечели последния бой със счупена дясна ръка. Споменът го накара да потърка кокалчетата на пръстите си.

— Спартанци, освободете предните редици. Отстъпете назад! Показахте им как се прави. Нека сега Проксен покаже какво е научил! Менон да настъпи отляво с по шейсет души в редица. И да не изостава!

Лицата на спартанците бяха скрити от шлемовете, но Клеарх знаеше, че хората му са уморени. Бяха в изключително добра форма, но все пак се нуждаеха от почивка. Нищо не уморяваше човек повече от сражаването, макар че цепенето на дърва се доближаваше изненадващо близо до това. Клеарх погледна редиците, като търсеше някакви признаци за слабост или нарушен строй. Колкото и да се опитваше да се държи шеговито, смяната на три хиляди души с други в разгара на битка беше убийствено трудна. В процеса умираха хора поради невнимание или атака, когато врагът си помислеше, че строят се огъва, и се хвърляше напред. Но ако това не се направеше, най-добрите воини на света щяха да паднат. Всички противници, с които се сблъскваха и които убиваха, бяха отпочинали. Единствено боговете можеха да се сражават цял ден без почивка.

Клеарх гледаше как спартанците забавят бруталното си темпо. Персите пред тях нададоха вой, когато видяха как омразният враг като че ли трепва. Клеарх изръмжа зверски, идеше му да забие меч в гърлата им и да сложи край на писъците. Видя, че облечените в черно Безсмъртни се опитват да окажат отпор, но Проксен и Менон трябваше да се изправят пред тях.

— Готов съм, Клеарх — извика Проксен. — Можеш да дадеш почивка на дъртите си крака.

— Ще остана. Искам да погледам Менон в истинско сражение. Все пак говори като герой.

Тесалиецът Менон се обърна.

— Врагът е отпред, спартански боклук такъв! — извика той, което накара Клеарх да се засмее. Наистина не харесваше Менон, но в думите му имаше истина. Ако тесалиецът се сражаваше толкова добре, колкото се оплакваше и заяждаше, наистина щеше да окаже герой — и Клеарх щеше да му прости всичко останало. Може и да не го харесваше, но въпреки това щеше да стисне ръката му и да напълни чашата му с вино.

В останалата част на полето се чуваше звън на оръжия, звуците на сражението бяха като трептене във въздуха. Там имаше смърт, носеща кисел привкус във всеки дъх. Клеарх знаеше, че бойното поле е място на постоянен страх. И че добрият командир трябва да се съсредоточи върху непосредствената си задача и да не се тревожи за друго. Хората му бяха способни на нечувани постижения, но трябваше да бъдат събирани и пазени така, както скъперникът пази монетите си. Кир беше довел едва дванайсет хиляди гърци във Вавилония. Основната част от битката щеше да се води от перси срещу перси.

 

 

Кир видя как брат му пада от коня и нададе ликуващ вик. Всичките му страхове и слабости изчезнаха. Личните му гвардейци все още тъпчеха с конете си подлудените воини около Великия цар, но това ставаше някак на заден план. Умът му бе ясен и спокоен, докато брат му лежеше по гръб и плюеше кръв. Съвсем малко по-високо и Кир щеше да му пререже гърлото и короната на Ахеменидите щеше да се търкулне в пясъка.

Кир видя как хората на брат му се обръщат към господаря си, макар че Артаксеркс беше очевидно замаян и не можеше да дава заповеди. Видя лица на хора, които познаваше и които също го познаха. Той се превърна в център на вниманието им — човекът, който се бе осмелил да посегне на царя. Хвърлиха се към него и за свое изумление Кир видя как Парвиз препуска към него, за да му помогне — не му се беше подчинил и го бе последвал. Пред очите му Парвиз препречи пътя на трима имперски гвардейци със старата си кобила.

Кир не видя летящото копие, хвърлено от някой от хората на царя. То описа дъга и Кир го усети и когато погледна нагоре, копието го улучи в бузата, счупи скулата му и го отхвърли настрани. Той не можеше да разбере какво се случва. Знаеше, че е триумфирал, но ето че светът се въртеше около него и слънцето подскачаше лудо в небето, докато той падаше тежко на земята. Чу още един удар и понечи да се надигне. От неговата уста също бликна кръв. Усещаше парчета кост по езика си, подобни на чирепи от счупено гърне. Тръсна глава, но движението само влоши положението и фигурите на приближаващите Безсмъртни се размазаха пред очите му. Видя Парвиз да стои над него — отказваше да се дръпне пред онези, които се втурваха напред към тях. Кир гледаше как дребният мъж убива имперски гвардеец с премерените удари на крепостен страж. Миг по-късно Парвиз беше съсечен и падна по гръб, загледан сляпо към небето.

Кир се опита да се надигне и извика, когато откри, че ръката му не може да издържи тежестта. Впери поглед в дланта си, неспособен да проумее защо е увиснала и не стиска меча, който лежеше пред него в пясъка.

Слухът му се възвърна, макар че дотогава не беше осъзнал, че е бил оглушен. Светлината бе много ярка и се чуваше силен звън на метал. Гвардейците му бяха скочили от конете да го защитят, като събраха конете си около него. Безсмъртните на брат му изреваха като гръм сред хълмовете, хвърлиха се напред и Кир видя как хората му падат почти върху него. Сетивата му се завръщаха, заедно с представата кой е и къде се намира. Трябваше му само момент да си поеме дъх, да намери сили да се изправи още веднъж срещу брат си.

Видя как Артаксеркс се изправя и взема меча на някакъв воин. Брадичката на брат му бе окървавена и той се изплю, докато вървеше напред, притиснал хълбока си с лявата ръка и превит от счупените ребра. Кир се помъчи отново да се надигне, но не успя. Видя как брат му посреща един от неговите гвардейци, избива меча от ръката му и го съсича с три свирепи удара. Та нали Артаксеркс беше човек на книгите! Нямаше никаква логика в това да крачи през бойно поле. Брат му беше намазал черната си брада с масло и я носеше над бронираната горна дреха по същия начин, по който я бе носил и баща им.

Артаксеркс застана над него и Кир скришом извади камата от колана си. Опита се да заговори, но устата му беше прекалено разкъсана и пълна с кръв. Понечи да се раздвижи, но царят стъпи върху гърдите му и го прикова към земята.

— Благодаря ти, братко — каза Артаксеркс, докато вдигаше меча си. — Не мисля, че бях истински цар, преди да се изправиш срещу мен. Разбираш ли? Днес ти ми поднесе… огромен дар.

При последната дума Кир се раздвижи, но беше твърде бавен. Артаксеркс го посече. Мечът се заби в гърлото на Кир и почти излезе от другата страна.

Освен първоначалната болка Кир не усети нищо повече, докато брат му го сечеше отново и отново, след което взе отрязаната глава и я вдигна високо, за да я покаже на всички наоколо, които гледаха с ужас.

Артаксеркс обърна главата на брат си и я загледа в почуда, преди да целуне устните му почти нежно. Сражението все още продължаваше, но това не означаваше нищо. Единственият живот, който имаше значение, беше този на Кир. Артаксеркс го беше отнел, точно както бе обещал на баща си преди много години. При спомена очите му се напълниха със сълзи от гордост. Дори майка му не можеше да отрече, че е постъпил според царското си право. Артаксеркс бе предизвикан и бе излязъл лично на бойното поле, за да посрещне заплахата. Кир наистина го беше направил цар в този ден по начин, по който кръвта и наследството никога не биха могли. Импулсивно Артаксеркс падна на колене да се моли, притисна юмрук до устата си и наведе глава. В този момент беше абсолютно уверен, че Бог е на негова страна. После се изправи и хвърли главата на по-младия си брат на капитана на Безсмъртните си.

— Забучи я на копие и я вдигни високо. Нека видят! Призови всички дошли с Кир да се предадат. Настъпи към лагера им. Битката свърши. Благодарете на Бог! Ние спечелихме! Победата е наша.

Стоящите около него нададоха оглушителен ликуващ рев, който бе подет от останалите. Царят рязко дръпна нагръдника си, който беше огънат и го притискаше, и той се раздели на две. От врата до кръста отпред имаше цепнатина. Артаксеркс трябваше да разчита на помощта на двама души, за да се качи на седлото. Брат му му беше нанесъл ужасен удар и той знаеше, че има счупени ребра. От устата му още течеше кръв, но тя бе по-скоро от прехапания език, отколкото от някаква вътрешна рана. Надяваше се да е така. Не биваше да рухва точно сега, докато главата на брат му беше набучена на копие до него. Преви се в седлото и затвори с облекчение очи, когато зазвучаха тръбите. Знаеше, че баща му щеше да се гордее, ако можеше да го види.

 

 

Клеарх беше готов да върне спартанците отново начело на гръцкото каре. Менон се беше справил достатъчно добре, докато слънцето се издигаше към зенита, макар че хората на Проксен се биеха повече като спартанци, поне докато истинските стояха зад тях. Клеарх ги бе поздравил за отличната им форма. Бяха напреднали около хиляда и шестстотин крачки, откакто спартанците се оттеглиха да починат, като се биеха за всяка една от тях. Клеарх се опита да не мисли за броя свежи полкове пред тях. Кир и персите под командването на Арией водеха свои битки. Клеарх можеше само да се надява, че духът на имперските сили ще се срине, когато открият, че са атакувани във фланг. Не беше имало време гръцкото каре да стигне до царя преди войските да се сблъскат, но Клеарх знаеше, че са си пробили път през хиляди и със сигурност са осуетили настъплението им. Въпреки това пътят пред тях не беше разчистен.

Имперски войници в бели или черни доспехи ги притискаха от всички страни. Онези отпред отстъпваха, всеки опит да организират отпор биваше бързо прекъсван. Кир беше казал, че персите се упражняват в маршируване, но рядко с оръжията, които носят. Тази липса на умения си проличаваше сега, когато гърците ги помитаха безмилостно, войници срещу селяни с мечове. Ужасът се разпространяваше напред, след като редица след редица перси решаваше, че не те ще бъдат онези, които ще спрат настъплението на гърците.

Клеарх знаеше, че това няма да продължи дълго. Рано или късно щеше да се намери полк или офицер, който да избере да не отстъпи и да се бие до смърт. Знаеше, че веднага щом гръцкото настъпление бъде блокирано, останалите ще се нахвърлят върху тях. Веднъж беше гледал как стотици пчели се нахвърлят върху оса. Сама пчела не можеше да устои на натрапницата, дори десетина не можеха, но в крайна сметка я бяха направили на парчета с численото си превъзходство и с тежестта си. Клеарх очакваше този момент, докато извеждаше отпочиналите спартанци на челна позиция.

Пред тях имперските войници пребледняха при вида на червените наметала и бронзовите щитове. Подготвиха се за смъртта — и започнаха да измират. Темпото внезапно се ускори и Клеарх започна да се усмихва, докато напредваше с останалите. Въпреки пълното безумие на позицията им, противно на всички правила на боя, които беше учил, те се приближаваха до нещо като победа. Усещаше го. Доколкото можеше да прецени, не бяха изгубили и сто души от началото на сражението, а бяха избили и ранили хиляди. Ако персите не можеха да извадят нещо по-добро срещу доспехите и уменията им, денят можеше да бъде спечелен — дори срещу най-голямата войска, която бе виждал някога. Усети как надеждата разцъфва в него и избърса потта от очите си. Някъде зазвучаха тръби и се надигнаха викове. Клеарх сложи ръка на ухото си и се заслуша в очакване на победен рев.

 

 

Цар Артаксеркс препусна пред редиците, вдигнал високо копието с главата на брат си. Резултатът от битката беше хаотичен и хората на брат му се страхуваха от отмъщението му. И с пълно право, каза си той. Лично щеше да надзирава масовото екзекутиране на полковете, които се бяха осмелили да се изправят срещу короната, поне след като бъдеха обкръжени, разоръжени и взети в плен. Гърдите му се изпълваха с гордост. Ребрата го боляха по-лошо, отколкото можеше да повярва, но духът му беше приповдигнат и лек. Зазвучаха тръби и Безсмъртните в черно и конниците в бяло започнаха да призовават войските на Кир да се предадат. Набучената на копието глава вършеше чудеса, макар че само един на хиляда можеше да познае, че подутата очукана топка доскоро е била глава.

Бойното поле се беше разширило и сега двата му края бяха на часове разстояние. Въпреки това новината се разпространяваше, докато Великият цар препускаше пред полковете като комета, защитен от копията и камъните от стотици победоносни конници, които викаха ликуващо и сочеха с мечове ужасените войници, които бяха предали царската фамилия, и им обещаваха жестока разплата. Мнозина от хората на Кир дори не бяха успели да влязат в сражението, но и те стояха треперещи, докато Артаксеркс се носеше през полето сред развети царски знамена.

 

 

Арией беше в разгара на битката още от първия сблъсък на редиците. Под шлема косата му беше мокра от пот, но той не смееше да го свали нито за миг, когато толкова много стрелци и прашкари дебнеха за мишена като него.

Беше пропъдил от ума си всякакви мисли за размерите и силата на врага. Верността и животът му бяха отдадени на Кир. Единствената клетва, която беше престъпил в живота си, беше тази пред брат му, царя. Все още имаше проблем с това и можеше да го реши единствено ако Кир станеше цар и му простеше. Светът беше толкова прост, колкото можеше да го направи Арией — много по-прост, отколкото беше смятал Оронт.

Битката не беше потръгнала добре. Арией бе гледал с растяща тревога как гърците се втурват срещу пълчищата конници и пехотинци под командването на Тисаферн. Беше видял предаването на заповеди и между Кир и гърците и се надяваше, че това не е някакво лично отмъщение. Преди да може да промени собствения си строй в отговор на оголването на фланга му, самият Кир препусна устремно пред персийските си полкове, като личната му гвардия едва успяваше да го следва.

Арией знаеше добре, че водачът може да промени плановете си при вида на врага и дори, че трябва да го направи, ако условията са променени или теренът разкрива предимства, останали незабелязани до началото на битката. Военното дело не беше за мъкнещи се бавно селяни, а за мъже с остър ум, които виждат риск и го поемат, докато противникът още спи. Но все пак виждаше как целият план на битката става на пух и прах през първите часове на новия ден. Вместо да участва в бързи маневри и внезапни атаки, той изведнъж се оказа единствен командващ персийския център — сто хиляди души, които разчитаха на него да ги запази живи. Арией беше останал на коня си с мрачно изражение, докато имперските сили приближаваха, но успяваше да задържи строя и да попълва отворилите се в него дупки, като придвижваше новия си фланг към реката, макар с това редиците му да изтъняваха. Проклетият Клеарх го беше оставил напълно уязвим! Имаше реална възможност царската войска да ги обкръжи от двете страни — и това несъмнено щеше да означава край на всичко.

Битката продължаваше с пълна сила и цяла вечност Арией сякаш гледаше сблъсък на гиганти, населения на цели градове, които се колеха и пронизваха в линия, достигаща до хоризонта като брега на някакво черно море. Прахта се вдигаше на огромни облаци. Небето потъмняваше, когато стрели и копия политаха в него от двете страни. Шумът беше невероятен, като рев на звяр, докато бойците настъпваха или биваха отблъсквани. Касапницата сякаш нямаше край и когато вдигна поглед, Арией видя, че знамената с царския орел се движат.

Артаксеркс препускаше през персийските полкове, които така се бяха смесили, че беше трудно да различиш враг от приятел. Един гвардеец погледна нагоре към копието в ръката на царя и белите му зъби проблеснаха, когато се разсмя и завика ликуващо.

Кръвта на Арией се смрази, когато разбра какво вижда. Носеха главата на Кир, вдигната високо над редиците. Заля го ужас, но после той погледна с нови очи прашното бойно поле. Кир беше убит и силите под командването на Арией сякаш изведнъж се бяха смалили. Гърците вече не се виждаха никакви, сякаш никога не ги бе имало.

Арией затвори очи и за момент му се прииска Оронт все още да командваше, макар че това желание го принизяваше. Сърцето му се сви, когато отвори отново очи и видя, че унищожението продължава. Кир беше мъртъв и нищо на този свят не беше добро.

— Сигнал за отстъпление! — извика той. — Оттеглете се в ред на запад и юг. Кир е мъртъв. Вече няма чест на това бойно поле.

— Кажете на хората да не бягат! — продължи той. — Царят ще избие всички ни, ако не се оттеглим веднага. Изтеглете се в ред и може да доживеете и да видите утрешния ден. Побегнете ли, с всички ни е свършено.

Пратениците се втурнаха презглава през редиците. Арией продължи да гледа как имперската армия разпердушинва полковете му, оставяйки след себе си кръв и кости. Всичко беше приключило. Оставаше им единствено да се опитат да оцелеят.

С изправен гръб Арией обърна коня си.

— Бавно, момчета. Марширувайте с мен — с високо вдигнати глави. Каузата ни е изгубена, но ние не сме.

Най-близките редици изпитаха облекчение, че няма да продължават напред към врага, който вече виеше ликуващо докато новината за победата се разнасяше.