Кон Игълдън
Синовете на Спарта (6)

4

Кир залиташе към крепостта, издигаща се встрани от пътя, водещ на запад. Целият беше покрит с прах и очите му бяха зачервени от пясъка и стичащата се от челото му пот. Пътуваше вече два дни, без храна и само с малък мях вода. Беше се научил на издръжливост от спартанците, които му бяха показали докъде може да стигне човек само със силата на волята си, стига да е достатъчно твърдо решен — или просто да легне и да умре, ако не го знае.

В този район на кафяви хълмове и суха земя нямаше реки. Самата крепост бе построена от кирпич около кладенец, сякаш беше пораснала от земята като стара кост. Кир си помисли, че може да е едно от местата, на които бе почивал със спартанците, но не можеше да е сигурен. Боеше се, че ще я намери изоставена, че кладенецът е пресъхнал, а войниците са избягали при своите племена по хълмовете. Едва не се разплака, когато видя движение на високата стена при портата.

— Отворете — каза той. Гласът му излезе като дрезгав шепот и той си спомни, че е запазил глътка вода, за да разкваси устата си за този момент. Вдигна меха, но той бе празен. Беше изпил и последните капки някъде по пътя.

Войникът го гледаше свирепо отгоре.

— Махай се, просяко — каза мъжът. — Че ще сляза и ще те пребия. Не ме карай да се моря в тази жега. Махай се!

— Вода… — изграчи Кир.

Войникът се намръщи. Всички по тези места знаеха що е жажда — и колко е скъпоценна водата тук. Реките бяха вените на живота и всички живееха покрай тях. Ако пресъхнеха в горещия сезон, загиваха реколти, цели села се превръщаха в кости и прашна кожа, потънали в мъртвешка тишина. Без да каже нито дума повече, той изчезна от поглед.

След малко в портата се отвори малка врата. Стражът излезе с меч в ръка и подозрителни очи. Подхвърли на Кир наполовина пълен мях вода, топла като кръв, и огледа околните хълмове.

Кир загълта жадно. Благословената течност го изпълни с живот и целенасоченост. Усещаше как волята му се завръща и си помисли за цветята, които бе видял да поливат пред очите му. Водата беше живот и той бе отчаяно благодарен на войника.

— Благодаря — каза той. — Ще те наградя за добрината ти към един непознат.

— Няма нужда — отвърна мъжът и протегна ръка за меха. На Кир му бе трудно да му го върне, но не показа с нищо вътрешната си борба.

— Аз съм Кир Ахменидски, синът на цар Дарий. И казвам, че има нужда. Ти спаси живота ми. Как се казваш?

Човекът замръзна смаян. По лицето му си личеше, че е повярвал на думите му.

— Аз… виждал съм те — с почуда рече той. — Когато мина оттук с онези мъже, които тичаха като хрътки. Виждал съм те! — Падна на колене и опря чело в прашната земя. — Господарю. Прости ми. Не те познах.

— Стани, дарителю на вода — рече Кир. — Още не си ми казал името си.

— Парвиз, господарю. Но що за злощастие те е сполетяло, че идваш сам? Дори без меч? Разбойници ли са те нападнали? Тук сме само четирийсет души и командирът често е в града. Господарю, да не си дошъл да го освободиш от поста му? Той е мързелив глупак и подобно решение няма да е лошо.

Кир се засмя на бързината, с която човекът беше започнал да прокарва интересите си.

— Щом знаеш кой съм, значи знаеш и че се намираш под мое командване, Парвиз.

Мъжът понечи да падне отново на колене, но Кир го хвана за ръката и той остана прав. Трепереше.

— Разбира се, господарю.

— Имате ли коне?

— Шест великолепни коня, господарю, макар че единият е куц. Съжалявам. Ако знаехме, че…

— Ще взема петте, които стават за яздене. Трябва да стигна до Суза, откъдето започва Царският път. Твой дълг е да ми помагаш, нали? Чувал ли си за Суза?

Човекът поклати глава и Кир потисна въздишката си. Самият той беше свикнал да препуска през нощта на бързи коне, но почти всички поданици на баща му живееха и умираха на не повече от един ден път от мястото, на което са се родили. За тях далечните земи като Индия, Египет и Тракия бяха само имена, ако изобщо им говореха нещо.

— Намира се на запад, на повече от десет дни път с кон. Така че събери и въоръжи трима от най-добрите ти хора. Ти ще си четвъртият и ще яздиш до мен. Намери ми меч и копие, Парвиз.

— Господарю, тук нямаме нищо, което би носил един царски син.

— Не ми трябват скъпоценни камъни — отвърна Кир. — Донеси ми ловджийско копие и войнишки меч. Искам да ловувам, да препускам бързо и да оставя този прахоляк зад себе си. Искам да видя отново реки и зелени гори.

— Слушам, господарю.

Парвиз отвори малката врата и се втурна през нея да изпълни заповедта. Кир затвори очи и вдигна лице към слънцето.

 

 

В Суза Кир остави Парвиз и хората му да чакат с конете и се отби при един лихвар на царската улица. Навсякъде наоколо имаше фонтани и дворове, построени в прослава на баща му и дядо му, чиито образи го гледаха, изсечени в белия камък. При лихваря се подписа и сложи печата си под нареждането за сто златни стрелци, след което хвърли кесията на Парвиз. Най-новият му слуга се опули при вида й и не можа да се сдържи да не надникне вътре и да опипа монетите. Докато Парвиз разменяше половината за сребро, Кир си позволи един ден, за да се изкъпе и да се остави на масажистите да разтрият мускулите му. В царския дворец шивачите му взеха мярка за дрехи, а местният управител му докара най-добрите коне, които можеха да се намерят. Кир се нахрани добре и настани хората си в странноприемница до градските стени. След като изпълни отговорностите си към тях, тръгна към царската казарма и мястото за тренировки.

Беше облечен в коприна и злато и офицерите, които лично бе издигнал и обучил, веднага го познаха и тутакси се втурнаха да изпълнят всяка негова заповед. Прашният просяк от пустинните пътища беше изчезнал и Кир бе благодарен за това. През годините се гордееше, че рядко му се случва да прекара две поредни нощи в едно и също легло, за да може да посети всеки командир и офицер в западната част на империята — от онези, които охраняваха градските стени на Сарди, до разположените в затънтени планини отряди, охраняващи малки светилища. Лицето му беше познато навсякъде.

Казармата в Суза се намираше на края на града, където някога земята била смятана за безполезна. Персийското злато я бе превърнало в обширна площ от зелена трева и бели постройки, напоявана и поддържана от роби. Във всеки момент тук тренираха по хиляда войници. Кир нареди да се строят пред него, за да направи преглед. Парвиз го следваше.

След прегледа му предложиха разхладителни напитки и го настаниха на сянка. Роби му вееха с ветрила. На вечерята всички говореха непринудено, макар че го наблюдаваха и чакаха заповедите му; питаха се какво го е довело тук.

След като се нахрани, Кир избърса уста с кърпа, облегна се назад и се обърна към полемарха, старшия командващ.

— Полемарх Берос, ще ми трябва лична гвардия, разбира се. От онова, което видях, хората ти ще свършат отлична работа. Поздравления за работата ти. Избери… триста от най-добрите, които да ме съпроводят утре. — Наведе се напред, когато командващият кимна над парчето агнешко. — И между другото, някои командири се изкушават да отпращат онези, които не харесват. Мързеливите, мрънкащите, хората с лош характер. Ще разбера, ако случаят е такъв.

— Ще получиш най-добрите ми хора, господарю. Кълна се. Не мога да направя по-малко за син на баща ти.

Кир се вгледа в него. Не беше сигурен дали новината за смъртта на баща му е стигнала дотук. Беше малко вероятно, макар че вестта щеше да го следва по петите. Веднъж беше чул разказ за затъмнение, при което слънцето било закрито от огромна сянка. Старецът, който го описваше на младите царски синове, беше астролог, доведен от хиляди мили, за да ги обучава. Онова, което се беше запечатало в ума на Кир, бе изпълненият с благоговение спомен на човека за сянката, която се носела от хоризонта към него по-бързо от галопиращ кон и покривала целия свят. Новината за смъртта на баща му щеше да е като онази сянка. Човек не можеше да я спре или да й избяга. Тя щеше да покрие всички и да остави след себе си едно променено царство.

Полемарх Берос от царската казарма като че ли се чувстваше неудобно от мълчанието около масата и затова продължи да дрънка, докато Кир отпиваше червено вино.

— Право да си кажа, господарю, мислех си, че си дошъл заради историята с онзи спартански изменник. Кълна се, че ще го прогоним от империята веднага щом пристигнат подкрепленията.

Кир отпи дълга глътка, преди да отговори. Баща му винаги бе предпочитал да води важните разговори по време на хранене заради възможностите за протакане, които това предлагаше.

— Кажи ми какво според теб е право — каза най-сетне той.

Берос се изчерви, но се овладя, готов да докладва на началника си.

— Той командва към две хиляди гърци, господарю. Казаха, че били спартанска войска, изпратена да защитава гръцки градове в Тракия на север от някакво дребно въстание. Спартанецът пратил вест у дома да му пратят хора и те пристигнали при него и минали под негово командване. Но той е безмилостен тиран, както е добре известно. Току-що написах писмата, за да поискам подкрепления.

— Как е името му? — попита Кир.

— Клеарх, господарю. Жителите на Тракия също пращат писма в Гърция и питат защо на този човек, който изклал едно село без никаква причина, му се дава войска, с която да върши още по-големи злини.

— Знам за него — каза Кир.

Клеарх беше прословутият управител на Византион, назначен по времето на управлението на Трийсетте тирани в Атина^[1]. След падането им той също бе низвергнат. Вярно беше, че му се носеше славата на човек, който не вижда място за милост и състрадание. Точно в момента Кир с радост би приел до себе си хора като него. Почувства растящото вълнение в гърдите и стомаха си, сякаш виното беше по-силно, отколкото си бе давал сметка.

— И къде сега е този спартански тиран, Берос? На път към дома ли?

— Господарю, мислех си, че затова си дошъл при нас. Разположил се е на лагер сред хълмовете на няма и три дни път от града. Готови сме да отбраняваме стените, ако дойде, бъди сигурен.

— И има две хиляди спартанци? — попита Кир.

— Заловихме един от съгледвачите му, господарю, който се промъкваше покрай стените на Суза. Каза, че били повече, макар че гърците винаги лъжат.

Кир се усмихна.

— Да. Никога не съм срещал хора, които се наслаждават повече от тях на лъжите. Съгледвачът жив ли е още?

Берос кимна и Кир стана, избърса си устата и пусна кърпата да падне на масата.

— Добре. Покажи ми къде го държите. И намери бърз кон.

 

 

Кир пое дълбоко дъх и се насили да се успокои, като призова спомените си за спартанците, които беше познавал, и се помоли наум за тяхната благословия и помощ. Анаксис щеше да го укори заради начина, по който трепереха ръцете му, макар това се дължеше повече на липсата на сън и тревогите, отколкото на нещо друго.

Не беше бездействал през дните в Суза, докато очакваше пристигането на спартанския военачалник. Беше се молил в храмовете и се бе къпал по два пъти на ден, след което се оставяше да подредят и парфюмират косата му. Бе тренирал с меч и щит като прост войник, макар че успя да намери само неколцина, способни да се изправят срещу него. Останалите бяха прекалено сащисани от сана му или се отнасяха с прекалено презрение към тежката физическа работа. Постоянните упражнения и дисциплината, на които се беше научил от спартанците, го изпълваха с раздразнение към разглезените войници на Суза. Те сякаш прекарваха прекалено много време в маршируване в красиви униформи и твърде малко в работа с оръжията си. Вечер Кир четеше в дворцовата библиотека, но не намираше покой. Сънят му беше накъсан, ако изобщо го спохождаше. Баща му беше мъртъв; брат му управляваше империята. Светът се бе променил. Имаше моменти, в които си мислеше, че единствено той си спомня какво е било преди.

Мина достатъчно време сянката на бащината му смърт да достигне до Суза. Кир беше видял пристигащите от пустинята ездачи и сега градът започваше период на траур и всички извръщаха очи от него. Може би майка му се беше наложила над Артаксеркс — нямаше как да разбере. За всеки случай Кир спеше, стиснал седефената дръжка на кама, макар да се съмняваше, че би чул промъкващ се убиец, преди да е станало твърде късно. От тази мисъл от стомаха му се надигнаха киселини и той се оригна. Тази вечер се чувстваше неудобно, по-неуверен в себе си от обичайното в присъствието на спартанеца.

Клеарх седна така, сякаш беше готов на мига да скочи и да се хвърли в бой. Беше широкоплещест, с покрити с белези ръце и носеше червено наметало, бронзов нагръдник, кожена пола и наколенници. Прасците му бяха голи и мускулести като на борец. Излегна се като котарак на слънце, напълно уверен в собствената си сила. Не се беше пазарил за условията за примирието, а просто беше дошъл в Суза да се срещне с Кир, съпровождан само от двама души, които бе оставил отвън. В края на краищата не бяха във война.

Кир усещаше натрапчиво напрежение, може би защото някаква част от ума му знаеше, че Клеарх е заплаха и трябва да си отваря очите на четири в негово присъствие. Но по някакъв начин тази заплаха бе честна. Това беше едно от нещата, което Кир оценяваше у войниците от онзи далечен град. Атиняните можеха да спорят с всекиго заради самия спор. Трудните въпроси и тежките морални избори сякаш им доставяха удоволствие. Персите приличаха повече на тях, отколкото бяха готови да си признаят. Кир беше виждал със собствените си очи как търговците на пазара зарязват цяла опашка жадни за стоките им купувачи, за да се пазарят с единствения, опитал се да оспори цената.

В сравнение с тях спартанците носеха гордостта си открито, макар че враговете им наричаха това арогантност. Те предпочитаха простотата във всичко, което означаваше, че за тях казването на истината и откритостта са въпрос на лична чест. Ако човек не искаше да получи честен отговор от спартанец, най-добре беше да не задава въпроса. Кир откри, че се усмихва от тази мисъл, макар да знаеше, че Клеарх наблюдава внимателно изражението му.

— Искаш твърде много — рече Клеарх. — За човек, който вече е изгубил триста от сънародниците ми.

Гневът на Кир пламна от тези думи, от намека, че случилото се е било по негова вина. Въпреки това се облегна назад в стола си и си заповяда да се отпусне.

— Вече го обясних. Освен това изпратих заплатите им на ефорите в Спарта до деня на смъртта им.

— Значи си гледал на Анаксис като на наемник — каза Клеарх.

— Той беше наемник — отвърна Кир. — Дори да ме е наричал приятел или аз него, това беше между нас. Аз изпълних задълженията си. И ти напомням, че подкрепата на баща ми и златото на семейството ми ти помагаше във всичките ти кампании. Щеше ли Спарта да сложи на власт Съвета на трийсетте в Атина, ако не бях аз?

— Не говоря от името на Спарта. Особено сега, когато съм наричан тиран от глупаците у дома. Не. За всяко нещо си има време — каза Клеарх. — Дори в този момент атиняните крещят отново на своята агора и твърдят, че са спасили демокрацията си от нашите ръце. Честни военачалници биват избивани от роби и добри мъже остават без чест, лишени от власт от онези, които никога не са знаели какво е заповед. — Въздъхна и се потърка по носа. — Ако атиняните отново вземат властта в Атина, за какво сме се били? Какво се е променило?

— Това е аргумент за бездействие — отвърна Кир, който подозираше, че Клеарх го изпробва. Много добре, той също можеше да бъде не по-малко прям. — Животът на всички ни е кратък. Защо да правим нещо, вместо да спим и да се припичаме на слънце? Така или иначе краят е един и същи. Но ако имаме гордост, се бием до последния си дъх. Познавам те много добре, Клеарх. Както и ти мен. Важно е спартанското оръжие и спартанските закони да управляват цяла Гърция за известно време. Нека малките кучета да си лаят и да се хвалят, че са победители. Някои от нас помним как беше. Трийсет спартанци управляваха в Атина и три хиляди атиняни им се подчиняваха. Ти им позволи да зърнат величието. И те няма да го забравят толкова лесно.

Клеарх се засмя.

— Виждам, че още ти харесва да спориш. В това отношение си почти грък. — Ухили се, когато видя промененото изражение на Кир. — Повярвай, това беше похвала. Виж, не искам да отрека дълга на честта. Ти беше мой приятел, приятел на Спарта и на цяла Гърция. Просто исках да съм сигурен, че не си пропилял напразно хората, които отидоха с теб. Познавах добре Анаксис. Скърбя за загубата му.

— Ще го видиш отново — каза Кир.

— Така е — каза спартанецът с абсолютна увереност. Очите му бяха тъмни, лицето почерняло от слънцето. — Няма да се отдалечи много от реката, независимо колко дълго го накарам да чака. Ще му кажа, че си пратил вестта до Спарта, че името му е отбелязано на бялата стена — и че парите му ще изхранят спартанските синове и дъщери. И ще му кажа, разбира се, че си дошъл при мен, за да търсиш помощ в отмъщението си — и че аз съм откликнал.

— Ще трябва да излъжа мнозина от онези, които ще застанат до мен — сериозно каза Кир. — Разбираш ли го? Искам да знаеш истината за това какво се каня да направя.

— Значи преценката ти е била правилна. Не бих простил лъжа от теб — отвърна Клеарх. — Ти купуваш услугите ми и печелиш приятелството ми. Няма да те разочаровам, но и няма да лъжа заради теб. Ако хората ми ме попитат защо събираш войски за поход в пустините на империята ти, ще им кажа да питат теб. И че аз съм само прост войник, който застава там, където са му казали, и убива, когато му заповядат да убива.

Кир примигна от силата на мъжа, който седеше пред него. Клеарх беше като лъв, който е прибрал ноктите си, но много добре знае колко е силен.

— Ще наредя да ти дадат кон — каза Кир, та да спечели време да събере мислите си. — Не е подобаващо един водач да върви пеша редом с хората си.

— В Спарта е — отвърна Клеарх. — Предпочитам да вървя пеш. — И се размърда неловко. — Честно казано, не харесвам конете. Зяпат ме.

— Нима се страхуваш от коне? — изумено попита Кир, без да се замисля.

Спартанският генерал замръзна, сякаш времето беше спряло. Кир преглътна.

— Не се страхувам от нищо — отвърна Клеарх. — Не обичам коне. Различно е.

Кир откри, че е затаил дъх, и издиша бавно.

— Да, разбира се. Различно е.

Клеарх го гледа известно време. И като че ли остана удовлетворен от видяното. После каза:

— Няма да е зле да обсъдим заплащането.

Кир го погледна в очите.

— Ще ми служиш ли?

— За един златен дарик^[2] месечно на човек или за двайсет и шест сребърни драхми, да. Един и половина дарика за битка или за периоди на особено трудна служба. Разполагам с две хиляди спартанци, около осемстотин роби илоти и малко периоки — воини от по-долна класа. За периоките предлагам сумата да е двойно по-ниска. За илотите, разбира се, е достатъчна само храна и екипировка.

— Разбира се — съгласи се Кир. Условията бяха честни и не повече от онова, което беше плащал преди, макар да усещаше, че генералът смята, че това не е особено важно.

— Ще сложа печата си под заповед за десет хиляди дарика. Това достатъчно ли е?

Сумата беше огромна и Клеарх едва не се задави с виното. Избърса брадичка.

— Да, достатъчно е. За такава сума ще бъдеш почитан — и враговете ти ще се страхуват от теб.

— Описваш единствените неща, които имат стойност на този свят — рече Кир. — Нима златото и среброто са толкова важни в сравнение с тях?

За негова изненада Клеарх се разсмя.

— Думи на човек, който никога не е зарязвал дете през зимата, защото храната не достига. Разбира се, че са важни. С твоето злато спартанците ще тренират и народът ни ще оцелее и ще живее в мир в долината Евротас. От шестстотин години, откакто предците ни са открили Лакония, нито една чужда войска не е стъпвала в нея. — Замълча за момент, загледан в събеседника си. — Макар че персите я доближиха най-много.

Кир кимна — приемаше направения комплимент.

— Имах предвид за теб самия. Заради златото ли служиш?

Клеарх се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— Всеки един от хората ми е на възраст между двайсет и шейсет. Ние маршируваме и се бием за Спарта четирийсет години, защото тя е… вода, излята върху горещ камък, наш дом. Тя винаги трябва да се обновява, иначе ще изчезне, сякаш никога не я е имало.

— А когато се приберете, след като сте отслужили, тогава какво?

— Когато се приберем, ще ни дават храна и ще ни оставят да живеем в мир, макар че младите момчета се подиграват на старите войници, докато те спят. Открай време е било така. Всички момчета са глупаци. — Той се усмихна. — Още не съм намерил по-добър начин на живеене от нашия, принце. Да, твоето злато купува службата ми, но и още нещо — ще имаш удоволствието да видиш спартанци в битка. Това е рядък дар, който струва повече от няколко монети. В края на краищата повечето мъже я виждат само веднъж в живота си.

Той се облегна назад и Кир също се усмихна и нареди на слугите:

— Донесете вино. Да вдигнем чаши за редкия дар.

После се обърна към спартанеца и лицето му стана сериозно.

— Благодаря ти. Като те слушам как говориш, Анаксис започва да ми липсва още повече.

— Бий се добре и може би един ден сам ще му го кажеш — отвърна Клеарх.

— Аз съм персийски царски син, макар че в този момент положението ми е може би несигурно.

— В Хадес има царски синове, господарю. Лично съм пратил там един-двама.

— Сега се забавляваш за моя сметка — отбеляза Кир.

— Така е. — Спартанецът отпи от чашата си и млясна с удоволствие. — Познавам това вино. От родината е.

Кир се усмихна, доволен, че жестът му не е останал незабелязан.

— Родено от слънцето, пръстта и лозата. — Вдигна чашата си и спартанецът също вдигна своята.

— За онези, които са си отишли преди нас. Дано ги видим отново — каза Клеарх.

Без нито дума повече двамата се чукнаха и пиха до дъно.