Кон Игълдън
Синовете на Спарта (30)

28

Студът се засилваше с всяка крачка, а пътеката се стесняваше и се изкачваше все по-нагоре. Хоплитите вървяха в редици с щитове в готовност и използваха копията си като тояги, докато се катереха по изпопадали камъни. Отвесните скали се извисяваха високо над тях, а върховете на планината бяха скрити в мъгли. Ксенофонт прати Хефест отзад да се оглежда за евентуален последен удар от страна на Тисаферн, но в начина, по който персиецът вдигна ръка, преди да изчезне от поглед, имаше нещо окончателно.

Не след дълго равнините останаха спомен. Помагаха си един на друг да преодоляват канарите, като непрекъснато трепереха — студът ги пронизваше до кости. Ксенофонт бързо разбра, че няма да може да продължи с коня си в планините на кардухите, въздъхна и слезе от седлото. Животното му беше служило добре и му беше трудно да поиска да му донесат чук. Убиването на кон беше трудно нещо, но нуждата им беше огромна. Един коринтянин каза, че навремето бил касапин. Ксенофонт хвана повода и отказа да се извърне, когато коринтянинът замахна и стовари чука върху главата на коня, който подгъна крака и рухна на земята с изплезен език. Мъже и жени се скупчиха, сякаш можеха да вземат парче месо за себе си, като положат ръце върху коня.

— Всички назад — озъби им се Ксенофонт. — Гладът ви превръща в глупаци. Имаме още десет коня. Ще спрем тук да ядем… — Той се огледа, но наоколо нямаше почти никакви дървета и нямаше с какво да се изпече месо за гладуващото множество. — Ще носим месото, докато не намерим дърва и място, което се защитава лесно.

Обещанието му като че ли ги задоволи, макар че хората гледаха като вълци как касапинът нарязва коня.

Пътят, доколкото го имаше, се изкачваше все по-нагоре, докато не ги отведе до разклонение. В едната посока продължаваше козя пътека, която беше просто тънка бяла линия, изчезваща зад завоя. В другата имаше по-скоро свлачище, отколкото път — сивите камъни бяха покрити с мъх и сякаш нищо не беше минавало оттам през последните хиляда години. Ксенофонт излезе напред, макар че преценката му накъде да тръгнат не беше по-добра от тази на мърлявото хлапе, което от известно време вървеше до него. Въпреки това гърците очакваха решението му, затова той даде заповед без колебание. Щяха да се изкачат по свлачището, за да излязат на по-високо. След като млъкна, момчето му се усмихна с широко отворени очи.

— Как се казваш, момче?

— Адрий.

— Значи одобряваш, а, Адрий?

Детето кимна и реакцията му накара Ксенофонт да се усмихне и да разроши косата му. След известно време дойде майка му, взе го на ръце и каза:

— Извинявай. Баща му падна в битката. Продължава да го търси сред мъжете. Все се запилява нанякъде, дърпа хората за ръкавите и пита дали са го виждали. Дано не ти е досадил.

— Ни най-малко. Адрий се съгласи с мен за пътя, по който да тръгнем. Нали? Той е добро момче. — Жената примигна изненадано от отговора му, а Ксенофонт откри, че настроението му се е подобрило.

Последва час уморително катерене. Мъже и жени лазеха нагоре, като си помагаха един на друг. Някои се тътреха едва-едва, докато други скачаха от камък на камък като планински кози. През цялото време се опитваха да се оглеждат за евентуална атака, но беше просто невъзможно да държиш копието готово за действие и да се изкачваш по камъни, които се хлъзгат под краката ти. Ксенофонт погледна Хефест, когато той приближи. По измъчената му физиономия се виждаше колко му е било трудно да се раздели с конете.

— Ти ли даде заповед да убият коня ми? — попита Хефест. Въпросът му прозвуча като предизвикателство, но Ксенофонт отговори спокойно:

— Да. Конете не могат да се катерят.

Хефест го изгледа кръвнишки, но после лицето му омекна. Младежът вече нямаше нищо общо с улиците на големия град и живота там. Беше видял достатъчно, за да разбере, че Ксенофонт е взел единственото възможно решение.

— Спартанците ги колят като овце — горчиво каза той. — Тези хора нямат души.

— Спартанците не са сантиментални — отвърна Ксенофонт. — Различно е.

— Откъде знаеш по кой път да тръгнем?

— Избрах онзи, който води нагоре. Ще трябва да се изкатерим високо, за да преодолеем планините, Хефесте. Ако има проход, той ще е горе, близо до върховете.

Хефест спря задъхан и погледна надолу по склона. Всеки път, когато го правеха, се изумяваха колко път са изминали. Бързо се бяха научили да правят чести, но кратки почивки, за да не рухнат от изтощение.

Цялата пътека зад тях беше пълна с хора, които се катереха с мъка. Бяха уморени, но нямаха намерение да се предават. Ксенофонт ги погледна с гордост и Хефест видя изражението му.

— Няма да ти благодарят, нали знаеш — рече той. — Виждам как ги гледаш, все едно си им баща. Мисля, че накрая ще ти разбият сърцето.

Беше изненадващо да чуе тези думи от човек, който навремето обираше посещаващите театъра. Ксенофонт се дръпна назад и присви очи, сякаш за да огледа по-добре атинянина.

— Ти си доста свестен човек, Хефесте, макар че го прикриваш добре. Истината е, че ще сме големи късметлии, ако видим отново дома. Ако оцелеем, едва ли някой от нас ще остане същият. А и ти не очакваш достатъчно от сънародниците си. Те тепърва ще те изненадат, помни ми думата. Както изненадаха мен.

Хефест се изчерви от удоволствие от похвалата и двамата продължиха нагоре.

Високо над тях в мъглите зазвучаха странни крясъци, подобни по-скоро на крясъците на чайки или маймуни, отколкото на нещо, способно да излезе от гърлото на човек. Звукът отекна от скали и дерета и всички гърци замръзнаха по местата си. Хиляди стояха и гледаха напрегнато нагоре като уплашени от неизвестното деца.

Хефест и Ксенофонт се спогледаха мрачно.

— Знаят, че сме тук — каза Ксенофонт.

 

 

След първото било се спуснаха в закътана долина, където попаднаха на трийсетина къщи. Всичките бяха изоставени, но имаше храна и — което беше още по-добре — вино в големи глинени съдове, вкопани в земята. Дюдюкането продължи в мрака и не позволи на повечето от хората да прекалят с пиенето и да станат безполезни. Всички искаха само да преминат планините и да излязат колкото се може по-скоро в равнините отвъд. Когато нощта падна, запалиха факли и обикаляха из селото, но бързо откриха, че светлините привличат стрели и камъни някъде отгоре — и че кардухите са умели стрелци. Трима души загинаха преди да се усетят да не носят факли, които ги превръщат в мишени. Онези, които останаха навън, така и не мигнаха; още двама хоплити бяха убити преди слънцето да изгрее. В същото време в далечината високо над тях горяха големи огньове, подобни на жълти звезди. Ксенофонт не се съмняваше, че целта им е да предупредят и да свикат всички племена и семейства на кардухите. Не можеше да се отърси от страха, който притискаше стомаха му като глада, нито от студа. Треперенето му най-сетне беше утихнало, когато седна до топлия огън в една от къщите. Яде най-добрата храна, която беше вкусвал от началото на похода им, и очите му се насълзиха при вида на пресния хляб и соленото масло, което не беше гранясало. Това беше малко удоволствие, но когато добави към него чаша червено вино, младо и почти кисело, изпадна едва ли не в блаженство.

На сутринта отиде до края на селото заедно с още няколко души. Планините се издигаха пред тях и по най-високите им склонове се виждаха дребни фигури, макар че не беше ясно дали се спускат, за да нападнат, или ги изчакват в засада. Ксенофонт тупна с ръка основата на една скала, която се губеше нагоре в мъглите, и се запита дали в този момент някой не седи горе, изпълнен с ярост към натрапниците. Свиренето и крясъците се подновиха навсякъде около долината, но поради ехото не можеха да определят откъде точно идват и колко са далеч.

— Трябва да заловим водачи веднага щом се натъкнем на тях — каза Ксенофонт. — Иначе може да се лутаме в тези планини години наред.

— Добре — отвърна Хрисоф. — Авангарда ли ще поемеш, или тила? Мисля, че моите спартанци следва да водят по такъв терен. Тези планини донякъде приличат на онези от дома. Почти изпитвам носталгия по местата, на които си играех като момче.

Ксенофонт примигна — не бе сигурен дали спартанецът се шегува, или говори сериозно. Беше се научил обаче да се доверява на Хрисоф.

— Ще поема тила. Ще поддържаме връзка чрез съгледвачите. Здравата ще се изпотят след толкова време на кон. Не се отдалечавай прекалено, за да не се разкъсаме.

Хрисоф кимна в отговор, без да се смущава, че получава подобни съвети от по-неопитен човек. Беше започнал да харесва атинянина и приемаше, че Ксенофонт е от онези офицери, които се опитват да запазят хората си живи. Хрисоф определено предпочиташе подобни мъже пред онези, които се втурваха към всяко предизвикателство, без изобщо да се замислят.

— Мисля, че тази тясна част ще послужи и за друго тази сутрин — продължи Ксенофонт, прокарвайки длан по камъка. — През нея могат да преминават двама или трима наведнъж. Няма да е зле да проверим хората за заграбени вещи, Хрисофе. Не бива да са претоварени и трябва да се движат бързо.

Спартанецът се ухили на идеята и се зае да свика лагера за преминаването през теснината под погледа на Ксенофонт. Не след дълго първите тръгнаха покрай него — и мигове по-късно отстрани на пътеката започна да се образува купчина от заграбената плячка.

Ксенофонт остана изумен. Не си беше давал сметка колко неща са събрали войниците и хората от обоза. Освен тежките седла и странните оръжия, които бяха твърде стари, за да могат да се използват за нещо, мъкнеха торби със сол и билки, топове плат и големи опушени кожи. Един човек носеше врата и когато започна да твърди, че му служела не по-зле от щит, Ксенофонт му позволи да си я запази. Неизвестно защо неговите гърци бяха запазили хиляди тежки предмети, сред които инструменти и сбруи за коне, с каквито вече не разполагаха. Ксенофонт беше безцеремонен към тях и не обърна внимание на оплакванията и възраженията им. Бяха заприличали повече на атински пазар, отколкото на изтощена войска, мъчеща се да си пробие път през планината. Макар да си спечели много лоши чувства с решението си, купчината продължи да расте и щеше да е изумителна находка за кардухите, когато слезеха тук. Ксенофонт си помисли дали да не подпали ненужните вещи, но реши, че ще е по-добре да ги остави така като приношение за боговете.

Позволи на войниците да задържат робите, които бяха успели да заловят някак по време на пътя. Много от мъжете си бяха взели любовници и щеше да е жестоко да ги изоставят на милостта на планинските племена. Робите обаче бяха повече, отколкото Ксенофонт си бе мислил, че е възможно. Нищо чудно, че всички гладуваха. Имаше чувството, че изхранва половината Персия, и вътрешно кипеше, когато и последните от тях минаваха покрай него.

Хефест беше в ариергарда и вървеше до Палакис, като успяваше да заяви претенциите си към нея с близостта им. Ксенофонт го изгледа и се вкисна още повече. Беше я отблъснал, но въпреки това се надяваше, че тя ще продължи да го търси. Явно не беше така. Сякаш за да докаже подозрението му, Палакис посегна към врата на младежа и махна нещо от него; жестът бе толкова интимен, че Ксенофонт стисна зъби. Изобщо не му хрумна, че тя го прави нарочно или че всичките й показни действия са предназначени за него.

Хоплитите вдигнаха щитове и нахлупиха шлемовете си. Над тях крясъците внезапно спряха. Всички рязко вдигнаха глави към мъглите. Бяха свикнали със звука и изчезването му беше почти плашещо, сякаш самата планина гледаше надолу към тях. Ксенофонт потръпна.

 

 

Отпред Хрисоф се озова под атака почти незабавно — върху хората му се изсипаха камъни, хвърляни от кардухите, които се бяха промъкнали по тесни пътеки високо над тях. Последваха стрели и се оказа, че диваците са добри стрелци. Хрисоф реагира съобразително, като изпрати най-младите и силни спартанци да ги заобиколят. Всеки път, когато попаднеха на водеща нагоре пътека, стотина войници се отделяха и се втурваха по нея. Бързо откриха, че основната тактика на кардухите е да побягват от нападателите и да се пръскат като планински кози, оставяйки гърците задъхани над отвесните пропасти.

Сблъсъкът се превърна в дивашка игра на гоненица, от която кардухите се възползваха максимално. Малки групи се появяваха на някой корниз и стреляха, а стрелите им отскачаха с дрънчене от щитове и броня. Ако извадеха късмет, успяваха да ранят или да свалят по някой войник. Преди Хрисоф да успее да отговори или ако видеха спартанци да се впускат да ги гонят, кардухите изчезваха с дюдюкане и подскоци.

Положението беше вбесяващо, но реалните загуби бяха нищожни — достатъчно беше гърците да запазват строя и да използват щитовете си. Придвижването в колона се оказа добре дошло, тъй като щитовете се припокриваха и всеки осигуряваше защита на двама или трима за огромно разочарование за врага. Без щитовете и дисциплината преминаването щеше да се превърне в касапница.

Когато излязоха в една долина, Ксенофонт видя зад тях по-голям отряд. Стотина кардухи подскачаха заплашително, лицата им бяха покрити със сажди или кръв. Намираха се примамващо близо и изглеждаха готови колкото да побегнат, толкова и да нападнат, но задачата му беше да поддържа Хрисоф, а не да се откъсва от строя. Ксенофонт нареди да направят стена от щитове, когато върху тях се посипаха камъни и стрели. Филезий пое основния удар с тесалийците и стимфалците малко пред него в колоната. Те бяха корави и опитни воини и дори не трепнаха.

Най-неочаквано Хрисоф с цялата предна част на колоната се откъсна и се втурна напред към някаква невидима заплаха. Ксенофонт остана да държи тила, без да има представа какво се случва и какво трябва да направи. Изруга и извика Филезий.

Тесалиецът изглеждаше блед, но решителен. Отдаде чест, като се тупна в гърдите.

— Трябва да заловим неколцина от тях — извика Ксенофонт сред шума и трясъка на камъни и стрели, които продължаваха да летят към тях от лявата им страна. Филезий отвори уста да отговори, но в същия миг един хоплит от последната редица беше улучен от стрела в главата и падна, без дори да извика. Ксенофонт и Филезий впериха погледи в тялото му.

— Не можем да спрем тук — каза Ксенофонт. — Намери ми водач, Филезий. Тези хора познават планината. Ще ни тормозят, докато не се сдобием с очи. Устрой им засада. Примами ги — с жени или с ранени.

Филезий се засмя и доведе две млади жени, които се отделиха с нежелание от множеството. С едната вървеше хоплит, явно неин любовник, и възразяваше енергично, докато не видя, че заповедта е на Ксенофонт. Но дори тогава младият войник гледаше ревниво, когато двете жени бяха накарани да изтичат между редицата щитове, сякаш се мъчат да избягат.

Тракането на стрелите по щитовете спря моментално. Жените, които можеха да раждат деца, никога не се подминаваха. Без никакво колебание осем кардухи се втурнаха с разперени ръце да грабнат пищящите момичета. И на свой ред бяха обкръжени, когато гръцката редица изскочи насреща им.

Кардухите бързо бяха пленени. Четирима оказаха съпротива и бяха убити, а телата им бяха оставени да лежат на земята. Вързаха другите четирима и ги отведоха в колоната, където не можеха да бъдат спасени или убити. Стрелите и камъните заваляха отново, но колоната не спря, дори ускори крачка, за да настигне войниците на Хрисоф, които се бяха втурнали в нападение.

Ксенофонт нареди:

— Намерете някой, който знае персийски, да говори с кардухите. Колкото по-скоро разберем къде сме, толкова по-добре.

Погледна напред и видя колоната да спира на един завой. Хората му бяха много уязвими и Ксенофонт не се съмняваше, че кардухите вече ги дебнат от всички страни. Без човек, който да ги води, хората му започваха да спират сами, обзети от ужас. Ксенофонт можеше само да ругае Хрисоф, че е тръгнал да гони вятъра и ги е изоставил. Взе решение, макар да имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне.

— Продължаваме напред. Ускорете темпото. Стройте се около хората от обоза. Теренът е опасен! Вдигнете щитове и копия, готови да отбиете атака. Никой да не спира, докато не видим авангарда. Никой!

Горе по склоновете видя редици стрелци да се спускат по корнизи, на които едва успяваха да стъпят. Камъни и стрели засвистяха във въздуха и се оказаха достатъчни да накарат всички да ускорят крачка с вдигнати щитове. Докато вървяха, като прескачаха камъни и се бутаха през тесните места, от време на време се чуваха викове от болка, когато кардухите улучваха плът вместо бронз.

Изминаха около миля и всички се задъхаха, сякаш въздухът бе станал прекалено рядък. Изкачваха се с всяка крачка, но още не бяха стигнали достатъчно високо, за да спре градушката, която се сипеше отгоре им.

Видяха задните редици на петте хиляди на Хрисоф, приклекнали като някакъв огромен бръмбар или костенурка под щитовете си. Ксенофонт усети как гневът му се засилва, но го овладя като спартанец и си каза, че Хрисоф не би го изоставил беззащитен, ако не е имал основателна причина за това.

Хрисоф дойде, когато задната половина на гърците отново се събра с предната. Облекчението беше огромно. Знаеха, че ако останат разделени, ги очаква пълно унищожение.

Хрисоф коленичи вместо извинение — жестът беше достатъчно красноречив.

— Накъде се втурна така? — попита Ксенофонт, като се надяваше, че не е преценил погрешно спартанеца и не му е дал твърде много власт.

— Съжалявам. Нямаше време да пратя вест. Погледни натам и ще видиш какво ме накара да се откъсна.

Той посочи и Ксенофонт впери поглед в далечината. Бяха стигнали мястото, където Хрисоф се беше втурнал в атака. Проходът отпред се стесняваше до клисура — и там ги чакаше събрало се множество кардухи.

Хрисоф все така си оставаше коленичил.

— Видях ги да се спускат по склоновете и разбрах, че се опитват да стигнат там преди нас. Не знаех… не зная защо е толкова важно, а само че бързаха да ни изпреварят. Трябваше да ги спра. Моите извинения.

— Стани, Хрисофе. Камък ми падна от сърцето. Помислих си, че си си изгубил ума. Успя ли да заловиш водачи? Аз хванах четирима, така че мога да ти отпусна двама. Възможно е да има някакъв обиколен път. Не ми харесва идеята да минавам през този проход.

Хрисоф се изправи, протегна ръка и Ксенофонт импулсивно я стисна. Нямаше нужда да си казват нещо повече.

— И аз залових неколцина — каза Хрисоф. — Ще ги разпитам. Често се намира някоя тясна пътека през хълмовете, достатъчна за кози и пастири. Точно така персите ни победиха при Термопилите. Много бих се радвал да открия подобна пътека тук.

Ксенофонт се обърна към стоящия до тях Филезий.

— Доведи ми проклетите кардухи и някой, който знае персийски.

Можеше само да се надява, че местните разбират имперския език. В противен случай щяха да са му напълно безполезни.

 

 

Филезий намери един грък, който знаеше достатъчно персийски, за да задава прости въпроси. За да демонстрира важност на положението, той нареди на неколцина тесалийци да пребият до безсъзнание двама от пленниците, преди да се обърне към другите двама и да ги попита дали има друг път.

Единият от пленниците беше мъж на четирийсет и няколко, обрулен от слънцето и вятъра и в същото време много блед, сякаш никога не беше виждал слънчева светлина. Той категорично заяви, че проходът е единственият път през тази част на планината. Закле се в Зороастър и Ахура Мазда, че говори самата истина. Ксенофонт видя как очите на другия се обръщат към него и се разширяват от ужасните клетви, които чува.

— Отведете по-стария — каза Ксенофонт. — Пуснете го невъоръжен с другите двама. Те вече не ми трябват.

Усмихна се на последния пленник, който беше горе-долу на неговата възраст и го гледаше предпазливо.

— Кажи му, че знаем, че приятелят му лъже, но не разбираме защо. Кажи му, че можем да бъдем милостиви, но и жестоки. Изборът е негов.

Гръцкият войник преведе думите му на възможно най-прост персийски и младият мъж прехапа устна и се замисли. След известно време от устата му внезапно се изля порой думи, много по-бързо, отколкото можеше да преведе преводачът.

— Той казва… че другият не е искал да ти каже за пътека… през възвишенията, защото дъщеря му е в къщата им в тази посока, но… пътека има, съвсем тясна, заобикаляща прохода пред нас. Моли да убием по-възрастния, ако не е освободен, защото щял да каже на старейшините… че е помогнал на врага, което ще означава край за него.

Ксенофонт даде бърза заповед и мъжът, който щеше да бъде освободен, беше убит. По-младият се ухили и видимо се отпусна.

— Казва, че старият бил приятел на баща му и че се радвала го види мъртъв.

Ксенофонт примигна от изненада, че са го използвали по такъв начин, после каза:

— Покажи ни къде започва пътеката.