Кон Игълдън
Синовете на Спарта (18)

16

На шейсет мили след Тапсак теренът само за един ден се превърна в пустиня — храстите и тревата оредяха и се смениха с все по-обширни площи пясък, докато накрая в далечината не се появиха първите дюни, трептящи в маранята. Не подминаваха нито една река, без да напълнят всяко буре и мях. Картите показваха реките като тъмни нишки, но не бяха толкова точни, колкото му се искаше на Кир, особено когато от тях зависеше оцеляването им. Във Вавилон беше късно лято и жегата бе като жива, огнен език, който се стрелкаше и облизваше маршируващите мъже.

Клеарх беше усетил как настроението сред редиците започва да се разваля. Личеше си по мърморенето на войниците и по начина, по който поглеждаха крадешком към Кир. Новината най-накрая се беше разчула. Никой от тези мъже, било то грък или персиец, не се бе съгласявал да му се плаща, за да се изправя срещу безбройните войски на Великия цар.

Чувството за братство, развито през месеците на тренировки и през дългия поход, сякаш се разкъсваше като гнил плат. Естествено, всяка вечер в лагерите избухваха сбивания. Комбинацията от мъже, пари, вино и оръжия беше опасна. Разприте по време на поход бяха много по-необичайно нещо, особено когато се стигна до масов сблъсък, завършил със смъртта на двама персийци и четирима гърци. Още по-лошото беше, че хората отказваха да кажат какво е причинило сбиването. Клеарх дори не беше сигурен, че знаят. Войниците бяха гневни и гневът им растеше с всеки ден, това беше в основата на всичко. Той предупреди отново офицерите си за жегата и как може да се отрази тя върху настроението. Обясняваше на навъсените полкове как трябва да измиват старата пот, за да не им излизат циреи. Раздаваше хиляди заповеди, за да насочва негодуванието им към себе си, вместо един към друг. Въпреки това настроението ставаше все по-мрачно.

Минаха още шест дни, през които вървяха на югоизток в пустините, оставяйки след себе си последните центрове на търговия и цивилизация. На седмия ден целият гръцки контингент спря в подножието на един хълм и остави персийските полкове да продължават сами. Офицерите им препускаха изумени пред редиците и крещяха заповеди. В отговор войниците продължаваха да стоят като мулета, запънали крака в пясъка и стиснали зъби. Персите ги поглеждаха през рамо и продължаваха напред, докато накрая и те спряха, докато офицерите им не решат какво да правят. Колоната стоеше на обедното слънце, което гореше кожата като удари на камшик. Гръцките полкове не обръщаха внимание на командите и заплахите на офицерите си. Вместо да ги изпълняват, те седнаха, въпреки че от нагорещения пясък им излизаха мехури.

Кир се върна от началото на колоната, пред която съгледвачите все още продължаваха напред, и извика Арией. Персийският генерал допадаше повече на войниците от Оронт. Арией обикновено се движеше в компанията на млади мъже, подбрани заради красотата си. Един от тях го съпровождаше и сега, като изтича да задържи коня му, когато Арией скочи на земята, за да се просне пред принца. Кир го спря с вдигане на ръка.

— Какво става, Арией? Защо спряхме? Не съм давал такава заповед.

Арией коленичи в пясъка, макар че той изгаряше кожата му. Кир откри, че търпението му се изчерпва.

— Отговори! Изправи се и говори.

Персиецът го погледна изумено, докато се изправяше.

— Господарю, не исках да те обидя. Полковете ни спряха, защото гърците спряха първи. Доколкото разбрах, не са посрещнали добре новината. За… крайната ни цел.

— Какво? Нима се бунтуват? — смаяно попита Кир.

Думата носеше със себе си обещание за сурови наказания. В миналото цели полкове били избивани, след като само един войник отказвал да изпълни заповед. В резултат думата „бунт“ рядко се изговаряше от страх до какво може да доведе.

Арией и спътникът му пребледняха. За щастие, точно тогава видяха, че през изгорената бяла равнина приближават други хора. Тримата се обърнаха и заслониха очи. Оронт препускаше към тях, следван от Клеарх, който се бе хванал за опашката на коня.

— Слез и ми се поклони — заповяда Кир преди персиецът да е успял да каже каквото и да било. — Това бунт ли е?

Забеляза гримасата, която направи спартанецът при тази дума, но Клеарх незабавно поклати глава.

— Нека поговоря с тях, преди да използваме такива думи. Имаше известно безпокойство, разбира се. Нищо повече от онова, което очаквахме… — Спартанецът усети погледите на двамата персийци върху себе си и побърза да се поправи: — Нищо повече от онова, което ти ни каза, че можем да очакваме. Чувстват се излъгани и се страхуват от онова, което предстои. От изправянето срещу войските на царя.

— Господарю — каза Арией. — Само кажи и ще наредя да бичуват всички, след което един на всеки десет ще бъде кастриран пред останалите. След това няма да има откази да се продължи напред, можеш да си сигурен. На онези чужденци просто трябва да им се напомни, че ти си престолонаследникът от рода на Ахеменидите. Имаш пълното право да предизвикаш брат си.

Говореше, сякаш от устата му капе зехтин. Макар че Арией беше изложил аргументите си толкова сбито, колкото можеше, те все пак звучаха противно.

— Ако Арией опита подобно нещо с моите спартанци, те ще унищожат войската около себе си — каза Клеарх.

— Ще я унищожат? — предизвикателно попита Кир.

Клеарх продължи да го гледа мълчаливо, все още вбесен от заплахата на персиеца. Кир беше онзи, който пръв извърна очи, и се обърна към Арией.

— Искам да продължат напред. А не да губя добри хора. Нека жегата да поработи върху тях. Изчакай няколко часа и им предложи възможността да продължат към долината, която е пред нас според картите. После ще им дам вода да се разхладят — и спокоен застъпник, когато са готови да ме изслушат.

Клеарх повдигна въпросително вежда и Кир му кимна и му обърна гръб. Арией беше първокласен конник, но не и спокоен застъпник. Кир си помисли, че ако им прати него, със сигурност ще се стигне до още безредици, та дори да няма заплахи за кастриране.

Тесалиецът Менон излезе в тръс от редиците. Неотдавна беше получил удар в лицето и дясното му око беше подуто и вече посиняваше. Проксен го следваше. Лицето на едрия кокалест грък беше червено като пещ, макар че бе трудно да се каже дали това се дължи на слънцето, или на срам. Двамата се поклониха и Менон заговори, когато Кир се обърна към него.

— Господарю, бих искал да се обърна към хората си, преди да се стигне до наказания. Знаехме, че може да има прояви на… несъгласие. В края на краищата те се отзоваха, за да се бият срещу планински племена. Но все пак повечето от тях са невинни. Подозирам, че спартанците ги подвеждат. Моят полк просто чака възможност да тръгне след теб, сигурен съм в това. Ако позволиш да говоря с офицерите си, момчетата ми ще се отделят от останалите.

— Лицето ти… какво се е случило? — попита Кир.

— А, ами… спречкване с един човек. При игра на зарове.

Лъжата беше толкова очевидна, че Кир не си направи труда да отговаря. Вместо това заговори Клеарх:

— Май някой те е фраснал в лицето, Менон. Мислиш ли, че аз не мога да отделя спартанците си? Те не са просто момчета, на които плащам и които обучавам, а мъже, които познавам от деца! Имам четирима братовчеди и двама племенници в редиците им!

— И какво от това? Ако беше толкова сигурен, вече да си го направил — рязко му отвърна Менон за изненада на всички. — Но любимите ти спартанци не са се отделили, нали? Отказват да продължат, също като останалите. Не ги виждам да продължават напред, а ти? Така че времето едва ли е подходящо да се фукаш със спартанците си, Клеарх. Поне този път, докато не оправим нещата.

Последвалото мълчание беше доста неловко.

— Сигурен съм, че и двамата можете да изведете хората си от колоната — каза Кир. — Но ако ви позволя да го направите, другите със сигурност ще ви избият, когато разберат какво сте намислили. Дори да сте прави, войниците няма да излязат по своя воля. Не искам наемници, които се чувстват като роби!

Тонът му се беше повишил и гневът му надделя над мълчаливата борба между двамата военачалници.

Клеарх погледна принца и се отпусна на коляно — жест, който накара Менон да завърти очи и който не остана незабелязан от останалите.

— Справял съм се с подобни ситуации и преди. Нека първо поговоря с тях. Ако се проваля, Менон може да се опита да изведе групата си. Може да се получи, а може и да се стигне до разправии и насилие. Така или иначе, дай ми първо шанс да опитам сам.

— Те изпитват страхопочитание към спартанците — каза Кир. — Всичките ми хора те познават. И всички гърци се обръщат към теб. Нима всичко е само мит? Или има нещо повече от дисциплината и умелото въртене на меча?

Клеарх се усмихна.

— В Спарта не издигаме паметници, статуи и градски стени. Ние сме стените. Ние сме паметниците. Аз съм спартанец и всички спартанци ме познават, защото съм един от тях. — Той сви рамене, когато останалите го изгледаха неразбиращо. — Някои са родени водачи. Други са просто родени. В Спарта тренираме както тялото, така и ума. — Той се усмихна, сякаш си припомняше нещо. — Може би защото умът е също толкова важен, колкото и тялото. Така че нека опитам. Позволи ми да обсъдя проблема с тях. Преди отделянето, преди кастрирането и бичуването. Моля те. Продължи напред с персите и обоза към мястото, където ще прекараме вечерта. Давам ти думата си и се кълна в Арес. Ще дойда, освен ако не ме убият.

— Добре — каза Кир.

Най-голямата чест, която можеше да отдаде на Клеарх в момента, беше да продължи напред, сякаш смята въпроса за решен. Хилядите мъже и жени от обоза ги бяха настигнали, докато водеха този разговор, и гледаха объркано седящите редици, които вече спореха и жестикулираха гневно. Докато минаваха покрай тях, някои жени подвикваха на мъжете, които познаваха, но те ги пренебрегваха или само свиваха рамене.

Няколко десетки ездачи препуснаха покрай редиците. Кир видя сред тях младия Ксенофонт и спътника му Хефест. Конниците спряха и водачите им казаха нещо на седящите гърци. Сцената беше съвсем обикновена и в същото време нова и ужасна. Неговите наемници отказваха да следват заповедите му. В гърдите му сякаш зейна кухина. Кир поклати глава, смуши коня си и потегли напред.

— По залез-слънце, Клеарх — извика той през рамо. — Виното е от мен.

Клеарх погледна хората си и каза:

— Чухте го. Хайде.

Менон понечи да каже нещо, но Проксен го бутна по рамото, докато минаваше покрай него, и моментът беше пропуснат. В различни настроения, от гняв до мрачно примирение, те оставиха Клеарх да се оправя сам.

 

 

Клеарх застана пред войниците. Отначало някои започнаха да хвърлят камъни по него, за да го прогонят, но спартанците му сложиха край на това с гневни думи и жестове. Самият Клеарх трябваше да се намеси, за да спре сбиванията на горещия пясък. Под палещото слънце всички вече ги мъчеше жажда и дишаха тежко като хрътки.

— Войници — започна той. — Съберете се и ме изслушайте, но не проливайте кръв в тази лишена от живот пустиня. Тук не расте нищо, освен кости. Нима искате да останете за вечни времена на такова място? Не. Тогава защо крещите и заплашвате онези, които до вчера бяха ваши братя?

Войниците отговориха с викове, но Клеарх със задоволство видя, че го приближават. Той имаше силен глас и знаеше, че може да бъде чут от хиляди, но само ако са се събрали около него, сякаш слушат театрално представление.

Зачака ги да приближат, като им махаше и в същото време мислеше. Кир вече се беше отдалечил заедно с Оронт и Арией. Останалите военачалници ги бяха последвали, оставяйки спартанеца сам да успокоява хората, които се чувстваха предадени. Клеарх се зачуди как ли ще успее да постигне това.

Отначало войниците приказваха и пристъпваха. Някои вече бяха ужасени от онова, което бяха започнали, а други се бяха отърсили от страховете си и се чувстваха още по-убедени в правотата си. Те спореха, крещяха си и се заплашваха един друг, но кръгът тишина около Клеарх постепенно започна да се разширява, докато не обхвана всички. Спартанецът стоеше пред тях и по лицето му се стичаха сълзи. Когато всички замълчаха, той избърса очи с почти гневен жест.

— Е? Какво, да не би да си мислите, че един спартанец не може да плаче? Кир стана мой приятел, когато бях изгнаник от собствената си земя и ме възприемаха като прокуден. Но тъй като не желаете да го следвате, аз съм принуден да избирам. Аз съм ваш военачалник. И негов приятел. Трябва или да сложа край на приятелството и да тръгна с вас, или да предам верността си към вас и да тръгна с него. Поставяте ме в невъзможно положение.

Всички се заслушаха още по-внимателно, някои заспориха шепнешком.

— Зная, че трябва да избера вас — каза той. — Да! Няма да допусна да се говори, че съм повел гърци в пустиня и съм ги изоставил заради местните войници. Тъй като няма да ми се подчините, ще вървя редом с вас. Ще понеса всичко, което ви сполети. Не мога да постъпя другояче. Аз ви доведох тук. Аз ви тренирах и тичах с вас. Вие сте мои сънародници — мои приятели и съюзници. Няма да ви изоставя сега.

Някои нададоха одобрителни викове, докато други изглеждаха смутени. Клеарх не се изненада, когато неколцина се изстъпиха напред с желанието да му отговорят, сякаш се намираха на агората в Атина. Гърците не можеха да приемат, че небето е синьо, ако преди това не са го обсъдили и не са стигнали до заключение. Клеарх ги обичаше заради тази им черта, макар че понякога тя можеше да доведе човек до лудост.

Тесалийците се стълпиха около него. Клеарх видя, че някои от най-гневните са от хората на Менон, макар да не знаеше дали гневът им се дължи на недостатъците му като водач, или просто защото имаха повече луди глави в редиците си. Те определено не бяха очаквали да чуят, че спартанецът е на тяхна страна, и сега му се усмихваха. Клеарх изслуша търпеливо трима от войниците, които искаха да говорят, макар че те просто повториха, че се чувстват предадени. Един младеж явно реши, че казаното трябва да се повтаря отново, и започна да припомня как Кир бил искал от тях да се бият с племената по хълмовете, а не с персийския цар. Клеарх кимаше на всяка дума, макар че си мислеше, че говорещият е пълен глупак.

— Но ето че сега сме тук — каза най-сетне той, когато стана ясно, че младият грък няма да млъкне сам. — Не можем да се върнем в миналото и да вземаме по-добри решения. Намираме се тук, на това място без сянка, в този ден. Най-голямата ни грижа би трябвало да е липсата на продоволствие. Няма да имаме храна и вода за вечерта, ако се откъснем от Кир. Не си представям, че ще ни даде последно угощение, преди да си тръгнем! Не, войници. Както казах, принцът ми е приятел — и голям съюзник на Гърция. Неговото злато ще помогне за израстването на следващото поколение синове и дъщери у дома. Но ако той ми беше враг, лично аз бих искал да съм колкото се може по-далече от него. Войниците му са десет пъти повече от нас и не мисля, че ще ни пусне да си тръгнем с всичко, от което се нуждаем, за да прекосим пустинята.

Още мъже почнаха да говорят. Клеарх кимаше, докато те призоваваха да се върнат в Гърция или да си купят провизии от обоза. Можеше само да се надява, че има и по-разумни, които слушат дебата. От опит знаеше, че често най-важните са онези, които не казват нищо, които обмислят всичко и разбират нещата по-добре от другите, за които мислеше като за „ветропоказатели“, които се обръщат натам, накъдето духа вятърът. Със задоволство видя, че след желаещите да говорят няма спартанци, макар че те го гледаха и чакаха. Менон беше прав в едно. Спартанците можеха да поведат останалите, ако обстоятелствата бяха правилните. В същото време беше достатъчна една погрешна дума, за да пламнат стари страсти, особено сред атиняните. Историята на Гърция бе история на постоянни войни и старите вражди имаха дълбоки корени.

Клеарх ги остави да говорят до прегракване в следобедната жега, като вмъкваше собствените си мисли всеки път, когато аргументите им се изчерпваха. Надяваше се, че малко по малко ще ги накара да разберат колко малко са възможностите им. Те не бяха планирали малкия си бунт, а просто бяха оставили негодуванието да се излее във внезапно действие, също както раздразнено дете рита вратата. Истината беше, че не можеха да си тръгнат, без да ги видят — и ако ги видеха, имаше голяма вероятност да бъдат атакувани от хората, с които бяха вървели редом месеци наред. Перспективата изобщо не беше привлекателна. Нещо повече, ако си тръгнеха, нямаше да имат нито храна, нито вода, нито транспорт за тях. Изгледите бяха доста мрачни. Точка по точка Клеарх се погрижи войниците да разберат всичко това, като през цялото време ги уверяваше, че е на тяхна страна. Престори се на скромен само когато най-безразсъдните поискаха да атакуват войската на Кир и да ограбят обоза. Клеарх поклати глава на това предложение и каза, че няма да участва в подобно предателство, но ако настояват, ще им помогне да си изберат друг водач. Предложението не мина и дискусията продължи.

— Войници и приятели — каза накрая Клеарх, когато слънцето вече беше увиснало над хоризонта и ужасната жега започна да намалява. Междувременно мухите ги бяха намерили и смучеха солта от кожата и очите им. Всички бяха изгорели от дългото седене на слънце. — Знаете, че животът на наемника включва рискове и дори смърт. Това е занаятът ни, макар да предпочитаме да причиняваме смърт на другите. — Изчака смехът да утихне. — Може би не сте очаквали да се изправите срещу брата на Кир или срещу Безсмъртните, които разбихме при Платея и Маратон. За такава опасна служба си заслужава да ни се плаща повече, не мислите ли? По един и половина дарика месечно. Само че дори не са ви предлагали такова възнаграждение, нали?

Всички се съгласиха, че никой не им е предлагал толкова злато. Някои мъже се загледаха замислено към слънцето. И най-добрите не можеха да изкарат и една пета от тази сума. За повечето от тях парите само от тази кампания се равняваха на сумата, която печелеха за три или четири години. На Клеарх му се наложи да чака съвсем малко, преди един от коринтяните да се изправи.

— А ако пратим хора при принца и поискаме да увеличи заплатата ни заради рисковете? По един и половина дарика на човек месечно? Той ще се съгласи ли на това?

Стотици глави се обърнаха към Клеарх, за да чуят отговора му.

— Сигурен съм — след известна пауза каза спартанецът. — Но той няма да ви прости, ако приемете това заплащане и после откажете да го последвате. Ако сте съгласни с това, трябва да го следвате до края. Ще победим, кълна се. Аз ще доведа нещата докрай. Ние сме гърци. Плащат ни добре, защото няма равни на нас. Но да ви предупредя, не бива да споменавате какво е заплащането ви пред персите.

Думите му бяха посрещнати с бурен смях и Клеарх се усмихна — кризата беше отминала. Полк след полк войниците се изправиха на крака и изтупаха пясъка от кожата си. Успехът не се дължеше толкова на обещаното злато, колкото на това, че бяха дали израз на недоволството си и Клеарх ги беше изслушал. Когато извика на спартанците си да застанат отпред, те бързо се строиха. Отначало не го поглеждаха в очите, макар че бяха готови да потеглят.

— Спартанци, мирно! — изкомандва Клеарх. — Вдигнете глави.

Изчака да изпълнят заповедта и посрещна уверено погледите им.

— Ще се бием за Кир, когато предизвика по-големия си брат на бойното поле. Има ли сред вас такива, които предпочитат да се върнат у дома?

Отговориха му с мълчание. Вечерният вятър вееше пясъка около глезените им, носейки благословена прохлада. Спартанците стояха в редици с другарите от детството си. Не можеха да избягат, както и не можеха да отлетят като птици. Клеарх сведе глава, сякаш им се покланяше. Беше ги извикал отпред точно заради това — и защото смяташе, че спартанците трябва винаги да са начело. След случилото се днес сред тях нямаше да има предателство.

— След мен към лагера — каза той. — Ще се срещна с Кир от ваше име. Ще уредя заплащането за всички вас. Не се бойте от наказания заради днешните събития. Няма да ги допусна.

Това не прозвуча като пресилено твърдение, след като беше изречено от него. Клеарх се беше изправил сам срещу гневна тълпа. А сега отново вървеше през пясъка, следван от гърци, строени в идеални редици.

 

 

Кир откри, че не може просто да чака в лагера с паница супа и къшей стар хляб, докато се решава бъдещето на рискованото му начинание. Затова каза на слугата си Парвиз да му намери кон и остави Пасакас да почива. След малко Ксенофонт и Хефест доведоха чудесен кон, вързан на дълъг повод между техните. Кир забеляза, че младежът седи по-уверено в седлото, и каза:

— Станал си по-добър ездач от първия път, когато те видях.

Младежът се изчерви и кимна. Скочи от коня и коленичи по начин, който намекваше, че е поне царски син, ако не и цар на малко царство. Кир мислено въздъхна и яхна коня.

— Един от съгледвачите съобщи за щрауси на изток. Ще вземем копия и ще отида на лов, докато чакам Клеарх да се върне. Ако дойде, незабавно ми пратете вест.

Принцът се загледа към хоризонта за някакъв знак за огромните бягащи птици, които бродеха като елени и можеха да изминават зашеметяващи разстояния. Като нищо можеше вече да са далече оттук, но му се искаше да препуска. Беше очаквал персите да му създадат неприятности, след като научеха, че ще се изправи срещу брат си. Отказът на гърците да изпълнят заповедта му го беше шокирал и бе осуетил всичките му планове.

Дойде и Арией. Изобщо не обърна внимание на младите атиняни и хвърли повода на Ксенофонт, без изобщо да го погледне. Кир го изчака да се просне пред него на земята. Какво ли бе дошъл да докладва?

— Господарю, пратих няколко души да наблюдават гърците — каза Арией. — Един от тях току-що се върна. Казва, че отново се движат под строй.

И чак тогава погледна към двамата атиняни. Хефест го зяпаше, сякаш чуваше бърборене на маймуна, но Ксенофонт като че ли схващаше думите. Арией леко се обърна, показно изключвайки гърците от разговора.

— Възможно ли е да са враждебно настроени? — продължи той. — Да вдигна ли лагера по тревога? Ами ако идват да ограбят водата и продоволствията ни?

— Клеарх техен пленник ли е? — попита Кир.

— Не мисля, господарю. Момчето каза, че вървял редом с останалите.

— В такъв случай не. Трябва да ги посрещнем радушно. Поръчай вино в палатката ми. Казах на спартанеца, че ще пием заедно, когато дойде. Ще оставя лова на щрауси за утре.