Кон Игълдън
Синовете на Спарта (4)

2

Кир спря на широката пътека между лимоновите дръвчета. Тисаферн продължи няколко крачки, преди да спре и да се върне при него.

— Какво има? — попита възрастният мъж.

— Стори ми се… А, от много време не съм бил у дома. Било е крясък на птици или плач на роби. Империята скърби, стари ми лъве. Сърцето ми плаче и ми се стори, че чувам гласа й. Баща ми сътвори света около себе си. Виж това място! Истинско чудо е да стоиш така високо над равнината, да усещаш вятъра и да познаваш сянката на дърветата, като в същото време знаеш, че цялото плато е изсечено от планинския склон. Царете постигат повече от обикновените хора, ако имат въображение.

— Баща ти винаги е бил човек на волята — каза Тисаферн. — Макар че невинаги беше прав, той вземаше решение и действаше според него. Повечето хора намират подобно нещо за изтощително, но баща ти ставаше по-силен и по-уверен с всяка изминала година.

— И с все по-малко съмнения.

— Съмненията са за децата и старците. Тогава виждаме твърде много възможности и затова е по-трудно те да бъдат сведени до едно действие. А когато сме в разцвета на силите си, орязваме слабите избори и посягаме към меча, лопатата или жената.

Кир погледна мъжа, когото беше познавал през целия си живот, и го видя изгубен в спомени.

— Познаваш го отпреди да стане цар, разбира се — иронично подхвърли той.

Тисаферн вдигна очи към вечерното небе.

— Подиграваш ми се. Да, казвал съм ти го неведнъж, но още тогава видях величие в него. Брат му беше цар — и твоят баща прие това и му се закле във вярност. Просна се на пода и всички разбраха, че ще следва царя си.

— Знам историята — каза Кир, който изведнъж се почувства уморен. Тисаферн обаче продължи, сякаш не го е чул:

— Другият брат обаче не беше така велик духовно. Не, принц Согдиан не беше в състояние да постави честта пред собственото си желание да управлява. Само шест седмици след коронацията Согдиан се промъкна в царската спалня с меден нож. По изгрев-слънце застана пред двора, макар че ръцете му бяха червени и омазани с царска кръв, макар че беше оставил след себе си диря, сякаш се перчеше с нея. Каза на всички, че той е царят, и нито един не надигна глас да възрази. Тогава баща ти пристъпи напред от тълпата.

— Знам, стари лъве. Бил е верен на първия си брат, но отмъстил на втория. Дворът приветствал бурно храбростта и правото му. Той спечелил трона за себе си.

— Обичаше и двамата, но беше мъж с желязна вярност — каза Тисаферн и кимна.

— Както и аз.

— Както и ти — незабавно се съгласи Тисаферн. — Мисля, че имаш бащиното си сърце. Макар че той никога не беше толкова търпим към гърците като теб.

Сега беше ред на Кир да вдигне очи към небето и да измърмори неодобрително.

— Аз спечелих верността им.

— Купи верността им — изсумтя Тисаферн.

— Не. Не ги познаваш. На целия свят няма достатъчно злато, което да купи службата на спартанците, ако те не са решили да я дадат.

— Кир, скъпо мое момче, на целия свят няма достатъчно злато да купиш каквото и да било.

Младият мъж поклати глава, но в същия миг и двамата видяха между дърветата огромния павилион. Гвардейци ги наблюдаваха от пътя и те се смълчаха в очакване да видят умиращия цар.

Кир усети как стегнатият възел в него отчасти се отпуска, когато брат му Артаксеркс излезе да го посрещне. Една година по-голям от него, той беше толкова различен от брат си, колкото беше възможно, и в същото време във вените на двамата течеше една кръв. Артаксеркс открай време беше ученият. Двамата се обучаваха заедно под строгото око на баща си, но Артаксеркс бе онзи, който се препъваше в собственото си копие. Кир пък се упражняваше с майсторите на оръжията и подскачаше като мряна, надавайки радостни викове. По-малкият брат отначало не разбираше лошото настроение и мрачните погледи, които му се отправяха. Дори когато порасна достатъчно, за да си обясни неприязънта на брат си, тя не го безпокоеше. Кир знаеше, че е роден верен; знаеше също, че никога няма да бъде цар. Всички умения, които бе придобил, просто отразяваха славата на бащиния им трон. Дори когато царят го избра да командва войските и го изпрати да се учи при най-великите пълководци, младежът си бе мислил единствено, че това ще го направи само по-полезен и по-ценен за баща му.

Артаксеркс беше подбуждан от успеха на брат си и от собствените си амбиции. Бе продължил упражненията с меча и това си личеше ясно от широките му рамене и силната хватка, когато прегърна брат си и го целуна по двете бузи и по устните. Задържа главата на Кир в ръцете си и проблясващите сълзи в очите му извикаха сълзите и на по-малкия брат. Страхът завладя Кир и когато се опита да заговори, от устата му излезе само сух шепот.

— Той…? — Не успя да продължи. Да попита дали баща му е жив означаваше да предположи, че не е. Все едно да пита дали планините са рухнали, дали реките са пресъхнали.

— Не, макар че не му остава много. Зовеше те, братко. Мислех си, че никога няма да дойдеш.

— Искам да го видя — каза Кир, поглеждайки над рамото на брат си.

— В този вид? Дрехите ти са пропити с пот. Няма ли да го оскърбиш така?

— Нареди да ми донесат нови дрехи, ако това те притеснява! Изкъпах се в реката и съм чист. А сега, братко, пусни ме да вляза. Не ме карай да те моля отново.

В гласа на по-младия брат се долови желязна нотка. Артаксеркс се поколеба, но после отстъпи назад и посочи отворената врата. Кир прекрачи прага, без да се обръща да види как ще постъпи Тисаферн.

Павилионът беше огромен и се простираше на стотици крачки във всички посоки от входа. Вътре имаше езерца и градини, помещения за пиршества и десетки лични роби на баща му, които се грижеха за него. Безмълвни младежи със спретнати туники се завтекоха да поемат наметалото на Кир, преди той да е направил и една крачка. Той обаче не спря. Отново беше момче, тичащо при татко си.

Зад него, застанал на входа на огромния павилион, Артаксеркс вдигна ръка към приближаващия Тисаферн. Възрастният мъж падна на колене и се просна пред него. Наследникът на империята се наведе да го изправи и прошепна в ухото му.

— Той говореше ли нещо против трона и против мен?

Тисаферн поклати глава.

— Нито дума, господарю. Кълна се в честта на рода си.

Артаксеркс замръзна, потънал в мисли.

— Ти беше приятел на баща ми. Верен на царя още от младостта си. Ще бъдеш ли верен и на мен?

Тисаферн се просна отново в краката му и притисна чело и устни към земята. Остана така, докато Артаксеркс го докосна леко по бузата, с което му даваше разрешение да се изправи. По кожата на Тисаферн имаше камъчета и песъчинки, залепнали от потта му.

— Верността ми е към твоето семейство, господарю — каза Тисаферн. — Към трона на Персия, към рода на Дарий Велики, през Ксеркс, през баща ти — и до теб. Аз съм верен до смърт и отвъд нея. Призови ме от отвъдното и ще дойда при теб.

Артаксеркс кимна доволен. Ласкателствата никога не му омръзваха. Те бяха нещо напълно естествено и очаквано за него.

— А брат ми? Познаваш го добре, откакто се е родил.

За първи път Тисаферн се поколеба.

— Кир е достоен за възхищение, господарю. Обичам го, както обичам собствените си синове. Но не той ще наследи империята, която ни прави велики. Това е по-важно и от моя живот, и от неговия.

Артаксеркс леко се отпусна, разчувстван от думите му.

— Влез тогава, стари приятелю. Изкъпи се и се преоблечи в чиста коприна. Баща ми проспива по-голямата част от деня, но ще иска да разбере, че най-сетне си дошъл. Мислех си, че ще закъснеете. Благодарен съм, че не се оказах прав.

— Брат ти… доведе отряд от триста души — каза Тисаферн. — Мъже от Спарта, изключителни воини.

Артаксеркс се намръщи и погледна назад към пътеката, по която бе дошъл Тисаферн.

— Знам, че им се възхищава.

— Чух да се говори, че легендата за тях е силно преувеличена, господарю. Аз… не смятам, че е така. Те са умели воини. Брат ти настоя да ги доведе въпреки бедите, които може да причини това. — Замълча, за да подбере внимателно думите си, и ги изрече с известно наблягане върху колебанието си. — Господарю, лично аз не бих позволил да бродят свободно из земите ни.

Артаксеркс го тупна по рамото.

— Няма да бродят. Погрижих се за това.

 

 

Анаксис тичаше по по-ниското стъпало, като убиваше всеки изпречил се пред него. Очите му горяха диво заради предателството и той вилнееше като някакъв демон на смъртта сред персите, които продължаваха да пускат стрелите си с цялата скорост, на която бяха способни. През първите мигове Анаксис бе изблъскал петима-шестима от корниза — знаеше, че онези долу ще ги убият по-бързо, отколкото би го направил той. Изгуби копието си в рамото на един — пусна го, за да не падне през ръба. Ухили се на следващия ужасен персиец, който се озова пред него, показа му кописа си и в същия миг замахна към стрелеца на горното стъпало. Отби хвърлилия се към него противник, като го използва, за да осуети атаката на друг. Отсече китката на един, докато той се опитваше да опъне лъка си.

Не беше обхванат от паника, макар да изпитваше известно съжаление. Знаеше, че се бие за последен път в живота си, и беше много спокоен. Персите бяха очаквали клане — и щяха да го получат, макар че нямаше да му се насладят толкова, колкото си бяха мислили.

На двора долу гърците бяха вдигнали щитове над главите си, приковани на място и неспособни да маневрират. Десетки бяха хвърлили копията си по противника или ги използваха, за да пронизват и срязват прасците на стрелците. Земята беше покрита с тела в доспехи, сред които спартанците бяха все още малко. Гърците стояха на стегнати групи, щитовете им се припокриваха и те надничаха през пролуките, но не се огъваха. През кратките мигове, когато можеше да ги погледне, Анаксис виждаше, че Кинис удържа строя и набелязва целите.

Установи, че се усмихва, докато правеше лъжливо движение, за да извади от равновесие човека пред себе си, озъбен стрелец с огромна брада и широки рамене. Мъжът рязко се отдръпна, за да избегне удар, който така и не последва, и в този момент на слабост Анаксис го дръпна рязко за ръкава и го прати през ръба върху спартанците долу. Те му завикаха гневно да внимава какво прави. Анаксис се изсмя в отговор и продължи да сече, същински вихър, разпръскващ около себе си кръв и люспи от персийски доспехи.

Толкова много стрелци бяха изпопадали в дългия двор, че някои гърци бяха взели лъковете и колчаните им. Повечето бяха стреляли по зайци като момчета и трудно можеха да пропуснат персите, които стояха без щитове на височина само два човешки боя над тях. Шестима, после осмина започнаха да им връщат дългите стрели. Персите трепнаха, изправени срещу собствените си оръжия, и започнаха да отстъпват на групички, вместо да продължават клането.

Анаксис събра трима от хората си при себе си. Онези долу им бяха хвърлили щитове и бе облекчение отново да са зад тях и стрелите да отскачат от бронза и дървото. И тримата бяха ранени. От гърдите на двама стърчаха пречупени стрели, но те не показваха признаци на тревога, макар че дишаха трудно и кръвта капеше от раните им заедно с все по-малко оставащите им сили. От голям разрез на гърдите на третия се виждаха бели ребра. Той сви рамене, когато Анаксис му посочи раната.

— После ще я превържа.

— Аз ще ти я зашия — каза Анаксис. — И не забравяй. Гледай Кинис да не те доближава.

— Няма да забравя — каза мъжът. Двамата бяха стари приятели и нямаше нужда да казват повече.^[1]

Анаксис изпъшка от болка, когато една стрела мина през пролука между щитовете и се заби в хълбока му. Той погледна перата, но не посмя да я извади. От раната му прилоша и светът около него се люшна.

— Искам да ни запомнят — каза Анаксис. — Стига да сте си починали, разбира се.

— Мислех си, че ти си почиваш — възмутено отвърна един от спартанците.

Анаксис се ухили. Кописът му отсече бързо черната стрела и той изпъшка, когато нещо в него се преобърна.

В паническото си отстъпление стрелците бяха освободили пространство, което им вършеше чудесна работа. Персийците отчаяно се мъчеха да не позволяват на малцината спартанци горе да ги доближат, нито на други да скочат отдолу и да се присъединят към другарите си.

Анаксис и останалите се хвърлиха към тях с вдигнати щитове. От това разстояние щитът се превръщаше в оръжие — ръбът му вършеше работа като копие в ръцете на човек, обучен да борави с него. Персите изпаднаха в паника и заотстъпваха безразборно. Долу в двора останалите живи спартанци запяха пеан, бойния химн на смъртта.

Анаксис успя да се добере до най-високото стъпало, преди да избият кописа от ръката му. Видя редици персийски воини да излизат от вратите от двете страни — безкраен поток мъже, въоръжени с лъкове, мечове и копия. Копията бяха по-подходящи за убиване на онези, които не можеха да излязат от капана, помисли си Анаксис. Самият той би наредил да атакуват с тях, ако беше персийски офицер. Убиване със стрели бе оскърбление и между мъже нямаше място за подобна низост. Светът около него започна да помръква и той отдаде душата си на Хадес и Хермес. Щеше да е удоволствие да се срещне с цар Леонид, който се беше изправил срещу персите при Термопилите. Леонид бе познавал добре персийското коварство. Анаксис се надяваше да вдигне чаша червено с него още тази вечер — ако успееше да прекоси реката навреме.

Долу в двора Кинис гледаше как подхвърлените горе падат един по един и отнасят със себе си и последната надежда. Копията бяха изчезнали и колчаните бяха празни, макар че навсякъде сред труповете имаше счупени стрели.

Персийските стрелци вече не се смееха подигравателно. Десетки облечени в черно мъже лежаха мъртви в двора, кръвта на други покриваше стъпалата от двете страни. Спартанците обаче бяха изгубили само половината от своите и най-добрият им шанс да се измъкнат от клопката се бе провалил. Един-двама още се опитваха да повдигнат другари горе, но стрелците вече знаеха какво да правят: съсредоточаваха стрелбата си върху всеки подобен опит и мъжете падаха долу с щръкнали от тях стрели.

Кинис извика на всички да вземат оръжията на мъртвите и да ги хвърлят. Макар и приковани на колене към земята, спартанците започнаха да изпълняват заповедта с убийствена точност. Кописи и къси мечове засвистяха във въздуха. Последваха ги един-два щита, които пометоха изпречилите им се перси. Неколцина от тях паднаха в двора и бяха накълцани на мига, но дъждът от стрели се засили.

Кинис държеше хората си на все по-малки и по-малки групи, които се прикриваха зад щитовете си и можеха да се движат, да събират паднали оръжия и да ги запращат обратно към противника. Нови и нови перси продължаваха да излизат на стъпалата, ужасени от броя на падналите им другари. Вадеха мечове или опъваха лъкове и последното, което виждаха някои, беше летящо към тях копие.

Спартанците продължиха да се сражават, докато не останаха само четирима. Всички бяха покрити с кръв и тежко ранени, толкова изтощени, че едва държаха щитовете си, докато стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Лъскавият доскоро кован бронз сега приличаше на недооскубан фазан — целите щитове бяха в дупки и счупените стрели, които стърчаха от тях, бяха толкова много, че щитовете натежаваха и се вдигаха трудно.

— Спрете! — чу се заповед отгоре.

Някои от спартанците разбираха персийските команди, но не обърнаха внимание. Стрелците горе обаче се подчиниха и отстъпиха задъхани назад. Първият персийски офицер лежеше мъртъв на земята. Заместникът му пристъпи до ръба и погледна надолу към тях, като клатеше глава в изумление.

— Аз съм Хазар Заоша — каза той на завален гръцки. — Ъъъ… офицер на Жаядан. Разбирате ли? Безсмъртните. Не можете да победите. Ще се предадете ли, мъже на Спарта? Вие сте малко, а ние сме много. Питам дали…

Кинис хвърли меча си по него и мъжът отскочи настрани, извика от ужас, стъпи във въздуха и падна в двора. Вдигна очи към четиримата окървавени спартанци, които се извисяваха над него и го гледаха с жив интерес.

— Убийте ги! — изрева Заоша. — Убийте…

Кинис го накара да млъкне със съсичащ удар с кописа си, след което се строполи върху него и изпъшка. От гърба му стърчаха стрели. Кинис издиша в лицето на персийския офицер, докато двамата умираха, макар че гъркът се усмихваше, за да скрие яростта си. Достатъчно лошо беше, че бяха предадени от стария враг. Още по-лошо беше обаче, че никой нямаше да отнесе вестта в Спарта и да каже на ефорите, че са загинали добре и без срам.

 

 

Павилионът се разхлаждаше от вятъра, който се спускаше всяка вечер от планината — чудо, носещо наслада на царя и двора му, на роби и благородници. Когато лятната жега в равнините ставаше нетърпима, това място нямаше равно на себе си. Кир усети как потта по лицето му изсъхва и вдиша дълбоко, забравил за момент мъката си. Стори му се, че може да долови аромата на канела във въздуха, макар че не беше съвсем сигурен. От години не беше виждал баща си. За него лекият ветрец означаваше детство и дом.

Не му беше нужно да пита къде лежи баща му. Броят на робите се увеличаваше, докато навлизаше по-навътре в павилиона. Те се скупчваха около леглото на баща му като пчели, готови да изпълнят и най-малкото му желание. Огромни стражи стояха неподвижни от четирите страни на умиращия цар, обърнати навън към всяка възможна заплаха. Кир вече виждаше лежащия мъж, повдигнат на дълги възглавници. Една жена бършеше челото му с кърпа, потопена в купа вода с някакви цветове в нея. Кир пристъпи към леглото. Ароматът на рози беше противно сладък.

Един от робите прошепна нещо на царя и той завъртя глава. Затърси сина си с очи и Кир пристъпи още крачка напред и спря, когато един страж вдигна ръка.

— Принце, мечът.

Кир разкопча колана си и му го даде. Стражите се дръпнаха и той мина между тях и спря на една ръка разстояние от мъжа, който бе контролирал живота му от самото му раждане.

Усмихна се, по-скоро от болка, отколкото от радост от срещата. Старецът беше буквално изпит от някаква болест. Ръцете, които някога държаха царския меч, сега бяха болезнено тънки, кожата бе опъната върху костите, покрита тук-там със синини и черни петна.

— Тук съм, татко — каза Кир и седна на донесения му стол. — Тръгнах веднага щом научих и дойдох колкото мога по-бързо.

— Толкова те чаках, синко — каза баща му. Гласът му бе едва доловим шепот и Кир трябваше да се наведе, за да го чуе. — Не можех да умра, докато не узная, че си дошъл. Най-сетне.

Кир видя как по лицето на баща му пробягва странно изражение, което можеше да се изтълкува и като яд, и като ликуване. Очите на царя се затвориха и бръчките на челото му се изгладиха. Кир импулсивно се пресегна и хвана ръката, която го бе первала хиляди пъти като момче. Почувства се неловко, докато търсеше думите.

— Благодаря ти за всичко, татко. Исках да се гордееш с мен.

Отговор не последва и Кир положи ръката върху чаршафа, погали я леко и се отдръпна. Робинята с купата розова вода се наведе и отново избърса лицето на баща му. Ветрецът повяваше, макар че сега не изглеждаше нежен, а приличаше по-скоро на свирепите есенни ветрове — горещи, непрекъснати и подлудяващи хората.

— Татко? — каза Кир малко по-високо. Стана от стола и загледа безпомощно, докато някакъв непознат мъж приближи и преслуша дишането и сърцето на царя, като кимаше.

— Още малко остава, господарю. Може и да ни чува. Може и да се събуди — или не. Много пъти те призоваваше. Радвам се, че накрая все пак дойде.

Ето го отново — злобното подмятане. При това от човек, който при други обстоятелства не би се осмелил на подобно нещо. В целия павилион се долавяше някакво негодувание към Кир — той го усещаше навсякъде около себе си.

И в този момент му дойде до гуша. Беше изминавал по повече от десет парасанги^[2] на ден в продължение на две седмици, за да стигне до стареца. Единствено спартанците бяха устояли на темпото му и дори те се бяха изтощили. Каза си да намери утеха във факта, че не е закъснял, но му беше трудно. Не беше получил нито една благодарна дума или израз на задоволство от стареца, а само онази странна горчивина, сякаш всички са очаквали единствено него.

Докато отстъпваше от смъртното ложе, се почувства странно изпразнен и объркан. Дни наред се беше страхувал, че ще закъснее. В нетърпението си беше мислил за бащината усмивка, за прегръдката, която никога не бе получавал. И изведнъж всичко се бе сринало, скъпоценностите от въображението му се бяха оказали от стъкло. Никога не беше успявал да накара царя да се гордее с него. Каквото и да постигаше той, Артаксеркс беше единственият, който имаше значение за баща му.

Кир протегна ръка за меча си. Стражът, който го държеше, го гледаше с широко отворени очи, притиснал инкрустираните с камъни ножница и колан към гърдите си.

— Дай ми онова, което е мое — бавно каза Кир.

Вече си мислеше, че денят няма как да е по-странен… но чу и видя как брат му се приближава заедно с Тисаферн. И двамата изглеждаха спокойни и освежени. Тисаферн бе сменил робата си със свободно падаща коприна и бе намерил време да се изкъпе — косата му беше все още мокра. По-изненадваща гледка бяха въоръжените стражи, които ги следваха и се разпръснаха, докато приближаваха през градините. Намерението им нямаше как да се изтълкува погрешно и Кир наведе глава, обмисляйки положението.

Преди слугата да успее да изквичи, той грабна меча от ръцете му и закопча колана на кръста си.

— Така е по-добре — каза сухо. — Е, братко? Каква заплаха води въоръжени мъже в павилиона по това време?

— Ти — отвърна Артаксеркс. И се усмихна, докато стражите пристъпваха напред и обкръжаваха брат му. Виждаше, че Кир обмисля да окаже съпротива, но баща им умираше само на няколко крачки от тях. Артаксеркс видя как брат му сведе глава и стисна зъби.

— Арестуван си, Кир. По заповед на баща ни. Ще бъдеш екзекутиран.

Кир се канеше да атакува. Беше си набелязал мъжа, когото да съсече, за да разкъса кръга, и щеше да го направи, ако не бяха тези думи. Вместо това се обърна изумен. Видя, че баща му го гледа и че на лицето му е изписан покой. И докато Кир проумяваше, че старецът знае всичко, очите на Дарий се затвориха отново.

Отнеха му меча. Личната гвардия на брат му го поведе през павилиона обратно към райските градини и пътеките им. Артаксеркс и Тисаферн вървяха зад него и Кир се обърна, макар че стражите го сръгаха да продължи напред.

— Защо правиш това, братко? Винаги съм бил верен. Нито веднъж не съм ти давал причина да се съмняваш в мен. Нито веднъж през целия ми живот!

Артаксеркс сви устни и стисна зъби, за да не отговори. Когато Кир се обърна към Тисаферн, старецът поклати глава и заби поглед в камъните на пътеката, за да не го гледа в очите.