Кон Игълдън
Синовете на Спарта (3)

1

Планината обгръщаше града като майка дете в скута си. Преди да изкачи стъпалата до просторното плато, Кир реши да поведе личната си гвардия до реката. Спартанците оставиха доспехите и оръжията си на брега, хвърлиха се във водата и радостно започнаха да отмиват прахта и потта от дългия четиристотин мили поход.

Яхнал бойния си кон, Кир се усмихна, докато ги гледаше как се плискат и прокарват пръсти през косите и брадите си. Походът на изток ги беше направил мършави като псета, бе потъмнил кожата им и бе опънал жилите на мускулите им. Не се бяха огънали, макар че някои от тях бяха оставили кървави дири по пътя.

— Господарю, няма ли да размислиш? — тихо попита Тисаферн.

Кир погледна стария си приятел и наставник. Тисаферн беше възседнал породист дорест кон, който пръхтеше и тръскаше глава. И гледаше с кисела физиономия към спартанците.

— Нима трябва сам да изкача стълбите? — отвърна Кир. — Да се прибера у дома като просяк? Кой съм аз, ако не син на баща си, царя? Те са моите гвардейци. Те са най-добрите.

Тисаферн сви устни, сякаш го мъчеше зъб. Синът на царя беше вече на двайсет и вече не бе млад и вятърничав. Наставникът ясно беше изразил резервите си, но ето че се намираха на брега на река Пулвар с мъже от Спарта, които се къпеха и лудуваха като коне във водата. Царският син беше довел стария враг в самото сърце на Персия. Тази мисъл накара Тисаферн да се намръщи. Беше виждал гръцки карти на света, от които личеше, че елините не знаят почти нищо за огромната империя на изток. Нямаше желание да помага на спартанците да научат местоположението на Персеполис и още по-малко на царските гробници покрай реката, само на половин ден поход от мястото, на което се намираха.

— Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав…

— Щеше да ме поздрави, Тисаферне — рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. — Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

— Верни са на златото и среброто — промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.

Вестта беше стигнала до Кир преди четиринайсет дни и той наложи на спартанците почти непоносимо темпо, за да пристигне навреме. Сменяше коне в държавните странноприемници по големия Царски път или пресичаше напряко през засетите с пшеница и ечемик поля, но те не изостанаха, тичаха до него ден след ден, сякаш това не им струваше никакви усилия. Бяха невероятни мъже и Кир се гордееше с червените им наметала и реакцията на хората, когато разбираха кои са те. Репутацията им беше заслужена многократно.

Кир се чувстваше ободрен на това място, в приближаващата прохладна вечер. Персеполис изглеждаше притихнал, но не от публичните изблици на скръб. По улиците не бяха строени войници, нямаше траурни знамена и горящо сандалово дърво. Но въпреки това, докато минаваше през портата на платото над града, той не беше сигурен дали старецът още е жив. Мисълта го накара да се обърне и да погледне нагоре към планината, преобразена от баща му и дядо му, към величавата равнина, която се виждаше като ивица зелено и сиво в далечината. Соколи кръжаха лениво в топлия въздух и дебнеха за гълъби в овошките. На царската тераса бяха разположени дворци, казарми, театри и библиотеки. Павилионът на баща му се намираше в центъра на тучна градина, която наричаха „рай“, тайното зелено сърце на империята.

По бреговете на реката растяха ниски храсти, чиито корени бяха изгладени като скулптури. Цъфтеше бял жасмин, изпълващ въздуха с аромата си. Кир пое дълбоко дъх и затвори очи, както стоеше до кръста във водата. Беше си у дома.

Спартанците се подсушаваха бързо с наметалата си и прокарваха пръсти през косите си, които им държаха хладно въпреки слънцето. Кир също бе освежен и отново се облече грижливо. Стегна ремъците на бронята над туниката, но също и бронзовите спартански наколенници, които бяха идеално оформени по краката му така, че полираният метал маркираше мускулите и извивките на коленете му. Те бяха по-полезни на воините, които стояха на земята с щитове, отколкото на конници, но Кир обичаше да почита хората си по този начин. Разбира се, Тисаферн смяташе това за чуждопоклонничество, което беше под достойнството му.

Ако не идваше на смъртното легло на баща си, на младия Кир щеше да му стане весело от начина, по който жителите на града се събираха да зяпат чужденците. Бяха дошли търговци от пазара за плодове, а платените им охранители гледаха навъсено. Носещите червени наметала гърци бяха прочути дори тук, макар че цели страни и обширно море лежаха между Персеполис и долината на река Евротас — на три месеца път и на цял свят оттук. Освен легендарните наметала спартанците носеха и характерните си бронзови наколенници, които покриваха краката им от глезена до коляното. Бяха дошли тук готови за война, макар че само ескортираха Кир до дома му.

Преди да се хвърлят във водата, бяха струпали щитовете си на неохранявани купчини, сякаш не можеше и да им мине през ума, че някой би се опитал да ги открадне. От вътрешната страна на всеки щит беше изписано името на собственика му, а единствената буква от външната страна показваше на врага къде в Гърция се намира родината им — ламбдата беше първата буква на областта Лакония, чийто главен град бе Лакедемон, или Спарта. Всеки щит беше полиран до блясък и за него се полагаха грижи като за любим.

Докато възсядаше коня си, Кир се запита дали някой от зяпачите има представа за Спарта като неговата. За майките, сочещи чужденците на децата си, тези воини бяха същите, които неведнъж бяха посрамвали Безсмъртните и се бяха превърнали в легенда. Тези мъже на Гърция бяха смазали войската на Дарий Велики при Маратон. Именно спартанците бяха повели гръцките воини срещу персийския цар Ксеркс при Термопилите, Платея и Микале. Персия беше покорила почти трийсет държави, но беше отблъсната от Гърция — и воините с червени наметала.

Онези мрачни дни бяха далеч в миналото, макар че спомените оставаха. Кир извърна поглед, докато хората му се строяваха в две съвършени редици в очакване на командата му. Крайната цел на спартанците беше да победят Атина и да завладеят цяла Гърция, но те се биеха за него, защото им беше платил — и защото разбираше честта им. Среброто и златото, които им беше дал, бяха отишли в родината им за построяване на храмове, казарми и оръжейни. Те не бяха спечелили нищо за себе си и той им се възхищаваше повече, отколкото на когото и да било друг — с изключение на баща си и брат си.

— Хайде, мой стари лъве — каза той на Тисаферн. — Достатъчно се забавих. Не бива да оклюмвам, макар че и сега не мога да повярвам, че не е някаква грешка. Баща ми е твърде силен, за да умре, нали?

Усмихна се, макар че болката му си личеше ясно. В отговор Тисаферн сграбчи рамото на младия мъж, за да го утеши.

— Бях слуга на баща ти преди трийсет години, преди още да се родиш. Тогава той държеше света в ръцете си. Но дори на царете им е отредено само кратко време под слънцето. Краят настъпва за всички ни, макар че твоите приятели философи се съмняват дори и в това, сигурен съм.

— Иска ми се да знаеше достатъчно гръцки, за да ги разбираш.

Тисаферн изсумтя презрително.

— Това е език на овчари. Какво ме е грижа за приказките на роби? Аз съм персиец.

Изрече го в непосредствена близост до спартанците, макар че те с нищо не показаха, че са го чули. Кир погледна водача им, Анаксис. Анаксис знаеше и двата езика и не пропускаше нищо, но пък отдавна беше отписал Тисаферн като безполезен персиец. За миг погледите им се срещнаха и Анаксис му намигна.

Тисаферн забеляза развеселеното изражение на Кир и рязко се обърна в седлото да види какво е причинило тази промяна в настроението, кой се е осмелил да се подиграе на достойнството му. Видя единствено, че спартанците отново са готови да продължат напред, поклати глава и замърмори нещо за селяни и чужденци.

При дългите преходи спартанците носеха щитовете си на гръб. Сега, макар да не се намираха в опасност. Кир нареди да се подредят като за парад. Докато маршируваха през някоя от трите столици на Персийската империя, те държаха дисковете златист бронз в левите си ръце и дългите копия в десните. На кръста си носеха къси мечове, а до тях — прословутите си мечове копие. Тези тежки извити оръжия бяха страховити и противниците им ги смятаха за нечестни. Спартанците се надсмиваха на подобни оплаквания.

Бронзовите им шлемове покриваха брадите им и дебелите плитки, които се спускаха до раменете им. Скриваха и умората и слабостта, оставяйки единствено студеното впечатление за статуи. Прикриването на чертите беше само едно от нещата, които ги правеха толкова страшни. Репутацията означаваше повече. А носенето на оръжията и щита на баща или дядо означаваше още повече.

Кир и Тисаферн подкараха конете си по улиците. Множеството се разпръскваше пред тях, за да им направи път. Възцари се зловеща тишина — както сред жителите на града, така и сред мъжете, които крачеха през него.

— И все пак си мисля, че трябваше да оставиш наемниците — промърмори Тисаферн. — Какво ще каже брат ти, когато види, че си избрал гърци пред перси?

— Аз съм царски син и командващ войските на баща си. Ако брат ми каже нещо, то ще е, че достойнството ми е чест за дома ни. Спартанците са най-добрите на света. Кой друг би могъл да поддържа темпото ни през последните седмици? Да виждаш тук Безсмъртни? Или слугите ми? Един от робите ми умря по пътя, докато се опитваше да остане до мен. Другите изостанаха. Не, тези мъже си спечелиха мястото до мен, като останаха до мен.

Тисаферн сведе глава, сякаш се съгласява, макар че вътрешно кипеше от гняв. Кир се отнасяше към спартанците като към истински хора, а не като към бесни псета, каквито бяха. И без да се обръща, персийският военачалник знаеше, че някои от тях го наблюдават внимателно. Отнасяха се с недоверие към всеки, който се приближеше до господаря им, досущ като ръмжащи предупредително кучета. Е, това нямаше да продължи още дълго.

Двамата конници водеха спартанците нагоре по склона, към големите стъпала, които щяха да ги отведат още по-високо, до платото на персийския цар.

 

 

Големите стъпала бяха изсечени широки и ниски, така че царят да не слиза от коня си, когато се връща от лов. Кир и Тисаферн водеха, следвани от дрънчащите редици спартанци. Кир усещаше погледите на Безсмъртните на баща си върху себе си, докато приближаваше тясната порта на външната стена. Баща му беше изхарчил съкровищниците на цели държави за това плато, както за дооформянето му от планината, така и за целия лукс, който можеше да се намери тук. Макар да бе райската градина на империя, това място беше и крепост, с постоянна стража от две хиляди мъже.

Последното стъпало свършваше при портата, така че нямаше място за евентуалния враг да се събере и да я атакува. Кир почувства как притъмнява, когато персийските воини закриха слънцето над него, загледани надолу към групата му — към спартанците на стъпалата зад него, въоръжени с по четири оръжия на човек. Кир погледна невъзмутимо нагоре към позлатените от залязващото слънце стени.

— Аз съм Кир, син на цар Дарий, брат на принц Артаксеркс и командващ войските на Персия. В името на баща ми, отворете портата, за да го видя.

Забавиха се малко повече от очакваното и Кир започна да се ядосва. Надигащият се гняв утихна, когато чу дрънченето на вериги и вдигането на резета. Портата се отвори и се видя дългият двор. Кир преглътна, твърдо решен да не показва страх. В това отношение той и спартанците му си приличаха.

Кир и Тисаферн подкараха конете си през портата към осветения от слънцето двор. С приближаването на лятната вечер светлината беше омекнала. Кир знаеше, че най-сетне си е у дома, че би трябвало да се отпусне и да очаква с нетърпение да види баща си. Още не беше сигурен как ще реагира старецът на него, нито самият той на Великия цар. Чувстваше се неуверен пред лицето на загубата, стоварваща се устремно върху него. Никоя военна мощ не можеше да задържи баща му на този свят и един ден повече от онова, което му беше определено. Именно тази безпомощност караше Кир да трепери — а не опасният двор, в който влизаше.

Защитата на платото не се изчерпваше единствено с мъжете по външните стени — евентуалните нападатели трябваше да минат през тесни проходи. Дори по някакъв начин да успееха да стигнат до стъпалата и да проникнат през портата, двете части на крепостта бяха отделени една от друга. Вражеските сили щяха да са разделени, докато не минат през два дълги тесни двора.

Без никакво колебание Кир и Тисаферн продължиха напред. Петдесетте редици от по шестима спартанци ги следваха в съвършен строй и дръжките на копията им опряха в прашната земя, когато спряха пред още по-голямата порта пред тях.

Зад тях външната порта вече беше затворена и залостена. Доста спартанци се намръщиха, че са се озовали на място, където не могат да маневрират. Покрай двора минаваха каменни первази, издигащи се на височина два човешки боя над земята. Предназначението им беше очевидно и спартанският офицер Анаксис стисна по-здраво копието си. Чувстваше враждебните погледи на персийските гвардейци, които бяха повече свикнали да изглеждат чудесно с полираните си доспехи, отколкото да влизат в истински бой.

Отпред Кир и Тисаферн се спогледаха и слязоха от конете. Анаксис се опита да види, без да проточва врат, кой е излязъл да ги посрещне, но гледката беше закрита от конете. Това не му харесваше. Негов дълг беше да защитава Кир, а може би и дебелия старец с него. Нямаше обаче заповед да са нащрек и да се оглеждат за заплахи. Анаксис знаеше, че се намира в цитаделата на стария враг, но освен това беше и лична охрана на един от царските синове — човек, на когото се възхищаваше заради честността му и липсата на превземки. Кир определено си го биваше като за персиец. Не беше показал страх или нещо друго, освен загриженост за баща си. А ето че сега Анаксис гледаше каменните первази, подобни на дългите седалки на атински театър. Знаеше, че персите са горе-долу сносни стрелци. На спартанците не им харесваше мисълта, че някой може да ги гледа отвисоко, особено на това място.

Нито една от тези мисли не пролича на лицето му, което и без това беше скрито в сянката на шлема. Анаксис стоеше като бронзова статуя, докато отпред Кир и Тисаферн разговаряха тихо с някого. И остана доволен, когато единият кон се отмести и му позволи да види царския син.

Кир се обърна със сурово изражение назад към спартанците и каза:

— Брат ми заповядва да вляза в царските градини без вас.

Като че ли искаше да каже още нещо, но поклати глава. Това почти не можеше да се изтълкува като знак, но сърцето на Анаксис се сви и той каза:

— Може би брат ти не би имал нищо против да дойда с теб.

Кир му се усмихна.

— Приятелю, ако става дума за предателство, един човек няма да промени нещата.

— Аз винаги променям нещата — напълно сериозно отвърна Анаксис.

— Така е, но трябва да се доверя на честта на брат си. Той е наследникът на трона и не съм му давал никакви основания да се съмнява в мен.

— Ще чакаме тук, докато се върнеш — каза Анаксис и се отпусна на коляно. Говореше, сякаш полага клетва, и Кир сведе глава, преди да му махне да се изправи.

— Благодаря. Оказваш ми чест със службата си.

После се обърна към Тисаферн, който гледаше с отвращение и му даваше знак да продължат през портата, водеща по-навътре в царското плато. След дългия двор се намираха първите градини, засадени в пръст, донесена от равнините и поддържана от хиляда роби. Дърветата образуваха сенчести алеи, мънички маймунки гонеха птици от клон на клон и въздухът беше изпълнен с аромата на зеленина и жасмин.

Кир не обърна внимание на дребния дворцов управител, който беше дошъл да го посрещне. Не беше съвсем сигурен дали постът на мъжа е оскърбление, или не. Брат му Артаксеркс, естествено, беше при баща им. Това, че беше пратил прост слуга да съпроводи Кир през градините, не означаваше нищо.

Тисаферн като че ли се беше отърсил от тревогите и умората от пътуването и сега вървеше с изправен гръб и вдишваше дълбоко добре познатите му благоухания. Познаваше Кир от самото му раждане и беше негов наставник и приятел през по-голямата част от живота му. Въпреки това двамата гледаха по много различен начин на света. Кир обичаше хората — нямаше друг начин да се опише това. Те бяха неговата страст и той събираше приятели така, както други се стремяха да събират пари. За разлика от Кир, Тисаферн почти не можеше да скрие отвращението си от тълпите и потните войници.

Вървяха дълго по пътеки, които толкова криволичеха, че външен човек би се изгубил из тях десетки пъти. Кир ги познаваше от детството си и следваше дворцовия управител, без да се замисля. Павилионът на баща му се намираше в другия край на платото, заобиколен от палми и роби, всички очакващи сетния му дъх. Кир усети как гърлото му се стяга, докато крачеше; ослушваше се за риданията на жените на баща си.

 

 

Щом чу тътренето на сандал върху камък отгоре, Анаксис вдигна поглед. Спартанците стояха мълчаливо вече близо час, следвайки примера му. Анаксис изруга под нос, когато видя персийските войници да излизат по первазите от двете страни. Носеха пищни черни доспехи и лъкове с инкрустирани скъпоценни камъни, сякаш бяха стражи в театрална постановка или може би пред вратите на някой бордей. Приличаха му на деца, изгубили умовете си в царска съкровищница.

Персийският офицер имаше на шлема си пера в черно и бяло, които потрепваха на вятъра и бяха много по-великолепни от всичко, което Анаксис бе виждал в родината си. Кожата му лъщеше от масло, а ръцете му блестяха от скъпоценности. Не носеше лък, а само къс меч в златна ножница, която сигурно струваше колкото цял малък град. При тази мисъл Анаксис повдигна вежда. Това място беше пълно с плячка. А подобни неща си заслужаваше да се запомнят.

— Щитове в готовност — каза Анаксис.

Много от мъжете бяха метнали щитовете си на гръб или ги бяха подпрели на краката си. Вдигнаха ги отново и се намръщиха. Никой не се чувстваше удобно, когато над тях стояха стрелци, а те бяха натъпкани в тясното пространство долу.

Анаксис отново погледна каменните стени и забеляза колко са гладки. Над главата му от двете страни имаше по три редици персийски стрелци, може би толкова на брой, колкото онези, които гледаха намусено отдолу.

Офицерът с перата се спусна по тясна пътека в ъгъла. Сандалът му наполовина стърчеше над каменния ръб, така че Анаксис можеше да види нитовете по подметката.

Известно време никой не помръдваше. Въздухът бе напълно неподвижен, не подухваше никакъв ветрец, който да им даде облекчение. Сенките се бяха издължили, откакто царският син и Тисаферн бяха влезли, но вечерната светлина като че ли не се беше променила. Макар да беше топло, Анаксис усети как скротумът му се стяга. Мъжете, гледащи надолу към спартанците, се усмихваха и опипваха оръжията си. Бяха опънали тетивите на лъковете си. Макар да носеха церемониалните доспехи на царския двор, бяха подредени за клане. Анаксис се почеса по брадата и се обърна към приятеля си Кинис.

— Колко трудно според теб е да се качиш на този корниз?

При по-нормални дни Кинис беше як мъж, който с право се гордееше със силата си. Четиринайсетте дни подтичване по пясъчни пътища го бяха направили по-строен и по-намусен. Той сви рамене.

— Ако двама души задържат един щит ето така — той вдигна своя за ръба, — трети може да бъде вдигнат достатъчно лесно. Мислиш, че ще ни нападнат ли?

— Да — отвърна Анаксис. И повиши глас към останалите: знаеше, че е малко вероятно някой от онези горе да разбира и дума на гръцки. — Изглежда, че са решили да ни ударят. Така. Готови да вдигнете щитове над главите си. Застанете по тройки. Не правете нищо, освен ако не ни нападнат, но ако това стане, искам да метнете хора нагоре към тях. Това място ми харесва. Мисля, че трябва да го задържим, докато Кир се върне.

— Или да си пробием с бой път обратно до реката и да се махаме — промърмори Кинис.

Анаксис поклати глава. Беше дал думата си. Нямаше да допусне позора Кир да се върне и да открие, че е изоставил поста си. Кинис присви рамене в растящ гняв, когато видя как лъковете започват да се огъват.

Над главите им персийският офицер си пое дълбоко дъх да даде заповед. Кинис протегна щита си и краят му моментално беше хванат от негов другар. Двамата се спогледаха, вбесени от предателството.

Офицерът изкряска и персийските лъкове се опънаха максимално и тетивите им избръмчаха, запращайки първите стрели надолу. След като те изсвистяха, Анаксис стъпи на един щит заедно с още десетина спартанци и всички полетяха нагоре към изумените стрелци. Анаксис се озова сред тях с копието и гадния копис в ръце, като се смееше на паниката им.