Кон Игълдън
Синовете на Спарта (29)

27

Равнините от другата страна на планината бяха плодородни. Широка река блещукаше в далечината зад пръснати тук-там села. Виждаха се стада добитък. Гърците завикаха с облекчение при вида на тази земя, която можеше да им осигури храна и вода, без да има враг, който да се опитва да ги настигне и да ги обкръжи.

Ксенофонт нареди на Хефест да организира съгледвачите. Младият атинянин беше намръщен, но препусна да изпълни заповедите. Ксенофонт го гледаше как се отдалечава, ядосан малко на себе си, но щом се налагаше положението да е такова, можеше да го приеме. Двамата не бяха приятели в Атина, а и той имаше по-сериозни грижи. Щом Хефест тръгна, дойде Хрисоф заедно с Филезий.

— Благодаря, че дойдохте — каза Ксенофонт, докато се спускаха към долината. — Мислех да организирам отряд от по-добрите ни воини. Ако ще ни тормозят в проходи и при мостове, трябва да имаме ариергард, въоръжен с дълги копия и допълнен от най-добрите прашкари и също и с критски стрелци.

— Умно — каза Хрисоф. — Ще подбера шестстотин бойци. Съмнявам се, че ще има много доброволци за такава неблагодарна задача. Може ли да предложа…

— Не можеш да предлагаш спартанци, ако това се канеше да кажеш — прекъсна го Ксенофонт. — Те ще свършат по-добра работа в първите редици, както си ми повтарял неведнъж.

— Добре, прав си — каза Хрисоф и сведе глава. — Макар че дойдохме, защото Филезий иска да поговори с теб.

Ксенофонт погледна спътника му и кимна с неохота. Беше чувал Филезий да говори публично само веднъж, когато бе изразил подкрепата си към него. Въпреки това го погледна с недоверие.

— Разбирам. Докато говорим, ти се заеми със селата. Вземете каквато храна намерите и всички товарни животни, стада и каруци, които могат да свършат работа. Трябват ни котли и нови мехове. И най-вече ни трябват обувки — нека селяните изкарат сезона боси. На тях не им се налага да прекосяват пеша цяла империя, докато персийската войска им диша във врата. Ясно?

Хрисоф се поклони и Ксенофонт го остави и продължи да язди бавно напред. Погледна назад към спартанеца, но Хрисоф вече се отдалечаваше и привикваше капитаните и пентакостите, от които щеше да има нужда.

Филезий известно време остана да гледа след спартанеца, след което прочисти гърло. Не му допадаше да се обръща към Ксенофонт, докато е на нивото на прасците му, но атинянинът с нищо не показваше, че ще слезе от коня.

— Искаше да говориш с мен ли? — подкани го Ксенофонт.

— Да… Исках да посоча, че прекосихме планината и няма никаква следа от Тисаферн и персите, още по-малко от царя им. Хрумна ми, че макар да не ми е работа да се меся, може би сега е времето да обсъдим как най-добре да изведем войниците от тази страна.

— И хората от обоза — добави Ксенофонт.

— Да, разбира се, тях също. Исках да кажа, че непосредствената заплаха я няма, поне засега. Знаеш, че с Менон бяхме роднини. Четиринайсет години служех в сянката му, а доколкото разбирам, ти… — той стисна зъби за момент — си по-неопитен.

— О, и то много — отвърна Ксенофонт. — Макар да забелязвам, че Менон не те е направил свой заместник. Ти обаче се възползва от изникналия шанс и хората му те приеха. Това беше дързък ход. И нямах възможност да ти благодаря за подкрепата ти. Благодарен съм ти, Филезий. Без хора като теб нямаше да оцелеем, за да стигнем до тази равнина. Без твоята храброст и дисциплина няма да видим родината си. Сигурен съм в това. Без абсолютното подчинение по всяко време на хората, които командваш, и на онези, които командват командирите, ние ще загинем в Персия и никога няма да вкусим отново виното и маслините на Гърция. Няма да се наслаждаваме на пиесите на Еврипид, нито да слушаме разговорите на агората в Атина. Нещо по-лошо, ако се провалим тук, ще бъдем забравени от сънародниците си.

Каза го почти като насън, от устата му се изляха думи, които изненадаха и двамата със своята емоционалност.

— Гледах неговата „Медея“ в Атина. Самият Еврипид също присъстваше и тълпата стана, за да му отдаде почит. Беше… зашеметяващо. Докато излизах, имах чувството, че от раменете ми е паднал огромен товар, който съм мъкнел години наред.

Филезий си помисли дали да не върне разговора към по-практични теми, но се отказа. Истината беше, че никога не бе искал да води.

— Разбирам. Моля се да ни отведеш живи и здрави у дома.

— Това е единственото, което искам — отвърна Ксенофонт.

Слънцето залязваше зад възвишенията и хвърляше дълги сенки по нивите. Реколтата вече беше прибрана. Още по-добре, тъй като щяха да приберат безценното жито направо от зърнохранилищата. В същото време това означаваше, че годината напредва и сезоните са на път да се сменят. Каквото и да се случеше, каквото и да ги сполетеше, трябваше да продължат напред. Дължеше го на Клеарх.

— Когато се срещнем отново, спартанецо — тихо каза Ксенофонт, — и когато ме попиташ какво сме направили след смъртта ти, няма да се срамувам. Обещавам ти. Ще ги върна обратно.

Знаеше, че Филезий се опитва да се домогне до повече власт и думата му да се чува. Поклати глава. Те бяха негови хора. Той бе атински аристократ, намерил истинската си цел. И нямаше намерение да я отстъпва на никого.

 

 

На сутринта Хрисоф прати хора да оберат градините и да претършуват къщите. Не бяха подготвени за хилядите перси, които се изсипаха от планината на коне и пеша и се втурнаха да отрежат пътя им от основната гръцка сила. Мъже и жени захвърлиха на земята пълни с плодове одеяла и побягнаха, а Хрисоф поведе спартанците тичешком срещу врага.

Последва сблъсък, наподобяващ улични безредици в Атина, в който и двете страни се опитваха да нанесат удари. Персите с наслада замахваха към всеки, до когото можеха да стигнат, бил той въоръжен или не. Настана пълна каша и десетки гърци изгубиха живота си, преди Ксенофонт да се притече на помощ с основното каре. Видът на напредващите редици успокои бягащите, които успяха да намерят убежище зад тях. В градините останаха да лежат тела сред смачкани сливи и смокини.

Изправени пред основната войска, персите отстъпиха. Ксенофонт за миг зърна облечения в бели одежди Тисаферн и го прокле. Отмъщението му, ако доживееше да му се радва, щеше да е да си тръгне като свободен човек и да остави тлъстия персиец да се чуди какво ли е да е на негово място.

Опоскването на селата продължи много по-бързо, след като вече знаеха, че врагът е наблизо. Ксенофонт винеше себе си, че не е разположил по-добра охрана, но не беше единствен в това. Хрисоф обикаляше лагера часове наред и се зъбеше на всеки, който се осмелеше да го приближи. Бяха си позволили да се отпуснат на враждебна земя, докато противникът още ги следваше и дебнеше и за най-малката проява на слабост.

По-лошата новина беше, че на пътя им имаше голяма река. Проходът през планината ги беше отвел на североизток, но не можеха да продължат напред, без да пресекат бързите води, които бяха толкова дълбоки, че копията не достигаха дъното. Ксенофонт разпита пленници от селата и наученото не беше толкова добро, колкото се беше надявал. Гърците започнаха да се изнервят, когато разбраха, че са притиснати от едната страна от планините, а от другата от река, която не могат да пресекат.

На юг беше Вавилон и сърцето на Персия, а ако завиеха на запад, щяха да се върнат при планините. Реката блокираше пътя на изток и селяните казаха на Ксенофонт, че в тази посока се намира Екбатана, лятната резиденция на персийските царе и едно от най-добре охраняваните места на света.

Ксенофонт събра офицерите си на един селски площад, а хоплитите се строиха около лагера.

— Според селяните на север има планини, които се простират на месеци път на изток и запад. Ако успеем да минем през тях, ще се озовем в Армения. След това можем да продължим на северозапад, докато не стигнем до гръцките селища на Черно море. Не знам колко далече е това от планините, но не можем да ги заобиколим. Трябва да минем през тях. — Млъкна, за да обмисли думите си. — Твърди се, че племената в онези планини били изключително диви и многобройни. Старейшината на това село говори за тях като за отмъстителни духове и казва, че не бихме оцелели, ако опитаме да минем оттам.

— Речта ти не е толкова вдъхновяваща, колкото си мислиш — обади се Хрисоф и останалите се засмяха. — Този дъртак се опитва да ни сплаши, но какъв друг избор имаме, освен да се изправим срещу онези „кардухи“ в планините? Успяхме да стигнем дотук, но може би… няма да можем да търпим вечно.

Ксенофонт вдигна ръка и Хрисоф моментално млъкна. Едно от нещата, които спартанецът правеше добре, беше да приема заповеди.

— Реката е прекалено дълбока и широка. Персийската конница ни заплашва и ще бъдем изклани, ако се опитаме да я пресечем. Мисля, че най-добрата посока си остава на север — извън Персия по най-бързия и пряк път.

Погледна ги и част от него възтържествува. Въпреки всичките им бради и яки мускули, въпреки че някои от тях бяха по-стари от него, те не бяха просто стадо, което той води, а негови братя и сестри, синове и дъщери.

— Говори се, че персите се страхували от кардухите. Има голяма вероятност да не посмеят да ни последват в проходите. Така бихме могли най-сетне да се отървем от тях.

Замълча — даваше си сметка, че враг, който всява ужас у персите, може и да не е най-добрата алтернатива.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже. Иначе ще ви поведа на север към планините. Съберете всички одеяла и дебели дрехи, които можете да намерите. Ще са ни нужни.

Зачака мълчаливо, докато те обсъждаха въпроси, като знаеше, че ще стигнат до същото заключение като неговото. Беше пропуснал да спомене разказаната му история за една персийска войска, минала през това място преди осем години. Сто и двайсет хиляди души се отправили към твърдините на кардухите. Нито един не се върнал. Ксенофонт се надяваше, че съсухреният старец просто си измисля, за да сплаши чуждестранните нашественици. Едното око на старейшината беше бяло, а зъбите му бяха дълги и кафяви като черупката на орех. Ако казваше истината или поне част от нея, бе напълно възможно Ксенофонт да прави най-голямата грешка в живота си — и все пак това си оставаше единственият избор, който можеше да направи.

Гърците започнаха да се строяват за път. Двайсет хиляди мъже, жени и деца изглеждаха огромно множество, когато се разпръскваха, но строени в каре ставаха нищожни в сравнение с разстоянията, които трябваше да изминат. Ксенофонт беше подредил колони с ширина четирийсет души, с осемстотин спартанци отпред. Те обкръжаваха почти толкова хора и в средата, макар че хората от обоза все повече и повече приличаха на дрипави поклонници, тръгнали към някой оракул или светилище, за да търсят помощ.

Поне добрата храна през последните два дни беше подобрила настроението и им беше дала сили. Хрисоф се занимаваше със събирането на запаси от селата и бе подходил сериозно към задачата си. Селяните щяха да преживеят гладна зима, но Ксенофонт смяташе, че това е проблем на Тисаферн, а не негов. Ако им бяха позволили да си тръгнат с мир след Кунакса, щеше да е много по-мек към селата по пътя им. Сепна се, когато осъзна, че мисли за двайсетте хиляди като за свои хора. Те разчитаха на него, за да останат живи, и в този момент той разбра, че е готов да даде живота си за тях. Беше търсил цел в Атина, без да успее да я намери. Поклати глава и се засмя, зачуди се дали някога ще му се удаде възможност да разкаже на Сократ за това свое откровение.

Когато приключиха с обсъждането на пътя, онези в карето вече ги чакаха с нетърпение, а слънцето почти бе стигнало зенита. Най-силните носеха увито в плат месо или мрежи с пилета и мехове с вода. Много повече носеха вързопи с всички зимни дрехи и вълнени одеяла, които бяха успели да намерят.

Ксенофонт застана начело веднага щом Хефест и съгледвачите препуснаха напред. В същия момент персийската войска се изсипа от проходите зад тях като масло от спукано гърне и ги загледа злобно, но без да посмее да атакува. Гърците бяха в относителна безопасност, докато вървяха между селата. Къщите и улиците отнемаха преимуществото на преследвачите им. Ксенофонт знаеше, че в равнината положението ще е различно. Старейшината на селото беше казал, че им предстоят няколко дни път, може би сто парасанги или повече. Ксенофонт продължаваше да се надява, че целта на стареца е била да подрони духа им.

— Тръгваме на север — извика той на хората си и почувства как сърцето му се изпълва с гордост. Неговите хора. Неговото семейство.

 

 

Персийските полкове ги приближиха, но не посмяха да ги нападнат. Гърците бяха заприличали на вълци и у тях определено не беше останала слабост. Тя бе изгорена в пустините.

Тисаферн пращаше малки отряди да тичат покрай карето и да хвърлят копия. Когато обаче приближаваха достатъчно, за да атакуват, те биваха прогонвани от камъните, изстрелвани от хора, които с всеки следващ ден ставаха все по-добри с прашките.

Най-голямата заплаха бяха персийските конници. Те приближаваха на бързи и плътни групи и хвърляха копия, докато ариергардът се мъчеше да отстъпва с вдигнати щитове. През първия ден гърците дадоха жертви и оставяха след себе си по два-три трупа; когато спряха да пренощуват се оказа, че са изгубили шейсет души. Лесно беше да си представят, че това ще продължи през целия път до планините, докато не останат прекалено малко, за да могат да се защитят. Настроението беше кисело.

Ксенофонт гледаше как слънцето докосва хоризонта, а персите се оттеглят към полковете си. Все още се чудеше защо изпитват такъв страх от нощно нападение, че разполагаха лагера си далече от техния. Според Хефест, който ги беше проследявал пеша няколко нощи, те се оттегляха доста мили назад, преди да се почувстват в достатъчна безопасност, за да спънат конете си.

Ксенофонт видя как Тисаферн вдига ръка едва ли не за поздрав, преди да обърне коня си. Започваше да се смрачава. Той благодари на боговете за врага, който му бе пратен. Някой по-решителен персиец щеше да продължи атаките два пъти по-енергично и нямаше да отстъпи, докато не избие гърците до крак.

Помисли си за шейсетте души, които бяха изгубили този ден, и се озъби във внезапен пристъп на ярост. Бяха прекалено много. Знаеше, че някои войници искат да им нареди да спрат и да се бият. Персийската гордост щеше да принуди Тисаферн да отговори и гърците можеха да избият половината му войска, преди да обърнат останалите в бягство.

Идеята беше изкушаваща, но Ксенофонт знаеше, че изходът от едно сражение никога не може да е сигурен. Ако изгубеше дори една четвърт от хоплитите, останалите щяха да са твърде малко, за да предпазват хората от обоза. Щяха да изгубят всичко. Изложи аргументите си пред водачите и те ги приеха, макар и с неохота. Той беше стратегът, който бе избран да ги командва. Докато не се провалеше, заповедите му щяха да се изпълняват безпрекословно.

Всяка сутрин в продължение на дванайсет дни потегляха, когато звездите показваха, че изгревът наближава. Изклаха животните и изядоха цялата храна, която имаха. Гладът се завърна като звяр, дебнещ сред тях.

Оставяха след себе си купчини изпражнения и това бе единственото им утешение, защото персите трябваше да минават през тях. Мръсотията стана неразделна част от похода им и ако сутрин изпразваха мехурите си на спокойствие, през деня трябваше да го правят, докато вървят. Жените страдаха най-много, но нямаше място за свенливост. Мъжете около тях отначало се извръщаха, за да могат да ги оставят поне донякъде насаме. След известно време обаче пикаенето стана нещо толкова обичайно, че никой не му обръщаше внимание.

С приближаването на планините нощите ставаха все по-студени. За тяхно изумление една нощ заваля сняг и се събудиха покрити с него и измръзнали. Започнаха сбивания заради подхвърлена дума или без никакъв повод. Гладът беше донесъл постоянен къкрещ гняв. Хората стенеха и мърмореха всяка сутрин, когато потегляха със схванати мускули. Единствено спартанците тръгваха така, сякаш можеха да продължат до края на света и обратно. Брадите им бяха пораснали дълги, а плитките им се спускаха по гърбовете над наметалата. Това обаче не им пречеше да се усмихват с напукани устни, когато изплакваха устите си с глътка вода.

Всеки ден персите се появяваха зад тях в далечината. Това означаваше, че сутринта им осигуряваше отмора, преди персите да приближат достатъчно, за да пуснат стрелите си или да хвърлят копия. Гърците очакваха тези моменти и изпитваха едва ли не облекчение, когато те настъпваха. Продължаваха упорито напред през равнината, като оставяха умиращите след себе си, а планините бавно растяха пред тях. Всяка вечер теглеха жребий за честта да бъдат в ариергарда, а онези, които оцеляваха след цял ден непрекъснати атаки, бяха прекалено уморени от страха и яростта, за да разказват за преживяното.

На осемнайсетия ден вървяха през пустошта като призраци. Ловците излизаха напред с прашки и копия, но лагерът разчиташе на оцеляването си предимно на водата. Очите на всички бяха зачервени от взирането в далечината. Планините ги измъчваха от цяла вечност и сякаш се рееха на хоризонта. Тази сутрин обаче те бяха забележимо по-близо, но и изглеждаха доста по-неприветливо. Суровите им чукари се издигаха като остриета от земята — нямаше полегати склонове, каквито бяха очаквали. Най-високите върхове бяха покрити с бели снежни мантии.

Тисаферн предприе атака в подножието на планината. От предните редици Ксенофонт виждаше първата долина — Хефест беше разузнал водещия до нея проход толкова далече, колкото се бе осмелил да навлезе. Персите очевидно нямаха намерение да ги губят от поглед, без да пролеят още гръцка кръв. Полковете зад тях също изглеждаха опърпани, след като им се беше наложило да изминат четиристотин мили след противник, който не можеха да принудят да се предаде.

Персите се построиха в дълга редица и офицерите им бяха достатъчно близо, за да се чуват призивите им. Ксенофонт даде знак на Хрисоф и спартанците минаха през карето, за да поемат ариергарда. Бяха изгубили част от мускулите, с които се гордееха преди. Брадите им бяха рошави и се бяха превърнали в жилави, подобни на диваци мъже, но си оставаха по-добри от всеки персийски полк. Самоувереността им си личеше, въпреки че вятърът от планините ги пронизваше и зъбите им тракаха, докато заставаха по местата си. Червените им наметала се развяваха пред настъпващите перси. Притиснати към планината, хората от лагера бяха отстъпили в прохода, оставяйки след себе си само хоплитите. Те оголиха бели зъби, докато изтегляха мечове и насочваха копия напред.

Този ден Хрисоф не носеше щит. В дясната си ръка носеше къс меч, а с лявата държеше още по-късия копие. Премери тежестта им и се ухили към приближаващия враг.

— Напред, лакедемонци! — изрева той към редиците. — Напред! Това е единственият ви шанс, синове на блудници. Един славен момент, преди да се махнем завинаги от тази империя. Изберете какво искате да разказвате на децата си.

Персите бяха започнали да се колебаят още щом видяха червените наметала на стария враг. Офицерите им крещяха заповеди и някои използваха къси палки, за да подкарват бойците напред.

Пред себе си войниците на Тисаферн виждаха златисти бронзови дискове, блестящи шлемове и наколенници от същия очукан метал. Спартанците приличаха на мъже от злато и червена тъкан и за първи път от много време не отстъпваха, а тичаха устремно срещу тях.

Редиците се сблъскаха и спартанците се нахвърлиха срещу врага, който ги беше тормозил толкова дълго. Въпреки болката и изтощението те бяха като момчета, на които най-сетне им се е удала възможност да стъпчат гнездо на оси. С готовност и удоволствие понасяха порязвания, за да секат и пронизват, като използваха първо копието, после щита и меча и накрая кописа, който режеше пръсти и отнемаше животи с бързи разсичащи удари.

Персите отстъпиха от яростната атака, но Тисаферн видя удобен момент и прати полкове около спартанските флангове към по-уморените, някои от които едва се държаха на крака. Те се развикаха и викът им достигна Хрисоф, който убиваше в предните редици. Той изруга и се обърна да види какво става. Беше готов да се обзаложи, че неговите спартанци са изправени срещу десетократно по-многоброен враг, но Тисаферн беше повел осемдесет или деветдесет хиляди през империята след тях. Гърците не можеха да победят. Можеха само да пуснат колкото се може повече кръв на противника.

— Отстъпете в строй! Дръжте фланговете и се изтеглете. Вземете мъртвите. Вижте колко от семействата им ще ридаят, когато си мислят за нас.

Ухили се, когато хората му се разсмяха и започнаха да отстъпват, вдигнали отново щитове и прибиращи паднали копия, които отново влязоха в употреба и държаха конниците на разстояние. Вбесените перси крещяха проклятия и се кълняха, че ще си отмъстят.

Тисаферн се боеше, че хората му ще навлязат прекалено навътре в планината. Беше чувал за племената, вилнеещи като чума из тези чукари. Персийската империя бе взела цели царства под крилото си, от Вавилон до мидийците, но тези планини си оставаха изолирани и неопитомени. Той гледаше как гърците се изтеглят, оставяйки след себе си трупове, подобни на парцали или парчета месо по земята. Отстъпващото каре сякаш ги бълваше, докато навлизаше в планините.

Импулсивно вдигна ръка за сбогом. Някакъв гръцки офицер на кон — Тисаферн не знаеше кой е — се обърна да го погледне. Непознатият също вдигна ръка в отговор и пое в тръс към чукарите. Тисаферн поклати глава. Беше си мислил, че гърците ще се предадат, когато бяха избили водачите им на угощението. Беше обещал на цар Артаксеркс, че те ще са безпомощни без тях. А вместо това те си бяха избрали други и като по чудо бяха оцелели. Странен народ, помисли си той и се запита как ли ще ги приемат кардухите.

Обърна се към първия си помощник Митридат.

— Иска ли ти се да идеш с тях?

Гъркът поклати глава.

— За нищо на света, господарю. Няма да ги видим повече.

— Точно това си мислех и аз. Когато се върна при царя, ще му кажа, че са унищожени. Как мислиш, това точно описание ли ще бъде?

Гъркът сведе глава.

— Да, господарю Тисаферн. Те не го знаят, но са мъртви. Ти ги прогони в земите на кардухите, което означава успех. Поздравления, господарю.

Тисаферн се усмихна и прибра малката кама, която държеше. Последните гърци влязоха в прохода и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. Планината ги беше погълнала.

— Останаха ли ни още гълъби? — попита той.

Митридат кимна.

— Разбира се, господарю.