Кон Игълдън
Синовете на Спарта (22)

20

Над равнината на Кунакса до Ефрат се стелеше фина прах, вдигната от краката на стотици хиляди, които маршируваха, ритаха и кървяха в песъчливата земя. Клеарх спря гръцкото каре, когато установи, че от известно време никой не им се опълчва. Отначало си помисли, че хората му са преминали през поредния персийски полк и са излезли зад вражеската войска, но после чу ликуващи викове някъде отляво — висок характерен звук, който можеше да идва и от двете враждуващи страни.

За първи път от началото на деня той изгуби представа за бойното поле. За първи път през живота му му се прииска да има кон, от който да вижда по-далече от хората си, които вече се обръщаха към него за заповеди. Сражението около тях продължаваше. Отдясно звучаха тръби, в което нямаше логика. Никой обаче не настъпваше към гърците. Имперските полкове минаваха отстрани, но не се насочваха към тях. Зад гърците имаше огромен облак прах и цареше пълно унищожение — всички мъртви и умиращи, които вече им се бяха изпречили на пътя. Те нямаше да ги предизвикат отново.

Клеарх потърка брадичка, като се оглеждаше във всички посоки и се надяваше нещо да се изясни, преди да му се наложи да каже на хората си, че няма представа какво става. Беше разбил лявото крило на персите, макар да не се съмняваше, че част от конницата все още ближе рани някъде наблизо. Беше обърнал карето насред имперската войска, за да атакува позицията на царя, но после той и хората му се изгубиха в океана от бойци и се наложи да се защитават от всички страни. Гърците бяха напредвали и се бяха сражавали часове наред — и бяха избили безброй противници. С бърз поглед Клеарх прецени, че все още разполага с десет хиляди души въпреки убитите. Спартанците му бяха останали най-дълго в първите редици, но техните загуби бяха най-малко. Това го изпълни с гордост. Познаваше ги всички и затова за него всеки паднал на бойното поле беше като изгубен брат или син. Те не се надценяваха, помисли си със задоволство той. Напомни си да спомене това на Менон. Тесалиецът все още ги настигаше и гледаше свирепо като вкиснат дърт пръч, какъвто си и беше.

— Заповеди, Клеарх? — извика намиращият се отдясно Проксен.

Клеарх едва не излая отговор, както би направил, ако все още бяха атакувани. Отпред и отстрани обаче огромните карета се отдръпваха от тях в момента, в който се озоваваха достатъчно близо, за да разпознаят знамената или червените наметала на първите редици. На места облаците прах бяха много гъсти и Клеарх едва не изпадна в паника. Да изгубиш представа за бойното поле беше нещо обичайно за мъже, които се биеха за живота си, и дори за пълководци, които се опитваха да ги задържат в строй. Но да изгубиш ориентация насред най-голямата войска на света беше грешка, която можеше да означава пълно унищожение.

Видя, че Менон сочи нещо отстрани, стисна зъби и примижа, но не видя нищо — прахта там беше най-гъста. Изведнъж изпита чувството, че около тях цари единствено хаос. Изсумтя, когато разбра, че трябва да спре и да се огледа по-добре.

— Арес да ни закриля! — изръмжа той и изкрещя като на парад, както очакваха войниците от него. — На три… крачки! Каре, стой! Елини…! Стой!

Спартанците спряха на лява крачка и прибраха рязко десния крак. Всички редици застанаха мирно насред виещия се около тях ситен пясък. От север задуха лек вятър и навя прахта в лицата им, принуждавайки ги да примигнат. Задъханите мъже усещаха пясък в устата си и ругаеха. Сякаш самата земя беше срещу тях в този момент.

Клеарх се напрегна, когато чу тропота на копита, но позна по звука кой приближава. Помъчи се да си спомни имената им, но не успя. Очевидно беше, че и двамата са участвали в сражението. Бяха целите в кръв, макар че не изглеждаше да е тяхната. Физиономията на аристократа бе мрачна — изражение, което спартанецът познаваше много добре. Другият клатеше глава и се усмихваше, неспособен да повярва какво е видял и направил през този ден. Клеарх познаваше и тази реакция и с мъка се овладя да не се ухили на младежа, който бе открил, че войната му харесва.

— Няма да стоя в краката ви, сякаш прося милостиня — извика той на двамата гърци на конете. — Спешете се. Кажете ми какво става. Простете, но не си спомням имената ви.

— Ксенофонт от Атина — каза първият, докато скачаше от коня и хващаше повода. — А моят усмихващ се спътник е Хефест.

— Какво става със сражението? С Кир? Покрай този прахоляк пратениците ми не са идвали от цяла вечност.

Клеарх погледна към слънцето, което беше станало червено и пълзеше към хоризонта. Бяха се сражавали цял ден и бяха изтощени. Единствено перспективата за нова атака ги държеше будни.

— Кир падна — каза Ксенофонт и се извърна, за да не гледа как надеждите на Клеарх рухват. — Брат му му взе главата. Видях го, преди да ви настигна. След това сражението… ами, знаеш.

Клеарх не показа с нищо мъката и съжалението, които го заляха. В този момент цялата гръцка войска се нуждаеше от силен водач. Новината вече се разпространяваше между войниците и затова той потисна собствената си реакция и се усмихна, макар че в този момент изглеждаше така, сякаш изведнъж е остарял с десет години.

— Да, синко, знам. Ти се справи добре днес. Това е важното.

— Наистина ли? — попита Ксенофонт. Тонът му бе горчив и в отговор Клеарх отново му се усмихна.

— Означава, че си жив, за да се биеш и утре. А това е важно за мен, тъй като имам съвсем малко коне.

Огледа се и отново видя маршируващите полкове в далечината, подобни на пулове в игра, чиито правила вече не разбираше. Тази мисъл накара стомаха му да се свие. Неговите гърци бяха далече от дома, заобиколени от най-голямата военна сила, която светът можеше да събере — и водена от едва ли не божествен цар, който имаше всички причини да ги накълца на парчета. Клеарх се изкиска.

— На боговете определено им харесва да ни подлагат на изпитания, а?

Ксенофонт го погледна предпазливо и очевидно се зачуди дали не е изгубил ума си.

— Качвайте се на конете, момци — продължи Клеарх. — Намираме се във вражеска земя и враговете са навсякъде около нас. Единственото, което можем да направим в този момент, е да се върнем в лагера. Имам едно малко сгъваемо писалище, което не искам да краси някоя персийска палатка утре. Така, залязващото слънце е точно зад нас, така че отново гледаме на изток. Заповедта е да се обърнем и да потеглим колкото се може по-бързо към лагера. Ако някой ни се изпречи на пътя, го нападате и го унищожавате.

Капитаните и пентакостите повториха заповедта на войниците и карето се обърна кръгом.

— Спартанци, отпред! — изрева Клеарх.

В отговор Менон гневно извика нещо, но това вече се беше превърнало почти в ритуал между тях. Клеарх си отбеляза да му фрасне един, ако и двамата оцелеят, или да го почерпи с вино — едното или другото. Някои от хората на Менон задюдюкаха, докато спартанците отново заемаха челните места. Не, реши Клеарх. Щеше да го фрасне тоя кучи син в зъбите.

 

 

Вече си личеше, че гърците са изтощени. Препъваха се, влачеха копията си по земята или се подпираха на тях, както пастирите се подпират на тоягите си. Единствено спартанците държаха своите вдигнати и готови за атака. Точно затова Клеарх ги беше поставил отпред, макар че бяха понесли върху себе си по-голямата част от сражаването през деня. Формата им бе много по-добра от тази на останалите. Това имаше най-голямо значение в края на битката, когато крайниците натежават и стават бавни до такава степен, че хората, движещи се преди като леопарди, едва се тътрят.

Маршируваха на запад през бойното поле в плътно каре. Облаците прах все още се виеха над земята и скриваха от поглед врага. На моменти гърците имаха чувството, че се движат сами през огромна безлюдна пустош.

Клеарх и Проксен се оглеждаха за персийските полкове, които бяха дошли в равнината с Кир. Очакваха всеки момент да попаднат на Арией, когато стигнаха мястото, на което се беше намирал той по-рано през деня. Полето пред тях обаче оставаше пусто.

Клеарх мислено броеше крачките, макар да знаеше, че при подобни обстоятелства подобно измерване е абсолютно несигурно. Още не можеше да определи къде точно се беше намирал, когато бе обърнал обратно към лагера. Там имаше над десет хиляди беззащитни, които ги очакваха. Много от хората му имаха приятели и любовници сред тях, но отговорността за съдбата им беше в ръцете на Клеарх. Не можеше да ги остави да бъдат изклани, изнасилени или поробени, макар че тази мисъл му мина през главата. Такава бе участта на изгубилите битката, а Кир определено беше изгубил, ако новината бе вярна. Клеарх стисна зъби: отказваше да мисли за рязкото преминаване от триумф към катастрофа, докато изживяването беше все още прясно. Неговите гърци бяха преминали през врага. Той беше недосегаем, мечтата на всеки водач, обучавал войници — да постигнеш такова военно надмощие, че никой на бойното поле да не може да те спре. Да ти откраднат победата в такъв момент на тържество беше наистина брутално. Не можеше да мисли за това, макар че едно тихичко гласче му повтаряше, че трябва да го прави. Като никога той отказа да гледа цялата картина и се съсредоточи само върху едно. Щеше да продължи към лагера. Да спаси хората там — и едва след това да мисли за ужасното им положение, на хиляди мили от дома и обкръжени от врагове.

Вървяха вече около час, без никой да им се изпречи на пътя. Прахта около тях започна да се разсейва, но слънцето също залязваше и заплашваше да ги остави на тъмно. Двамата атиняни бяха събрали неколцина съгледвачи на коне. Всички конници от личната гвардия на Кир бяха изчезнали и ако не се брояха тези петима-шестима души, цялата гръцка войска се състоеше от пехотинци.

Клеарх едва не даде заповед за атака, когато зърна щитове и брони пред себе си, но това беше бойната линия от сутринта, или онова, което беше останало от нея. Мъжете, които бяха дошли в долината на Кунакса с гордост и кураж, обърнати към изгряващото слънце, сега лежаха слепи в прахта и кожата им вече беше пожълтяла и студена. Предпазливо, като се мръщеха и клатеха глави, гърците трябваше да минат през редиците мъртви. Това беше мястото, където персийските полкове на Кир се бяха сблъскали с онези на цар Артаксеркс. Между мъртвите не можеше да се направи разлика, макар че бяха развявали различни знамена и бяха дошли тук, за да служат на различни водачи. Сега лежаха заедно, така преплетени в смъртта, че никой не можеше да ги раздели.

Тук-там някои все още стенеха немощно и молеха с дрезгави гласове за вода, макар че гърците нямаха, а и да имаха, нямаше да разделят безценната течност с тях. Някакъв войник ги умоляваше да го убият и молбата му беше изпълнена от един коринтянин, който преряза с бързо движение гърлото му. Никой нямаше да забрави тази безмълвна част от марша, продължила само една миля, но през осеяна с трупове земя. На места в пясъка се търкаляха отрязани пръсти. Един грък импулсивно вдигна отрязана ръка, но другарите му извикаха с отвращение да я хвърли. Той го направи с голяма неохота. Доста други събираха паднали ножове или шлемове, особено ако бяха изгубили своите собствени. Трофеите бяха част от войната и на Клеарх му се наложи да ги заплаши с екзекуция на място, когато видя, че някои се навеждат да отмъкнат пръстени или други накити от мъртвите.

Един от малкото моменти на задоволство дойде, когато се натъкнаха на група персийски мародери, които ограбваха мъртвите. Те ги погледнаха с ужас, когато осъзнаха, че появилите се от облака прах воини към тях не са от техните, а са гръцките врагове. На Клеарх не му се наложи да дава заповед. Неговите спартанци ги прегазиха, оставяйки ги да лежат с онези, които се опитваха да ограбят. Страхуваше се обаче, че могат да заварят същата картина в лагера, и затова нареди да ускорят крачка.

Вече се здрачаваше, когато видяха каруците и палатките. Лагерът се намираше на няколко мили зад бойното поле и Клеарх и хората му се връщаха обратно към мястото, от което бяха потеглили сутринта, преди цяла вечност и след една огромна трагедия.

Не останаха незабелязани, макар че никой не ги предизвика. Персите не изпитваха недостиг на коне и Клеарх ги видя как приближават и оглеждат, сякаш преценяват числеността и силата им. След това изчезваха за известно време, несъмнено да докладват на господарите си, че гърците са все още тук. Клеарх стисна зъби. Нищо не можеше да направи. След известно време се появиха още конници, които препускаха около тях, като се държаха на разстояние от около двеста крачки. Като че ли не се бояха от евентуални стрелци или прашкари. Клеарх би ги атакувал с удоволствие, но така само щеше да изтощи още повече хората си. Главната им задача беше да стигнат до лагера за храна и вода — и да защитят намиращите се в него, ако бяха останали живи. Останалото трябваше да почака.

Най-сетне лагерът се появи пред тях и спартанецът преглътна бучката в гърлото си. Десет хиляди мъже, жени и деца — цял град в пустошта, очакващ вест за голяма победа и нов цар. Такава нямаше да има.

Тук въздухът беше по-чист, тъй като бойното поле беше останало зад тях, но светлината намаляваше. Клеарх изпита огромно облекчение, докато вървеше към огньовете и палатките. Болката беше твърде прясна, загубата — прекалено голяма.

Рязко вдигна глава, когато зазвучаха тръби. На хълмовете пред маршируващото каре се появи тъмна линия персийски конници, точно както беше очаквал. Те не знаеха, че златото на Кир вече го няма. Мислеха си, че в лагера има царско съкровище. Младите и красивите щяха да бъдат отведени в робство. Останалите щяха да бъдат изклани.

Спартанците разкършиха схванати рамене и крака и стиснаха по-здраво мечовете си. Вражеската конница щеше да стигне лагера преди тях, а те не можеха да летят, нито да се втурнат тичешком напред и да пристигнат твърде уморени, за да се бият. Оставаше им само да продължат напред с най-доброто темпо, на което бяха способни.

От лагера се надигнаха писъци.

Клеарх видя как двамата млади атиняни повеждат съгледвачите, като изтеглиха мечове и препуснаха в галоп през тесния поток към палатките на лагера.

— Добри момчета — промърмори той. Гърдите го стягаха, а краката му сякаш бяха пълни с олово. Беше се сражавал и вървял цял ден. Сви рамене. Нямаше значение. Единствено смъртта можеше да го спре, а тя идваше за всеки.

— Копията в готовност! Вдигнете щитове! — извика той на спартанците.

Потта се лееше на потоци от него и кожата му лъщеше, а жегата изгаряше дробовете му. Гърците отговориха с дрезгав рев, когато стигнаха покрайнините на лагера и запълниха всяка пътека между палатките, изправяйки се срещу врага.

Персийските конници се наслаждаваха на най-доброто, на което можеха да се надяват — лагер без защитници, насред равна суха земя. Препуснаха устремно към него, като надаваха радостни викове. После видяха червените наметала да напредват към тях между палатките и откриха, че не могат да отстъпят. Накъдето и да се обърнеха, виждаха още войници, които замахваха с мечове към тях, хвърляха копия и смъкваха другарите им от конете. Наистина настана клане, но не онова, което бяха очаквали.

Клеарх чу персийските офицери да крещят нови заповеди на хората си — нареждаха им да се изтеглят от онова, което очевидно бяха сметнали за засада. Двете сили бяха приближили лагера от противоположни страни; сега персийските конници обърнаха обратно в посоката, от която бяха дошли. Не бяха открили злато, но отвличаха със себе си пищящи жени и деца, като се мъчеха да ги насочват като стадо към основните си сили. Пленниците пък се втурваха да бягат всеки път, когато видеха пролука в хаоса, викаха с всички сили за помощ и Клеарх поведе гърците си направо през лагера. Нямаше представа каква е числеността на врага. Зад хълмовете около тях като нищо можеше да има и сто хиляди конници.

Клеарх се нахвърли яростно срещу персите, които се опитваха да отвлекат пленниците. Много от жените биваха пронизвани от онези, които се бяха добрали до тях и предпочитаха да ги убият, вместо да ги оставят да избягат. Кръвта се лееше, а мракът поглъщаше всички и правеше всеки следващ момент по-тежък от предишния.

Клеарх се озова редом с Проксен, може би защото бяха горе-долу на една възраст — по-младите ги бяха изпреварили. И двамата дишаха тежко, лицата им бяха зачервени. Размениха погледи, в които имаше отчасти болка и отчасти развеселеност. Едва се държаха на краката си — но не можеха да спрат, затова продължиха напред.

Проксен видя трима облечени в черно войници да измъкват две красиви млади жени от една палатка. Единият от войниците — носеше златни чаши и скъпоценности — погледна двамата приближаващи гърци и тутакси скочи на коня си и го смуши с пети.

Неколцина персийски конници влязоха в следващата пътека между палатките. Клеарх изстена, когато ги чу как викат какво са видели. Със сигурност щяха да обърнат при вида на богатството. Нападна ги, преди да се усетят, като отби меча на персиеца, който замахна към него. Войникът се принуди да пусне косата на жената, когато Клеарх съсече ръката му. Мъжът изпищя, но крясъкът му бързо секна.

Другата жена побягна в мрака, но тъмнокосата остана задъхана и с широко отворени очи, търкаше нервно китки.

— Господарят Кир ще те награди, задето ме спаси — каза тя.

Клеарх въздъхна. Вълната от мъка и гняв се надигна отново в него, заплашвайки да го удави.

— Не, няма — отвърна той.

Очите на жената се разшириха още повече и дъхът й секна. Тя отстъпи крачка назад и той протегна автоматично ръка към нея.

— Кажи ми името си, момиче. Аз съм Клеарх.

— Палакис — каза тя. Беше се извърнала леко, за да провери дали пътят е чист, и Клеарх разбра, че всеки момент ще побегне.

— Там има перси, Палакис. Няма да се отнесат добре с теб, ако им паднеш в ръцете. Разбираш ли ме? Върнах се за хората от обоза. Можеш да дойдеш с нас.

Гледаше я как се бори с желанието да избяга от окървавените ножове и ужасите наоколо. Спомни си, че я е виждал, облечена в полупрозрачни одеяния, които толкова разкриваха формите й, колкото и ги прикриваха. Сега, когато Кир не беше в лагера, Палакис носеше проста дреха, която се спускаше до бедрата й и беше пристегната в кръста. Краката й бяха обути в сандали, но нямаше накити или грим, ако не се броеше черната линия около очите й. Клеарх си помисли, че предпочита да я вижда в такъв вид, може би защото му напомняше за жените у дома.

Хората на Проксен и Менон продължаваха да претърсват всички палатки и да избиват персите, които се бяха опитали да се скрият в тях — жестока работа, пълна с приглушени писъци и звуци на борба. Клеарх видя как младата жена потрепери, когато погледът й се спря върху него.

— Можеш ли да ме спасиш, Клеарх? — попита тя.

Спартанецът знаеше много добре, че тя е жена, свикнала с манипулации. Молбата й беше проста, без очевидни преструвки и флиртуване. Може би именно затова беше била любовница на Кир. Това не правеше молбата й по-малко въздействаща.

— Ще опитам, господарке Палакис — отвърна той.

— Не съм благородница — веднага отвърна тя. — Аз съм… — И млъкна, неспособна да продължи.

Менон дотича при тях, погледна Палакис и не успя да скрие възхищението си, нито раздразнението си, когато се обърна към Клеарх.

— Извинявай, че те прекъсвам. Някои сме заети да прочистим лагера, ако не си забравил.

— Палакис, това е Менон — каза Клеарх. — Той е от Тесалия, северната част на Гърция. Говори се, че там предпочитали кози, ако ме разбираш.

Менон понечи да отговори, но затвори уста, когато двама от хората му притичаха да докладват. Те също забелязаха младата жена и Клеарх видя как Палакис слага ръка над гърдите си, сякаш иска да се прикрие. Тънката й бяла дреха почти не скриваше фигурата й. Клеарх извърна за момент очи към небето, разкопча токата на наметалото си, завъртя го и го метна на раменете й. Палакис го погледна подозрително, но се загърна по-плътно. После каза тихо:

— Мисля, че цената е може би прекалено висока, спартанецо.

Клеарх видя отчаянието в очите й. Като държанка на Кир с нея се бяха отнасяли внимателно и бяха изпълнявали всяко нейно желание. А ето че всичко това й беше отнето за миг. Наоколо беше пълно с мъже, които с радост биха прекарали един час с нея. Клеарх се запита дали тя би предпочела да избере един от тях, който да я пази от другите. Помисли си за дъщерите си и въздъхна, когато забеляза отново начина, по който я гледаше Менон. Тесалиецът като че ли усети неодобрението му и попита:

— И защо точно ти трябва да я вземеш? Мислиш си, че като главнокомандващ имаш правото да я задържиш за себе си, така ли?

Клеарх потисна надигналия се в гърдите му гняв. Намираше горчивата реакция на Менон за смешна и дразнеща, но бяха изгубили битката и той беше уморен. Понякога изборите бяха прости.

Без да каже нито дума, той пристъпи към Менон, блъсна го и го принуди да отстъпи назад.

— Ако искаш, можеш да ме предизвикаш на двубой, тесалиецо — изръмжа Клеарх. — А дотогава се хващай на работа. Събери хората от обоза и приготви хората си за поход. Няма да чакам още врагове. Разбра ли заповедта ми? Можеш ли да я изпълниш? Ако отговорът ти е не, кажи ми името на заместника ти и го извикай. Искам да види какво ще ти се случи.

Каза последното с растящ гняв, давайки на Менон да зърне частица от яростта, която изпитваше.

Менон се отдалечи мълчаливо, макар че изгледа Палакис, сякаш искаше да каже нещо. Тя гледаше как спартанецът дава заповеди на останалите и подобието на спокойствие се беше завърнало. Персийската конница беше прогонена, така че поне писъците бяха престанали. На тяхно място дойдоха звуците, които тя познаваше добре — лагерът се подготвяше за път. Пътеките между палатките се изпълниха с тичащи мъже и жени, подканвани от гръцките войници. За броени минути палатките се превърнаха в топове плат и пръти. Каруците бяха натоварени, но малко по-късно Проксен нареди повечето от тях да бъдат изоставени. Нямаха представа кога ще се появят следващите персийски конници. Надигна се плач, когато мъжете и жените от обоза бяха принудени да тръгнат, зарязвайки всичко, което имаха. В това нямаше справедливост. Някои семейства успяваха да задържат цялото си имущество, докато други оставаха с празни ръце.

Клеарх сякаш почти беше забравил Палакис, макар че тя стоеше до него увита в наметалото му. Младата жена се замоли за душата на Кир, която вече бе тръгнала по пътя към отвъдното. Той беше свестен мъж, третата любов в живота й. Помисли си за накитите, които й беше подарил, и дали ще й бъде позволено да ги задържи.

— Под твоя закрила ли съм, Клеарх? — попита тя.

Спартанецът се обърна към нея и видя страха й.

— Да — отвърна без никакво колебание. — Ако Менон или някой друг те тормози, кажи, че си служила на Кир и че си негова жена. Аз ще се застъпя за теб в негова чест, щом той не може да го направи. Кир ми беше приятел.

— Значи… ще бъда… твоя? — едва чуто попита тя.

Клеарх вече се беше обърнал, но спря и въздъхна.

— Палакис, ние сме едва десет хиляди мъже. Плюс горе-долу още толкова в лагера. Около нас в равнината и по хълмовете има стотици хиляди — прекалено много, за да бъдат преброени. Всички те са верни на персийския цар, който е наш заклет враг, разбираш ли? Човек, който вече много добре знае, че сме дошли чак от Сарди, за да вземем главата му.

— Мислиш, че ще умрем ли? — попита тя.

— Мисля… — Той видя страха в очите й и размисли. — О, Великият цар не е глупак. Той знае, че сме наемници. Може пък да реши да купи услугите ни, а? Не, исках да кажа… тревогите ти са напразни. Палакис, аз имам две дъщери, горе-долу на твоята възраст. Това променя мъжа, ако ме разбираш. Превръща го от млад глупак в мъдър човек, обичан от всички, с които се срещне. С изключение на Менон, както може би си забелязала. Той е човек, изяждан от собствения си гняв. Не мога да харесвам такива като него.

— Мога ли да ида в палатката си, за да проверя дали накитите ми са все още там?

Клеарх привика един минаващ спартанец и му нареди:

— Иди с господарката Палакис. Защитавай я с живота си.

Този път тя не възрази на титлата.

Клеарх я гледаше как се отдалечава. Кир открай време имаше добър вкус. Тази жена беше прелестна. Защо трябваше да е гъркиня? Тази тъмна коса и фина кожа… Усети се и тихо изръмжа, докато се мъчеше да се овладее. На седем години беше отделен от родителите си, за да се обучава. На дванайсет беше като вълк сред другите момчета. Единственото, което му се даваше, беше едно наметало годишно. Старата му туника беше изгнила и той често оставаше гол под наметалото и се случваше да не се къпе месеци наред. Сега тежестта на наметалото върху раменете му му липсваше, но в същото време се чувстваше по-леко, сякаш тя беше взела със себе си част от болката на деня.

Проксен отново се появи отнякъде и се насочи към унесения в мисли Клеарх. Спартанецът го гледаше как приближава. И двамата преценяваха колко сили са останали у другия. Този път очите им бяха сериозни. Мракът се беше спуснал и прегръдката му ги беше спасила. Утрото щеше да разкрие враг, все още възнамеряващ да вземе живота им.

— Някои от конниците успяха да се измъкнат — каза Проксен. — Стрелците ни останаха без стрели и нямаше откъде да вземат нови. Не успях да извикам навреме прашкарите.

— Значи Великият цар ще научи, че сме при лагера. Ще знае къде точно се намираме, преди слънцето да е изгряло. Мисля, че утре може и да е последният ни ден, Проксене.

— Клеарх ли чувам, или Менон? — отвърна Проксен и повдигна вежди. — Нали спартанците уж не могат да бъдат пречупени?

Клеарх се засмя.

— Прав си, разбира се. Трябва да потеглим през нощта. Те ще очакват, че ще се върнем по пътя, по който сме дошли. Така че на запад най-вероятно ще ни чака блокада. Аз лично бих направил точно това. Значи ще поемем на север.

— Добре — отвърна Проксен. — Заповедта ти е да потеглим на север. За да могат хората от обоза да ни последват с цялата храна и вода, които могат да носят. — Той леко се отпусна. — Менон още иска да ги изоставим. Казва, че само ще ни забавят.

— И е прав — каза Клеарх. — Ще ни забавят. Приятелю, не виждам изход от това.

За негова изненада Проксен сграбчи рамото му — жест, който беше необичаен между тях.

— Денят беше лош. Малко сън и ще се възстановиш. Проблемите ще са същите, но ще можеш да подходиш към тях по-добре. Утре ще говоря с истинския Клеарх. Той ще е пълен с идеи, не се съмнявам.

Клеарх се усмихна и каза:

— Ти си добър човек.