Кон Игълдън
Синовете на Спарта (14)

12

Четирите дни здраво препускане се отразиха на всички, но най-вече на Клеарх. Въпреки легендарната издръжливост на спартанците шевовете му започнаха да сълзят само след няколко мили друсане върху животно, което той не харесваше и почти не знаеше как да контролира. Всеки ден завършваше със спиране привечер до крайпътен хан и чакане на Клеарх да ги настигне по малките часове. Честта и личната отговорност не позволяваше на Кир да тръгне, докато Клеарх не ги настигне. Закъсненията на спартанеца ставаха все по-дълги с всеки ден, а самият той ставаше все по-блед и гърбът му кървеше през превръзките. Обаче не се оплака нито веднъж, дори сутрин, когато болката беше най-лоша.

Най-после стигнаха Византион. Кир вече се ядосваше за всеки изгубен час и беше готов да се отправи направо към най-богатия лихвар в града. Всички останаха изненадани, когато зад стените Парвиз се пресегна, хвана повода на господаря си и спря коня му. Когато принцът го погледна слисано, Парвиз пусна повода и се поклони толкова дълбоко в седлото, че рискуваше да се озове на земята. Въпреки това се осмели да проговори.

— Господарю, целият си в прах и пот. Прости ми, но… отчаянието е изписано върху теб и всеки може да го види. Извинявай за грубостта ми, но стигна дотук и няма да видя как губиш всичко заради проява на безразсъдство. Моля те, господарю. Баща ти има… имаше чудесно имение в града. Там ще можеш да се изкъпеш и да се преоблечеш в дрехи, подобаващи на титлите и семейството ти.

— И ако новината от Сарди ме изпревари, докато се къпя? — изсумтя Кир. — Цялото това диво препускане ще се обезсмисли.

Слугата му можеше само да сведе глава и Кир взе повода, прокара палец по богатата му украса и каза:

— Извинявай, Парвиз. Прав си, разбира се. И все пак да побързаме.

Само два часа по-късно принцът скочи леко от коня си пред градската къща на търговеца Шастер, облечен в изящна бронирана горна дреха и копринена туника и измит от пътния прахоляк. Докато се привеждаше в приличен вид, беше изпратил Парвиз да оповести идването му и сега портите се отвориха пред него. Вътрешно принцът беше доволен, че е отделил време да се преоблече. Влезе изправен, с обсипана със скъпоценности ножница на кръста си, която сама по себе си можеше да се продаде за пет хиляди дарика. Подобна показност беше важна.

Досега не беше срещал Шастер, но бе чувал името му неведнъж през годините. От всички търговци и лихвари във Византион Шастер беше най-способният да оцелее след загубата, която щеше да понесе, когато короната не изплатеше заема. Говореше се, че бил богат като Крез, някогашния цар на Лидия.

Лицето на Кир грейна и той протегна ръце, когато видя господаря на къщата, пристъпи напред и спря опита му да се просне в краката му.

— Моля те, Шастер, идвам като гост. По спешна работа на царството. Благодарен съм, че те намирам в града, докато минавах оттук. Византион е перлата на Запада. Не ми се искаше да чакам да свърша делата си в Сарди.

Наблюдаваше внимателно домакина, докато изричаше името на града. С Клеарх се бяха разбрали да го използват, за да видят реакцията му. Търговецът само целуна ръката му, докосвайки с устни кокалчетата на пръстите. Кир се съмняваше, че е подстригвал брадата си, откакто му е пораснала. Тя покриваше изцяло лицето на Шастер, с изключение на носа, челото и очите. В невероятно дългите й косми бяха вплетени амулети и скъпоценни камъни, които подрънкваха при всяко движение.

— За мен е чест, господарю. От толкова години се надявах да се срещна с теб. Жена ми ще е във възторг, когато й кажа, че си дошъл най-напред при мен, при нас.

Кир изпита вина, когато си спомни думите на Оронт. Трудно беше да гледаш човек в очите и да го съсипваш, но въпреки това той се насили да се усмихне още по-широко. Каузата му беше справедлива. Когато станеше цар, щеше да поправи нещата. Вкопчи се в тази мисъл, но въпреки това тихият гласец на вината продължи да стене в сърцето му.

— Много съжалявам, че не мога да остана да се срещна със семейството ти, но получих вест за голямо въстание в Тракия. Имам под свое командване дванайсет хиляди наемници, най-добрите в Гърция. На тези хора трябва да се плаща. Брат ми цар Артаксеркс ще изплати дълга, разбира се. Ще го гарантирам с пръстена си. Имаш ли деветдесет хиляди? Доведох хора, които да носят сандъците.

За негова тревога Шастер започна да навива косми от брадата си около пръста си, видимо разтревожен. Щеше да се просне отново на пода, ако Кир не беше протегнал ръка да го задържи.

— Господарю, съжалявам, но такава сума… Имам трийсет хиляди в злато. Ако ми дадеш само два дни, ще доставя останалото в дома ти или дори ще наредя да ти го донесат, докато пътуваш. Господарю, съжалявам. Ако ме беше предупредил мъничко по-рано, щях да съм подготвен.

Кир се опита да не показва раздразнението си и потупа Шастер по рамото.

— Няма значение. Трийсет хиляди ще свършат работа. Донеси ми восък и писец. Ще се подпиша в счетоводната ти книга.

— Да, господарю, разбира се. Толкова съжалявам…

— Не мога да се бавя. Бързам — напомни му Кир.

Търговецът се изнесе от стаята, сякаш бяха подпалили брадата му, без изобщо да осъзнава, че се е спасил от разорение.

Трийсетте хиляди монети се побраха в две каруци, които напуснаха града под изгряващата луна, охранявани от спартанци на коне. Останалите четири бяха ненужни и бяха изоставени на пътя. Кир вътрешно кипеше. Не беше сигурен дали причината е в това, че е бил принуден да излъже и да вземе заем, който няма да изплати, или защото се беше сдобил само с една трета от онова, което му трябваше.

По изгрев-слънце на следващия ден срещнаха по пътя ездач, който препускаше откъм Сарди. Тази част на империята беше мирна, но въпреки това човекът застана нащрек при вида на въоръжен отряд. Забеляза ги рано и предпочете да ги заобиколи отдалеч. Клеарх и спартанците хвърлиха погледи на кожената му чанта и се запитаха какво ли съобщение има в нея.

— Искаш ли да се погрижим за него? — попита Клеарх.

— Не. Оставете го да си върви по пътя — отвърна Кир. — Каквито и вести да носи, вече няма значение. Пътят ми е начертан и вече няма връщане.

 

 

През следващите дни войските започнаха да се събират в Сарди. Равнините около града се покриха с хиляди отходни ровове, палатки и лагерни огньове. Ниви със зелена пшеница и овес бяха стъпкани, годишната реколта беше унищожена. Гръцките хоплити дойдоха с огромни кораби, а от постове в пустинята пристигна персийска пехота, чиито командири поздравяваха Кир с благоговение. Радостта им, че са се срещнали с първия военачалник на империята, не продължи дълго, когато се присъединиха към растящото множество. Кир поддържаше вътрешния си кръг колкото се може по-малък, но както го беше предупредил Клеарх, нямаше начин да скрие истинската цел на подобно море от въоръжени мъже. Всеки притежаващ очи можеше да си даде сметка, че на света няма планински племена, които биха могли да създадат неприятности на такава войска. Цели държави бяха завладявани или губени от по-малки сили от тази, която се събираше около Сарди.

Кир спеше само по няколко часа — строполяваше се върху сламеника, когато изтощението вземеше връх, и ставаше, когато Парвиз докосваше рамото му. Вечер приемаше персийските си офицери на групи от по десетина, за да прецени настроенията им. Клеарх, Проксен и Нет Стимфалеца присъстваха на всички тези срещи и наблюдаваха персийските си колеги с обезпокоително внимание. Имаше въпроси, които не можеха да се избегнат, и всеки път, когато му ги задаваха, Кир губеше все повече търпение. Не, няма да нападат свободните гръцки градове. Не, няма да назове врага, срещу когото ще се изправят, докато не му дойде времето.

Клеарх се беше оправил от раните си. Едното му рамо беше забрало и той го бе налагал с гъша мас и клисав хляб, които изтеглиха гнойта. Предлагаше да покаже белезите на някои перси, но те сдържано отказваха, смутени от откровеността на странните гърци. Клеарх оставаше последен всяка вечер, когато другите гости се оттеглят. Ако бяха от онези, които не си тръгваха, докато домакините не се оттеглеха. Кир събираше най-доверените си хора в друга стая веднага щом дворецът утихваше и слугите заспиваха.

— С нас ли са, или не? — всяка нощ питаше Кир.

Дори да бяха поласкани, че преценката им се приема сериозно, гърците не го показваха и се споглеждаха начумерено, преди да отговорят.

— Онзи тип цялата вечер не те погледна в очите — каза Клеарх. — Нито мен, когато се опитах да завържа разговор с него. Да предполагам ли, че не е назначен от теб?

— Прав си — отвърна Кир. — Той е отпреди моето време, издигнат на поста си от баща ми. Но е опитен офицер и имам нужда от него. Проксене? Какво е твоето мнение?

— Не ми хареса. Научил съм се да се доверявам на инстинктите си, така че не бих разчитал на него за нищо. — Гъркът завърши думите си със свиване на рамене, което беше като раздвижване на планини. — Не беше като онзи весел дребосък от снощи. Ти си герой за мнозина от хората си, но не за всички. Смятам, че днешният полемарх, този Арас или Араз, както и да е името му, трябва да бъде оставен тук или да бъде изпратен по някаква маловажна задача. Не мисля, че ще ти е верен.

— Не мога да отпратя всеки, който изглежда намусен или нелоялен — отвърна Кир. — Ако искам да успея, трябва да знам, че мога да разчитам на тях, на опита и знанията им. — Тръсна глава, сякаш обзет от гняв. — Не мога да успея, без да се доверявам на офицерите си, а всички те ще ме последват само защото говоря от името на царя. Кажете ми тогава как да ги поведа в битка срещу брат си? Възможно ли е изобщо?

Огледа мъжете, събрали се в негово име. Истината беше, че се доверяваше много повече на гърците, на които плащаше всеки месец, отколкото на персите, които бяха дошли като войници на империята. Гърците искаха да победят и това беше от значение. Нещо повече, те като че ли изпитваха лична неприязън към Тисаферн и всичко, което представляваше той. Подхождаха с почти непрофесионален ентусиазъм към работата си, след като въпросният персиец беше наредил да бичуват един от тях, без значение колко достойно беше понесъл унижението Клеарх.

Нет Стимфалеца прочисти гърлото си. На този напреднал етап Кир беше приел, че гърците трябва да знаят плана му. Дори да негодуваше, че трябва да държи на тъмно собствените си хора, поне можеше да обсъжда проблемите с най-доверените си наемници, без да му се налага да играе игрички или да ги лъже. Погледна Нет и си спомни как се бяха разхождали в градините на Сарди и бяха обсъждали ужасната заплаха, каквато представляваха писидите. Софенет не беше повярвал нито за момент на историята, което поне предполагаше, че преценката му е добра.

— Мислех си за проблема от известно време. Струва ми се, че нямаш правото да седиш на трона вместо брат си — каза Стимфалеца.

— Внимавай, Нет — промърмори Клеарх, без да вдига очи.

— Имам предвид, че персийските ти полкове няма да поискат да се изправят — и не биха го направили — срещу истинския цар за никой друг на света, освен за теб. В края на краищата ти си наследникът на трона. Ако се сблъскаме с цар Артаксеркс в битка и той падне, ако конят му например се спъне и той си счупи врата, прав ли ще бъда, ако кажа, че ти ще бъдеш царят в мига, в който той умре?

— Напълно — отвърна Кир.

Нет кимна.

— В такъв случай може би имаш правото да го предизвикаш. Вместо да водиш войска, която граби и опустошава, ти ще търсиш лично отмъщение срещу брат си за нещо, което ти е причинил. Целта на войската ти е просто да го принуди да приеме предизвикателството и да те пази, докато не получиш правосъдието, което ти е било отказано. Доколкото знам, личната ти гвардия е била избита, бил си затворен и те е очаквала екзекуция. Ти си онзи, с когото са се отнесли несправедливо. Ако твоите перси окажат съпротива, ако се осмелят да заплашат с бунт, бих им казал точно това.

След думите му в помещението се възцари продължителна тишина. Клеарх беше вдигнал вежди толкова високо, че едва не изчезваха в косата му.

— Ама че хитра лисица си бил, Нет — каза Проксен. — Точно така трябва да се изиграе. Командирите ти ще разберат, ако въпросът е личен, господарю. Въпрос на родова чест и разплата. Може и да подейства.

— Сигурен съм обаче, че някои все пак няма да се съгласят — продължи Нет. — Но ще се заемем с този проблем когато или ако се появи. Можем да окастрим някои от най-мърморещите преди да излезем на бойното поле. — Жилавият грък се ухили и дори се засмя, когато Клеарх го тупна по гърба.

— Добре — каза Кир. — Реших да не чакам малцината, които още не са пристигнали. Вече изгубихме седмици в събирането на войската. Тисаферн все още пътува, но трябва да потеглим скоро, ако искаме изобщо да го направим. — Видя, че генералите се споглеждат. — Има ли нещо друго?

— Остава въпросът за заплащането на хората — каза Клеарх. — Трийсетте хиляди дарика от Византион се стопиха. Отидоха за запаси и каруци, достатъчни да изхранят войската за един месец на пътя или за месец и половина, ако дажбите се намалят с една трета. Това е… недостатъчно.

За изненада на всички Кир махна с ръка, показвайки онази безгрижна самоувереност, която не бяха виждали от близо година.

— Помислих по този въпрос и изпратих съобщение до един-двама от най-старите ми и най-богати съюзници. Преди да сме стигнали дотам да караме на жито и вода, ще разполагам с всичко, от което имаме нужда. Не мога да кажа, че няма да има трудности, но коя кампания може да обещае подобно нещо? Едно нещо е сигурно. Обещавам, че ако ме направите цар през трупа на брат ми, никога вече няма да изпитвате нужда от каквото и да било. Това достатъчно ли е? Кълна се в честта си и ще го покажа, като стисна ръката на всеки от вас, ако сте съгласни.

Един по един гърците пристъпиха и стиснаха ръката му. В очите на Кир нямаше колебание. Клеарх не беше сигурен дали това е за добро или лошо, като се имаше предвид какво им предстои.

 

 

Когато огромната колона се строи за поход, лятото беше доста напреднало. Гръцкият контингент щеше да се изгуби в множеството персийски пехотинци, ако Клеарх не бе настоял неговите спартанци да застанат в авангарда: посочи, че колоната ще се движи по-бързо, ако хората му налагат темпото, макар че останалите гърци замърмориха, че спартанецът за пореден път се поставя пред всички тях.

Персийският контингент се състоеше от малко повече от сто хиляди пехотинци. Не им достигаха стрелци и прашкари — първите бяха само няколко хиляди. Имаха и малка конница: Кир беше видял, че атинянинът Ксенофонт се грижи за животните и ги поддържа в добра форма. Младият грък си беше намерил роля и изглеждаше доволен, когато Кир препусна покрай него. Като цяло войската не беше точно онова, което принцът възнамеряваше да изправи срещу брат си и огромните ресурси на империята. Не можеше да се освободи от чувството, че цялото начинание е прибързано. Събирането на войска, имаща и най-малък шанс да победи персийския цар, поначало беше почти невъзможно. Хората не бяха толкова добре обучени, колкото му се искаше, макар че Клеарх обеща да продължи работата по време на похода — и формата им със сигурност щеше да се подобрява с всеки ден. Сто и двайсет хиляди войници щяха да потеглят на югоизток в пустините, далеч от Царския път и зорките очи. Кир откри, че се гордее отчаяно, почти болезнено с всички тях.

Първите съгледвачи и пелтасти потеглиха един ден преди основната част на групи по дузина, а на всеки шест часа след това потегляше по още една група. Задачата на основната колона щеше да е да се опитва да настигне лековъоръжените воини. Офицерите знаеха, че тази игра ще повдига духа през дългите преходи през еднообразните терени, и не я забраниха. Перспективата да зърнат група съгледвачи държеше всички войници нащрек и ставаше повод за бързи залагания между полковете и, разбира се, между самите съгледвачи.

Кир не им беше казал накъде тръгват, но бе оповестил, че не бива да се помайват. Макар че щяха да минат през по-диви земи, отколкото Тисаферн, крайната им дестинация трябваше да е място, на което да принуди Артаксеркс да излезе срещу тях. Самата мисъл за огромните разстояния бе плашеща, още повече че трябваше да носят със себе си всичко, от което се нуждаят.

Кир стисна раздразнено зъби при мисълта за множеството, което следваше войската. Беше превърнал Сарди в своя база за близо осем месеца, като плащаше на наемниците си със злато, докато персите получаваха възнаграждението си в сребро от полковите интенданти. През цялото това време градът беше домакин на хиляди войници, имащи пари за харчене. Търговията бе процъфтяла — от ковачи и кожари до майстори на качествени оръжия, брони и, разбира се, интимни партньори от двата пола, които се бяха стекли в Сарди, за да си изкарват хляба от очакващите да тръгнат на война мъже. Някои от тях се бяха сближили с гърци и перси. Други предпочитаха временни връзки или се възползваха от онова, което им паднеше. Резултатът беше още дванайсетина хиляди души, които нямаше да играят никаква роля в бъдещите битки, но въпреки това трябваше да бъдат хранени, обличани и пазени по пътя.

Кир прищипа нос с палец и показалец и прокле Тисаферн. Изобщо не беше очаквал да потегли това лято, в разгара на жеги, способни да убият човек. Нещо по-лошо, отнемането на възможността му да плаща беше сериозен удар, който спокойно можеше да се дължи на дребнава отмъстителност, а не защото Тисаферн се съмнява във верността му. През целия му живот на Кир никога не му се беше налагало да мисли за трудностите при организирането на кампания, без да разчита на неограничените богатства на царската хазна. Все едно да погледнеш към океана и да откриеш, че е изчезнал — сякаш светът се е преобърнал. Трябваше да се учи да се пазари с доставчици и гневът му пораждаше таланти в пазаренето, които изненадваха колкото него, толкова и тях. Откри, че му харесва да договаря по-ниски цени. Това беше упражнение на сила, която никога досега не беше разбирал, форма на конфликт без кръвопролития. Мисълта беше странна за един царски син. Кир знаеше, че войската, която се мъкнеше в колона след него, е повече негова, отколкото би могла да бъде без този недостиг на време и пари. Гордееше се с тях, дори със следващите ги проститутки и мъжете, за които си мислеше, че накрая ще го предадат.

Те се бяха отзовали на призива му, независимо дали причините им бяха благородни, или не. Множеството перси и гърци беше като океан върху голата земя, колона, която беше дълга толкова много мили, че онези в края й бяха на един ден път от онези в началото. От самата мисъл за това му се завиваше свят и пораждаше тъпа болка зад очите му.

Когато бяха готови, стотици пентакости изреваха на отрядите си от по петдесет души да запазят тишина, строени в огромни карета едно зад друго. Кир и Клеарх отидоха в челото на колоната, където два бели бика бяха завързани за железни колове, забити дълбоко в земята. Спартанецът се беше съгласил да изчака последната група хоплити, които идваха от Крит. Беше отказал предложения му кон, като посочи, че последната езда му е била достатъчна. Въпреки това се беше заклел тържествено, че ще доведе хората.

Кир вдиша дълбоко носещия се във въздуха аромат на лимон, мента и въглени. Гадателите бяха готови да гледат и да тълкуват начина, по който ще се разплиска кръвта; всички офицери знаеха, че довечера ще получат големи парчета месо и гледаха с очакване вързаните животни. Кир вдигна ръка и за момент се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от вятъра, който развяваше наметалата като криле.

Когато отпусна ръка, гадателите прерязаха гърлата на биковете и кръвта им плисна на земята. Всички щяха да минат през локвите, оставяйки червени следи през следващата една миля или повече. Това нямаше значение. Кръвта беше причината да са тук. Никой не събираше подобна войска за мир.

Рев на тръби разцепи утрото. Навсякъде по колоната и каретата се развяха знамена и заплющяха на вятъра. Полковите барабанисти, които вървяха с инструменти на рамо, подеха ритъм, който да определи темпото на марша.

Кир отправи молитва към синьото небе за добър късмет и златната корона. Река Меандър беше на три дни път през зелените земи на Лидия, а един ден по-нататък се намираше град Колоса. Там щеше да изчака Клеарх да доведе закъснелите.

Гледаше отстрани как спартанците потеглят мълчаливо, стъпваха като един. Тези първи дни на похода несъмнено щяха да разкрият слабости — грешки в планирането, безбройните неща, които бяха забравени и пропуснати. В същото време щяха да покажат и срещу какво се изправят — и онези, които стигнеха благополучно до мястото за почивка при Колоса, щяха да са научили, че са готови за задачата. Кир знаеше, че трябва да събере хора от къде ли не и да ги превърне в едно острие, стъпка по стъпка. Затова се усмихна, докато обръщаше коня си и го смушкваше с пети. Единствено спартанският военачалник и десетина от хората му останаха зад колоната. Кир видя как Клеарх си прави сянка на очите и си помисли, че може да усети погледа му. Кимна му и видя, че Клеарх направи същото. Пътят пред тях беше открит, без значение къде ще ги отведе.