Кон Игълдън
Синовете на Спарта (33)

31

За два дни се отдалечиха на трийсет мили от планините. Не бързаха. Починаха си при изворите на Тигър, след което изминаха още шейсет мили до бреговете на Телебоас. Нямаше и следа от Тирибаз. Отново започнаха да вземат каруци, мулета и роби всеки път, когато попадаха на тях. Каруците скоро се претовариха. Ксенофонт не се опита да ограничава хората си. Минаха покрай храмове на странни чуждоземни богове, където поклонници бяха оставяли дарове в продължение на столетия. Тези дарове също преминаха в ръцете на гърците.

Зимата ставаше все по-осезаема, докато пътуваха на север. Ден след ден вървяха през земи, вариращи от тъмни, подобни на кръпки ниви до гори или лозя в спретнати редици по склоновете на хълмовете. По време на дългия поход се създаваха и разваляха приятелства, отпразнуваха се сватби. Лично Ксенофонт се съмняваше, че много от тях ще се запазят, но онези, които казваха клетвите си, изглеждаха достатъчно доволни и събитието им даваше кратък момент на щастие.

По време на един от преходите Ксенофонт се озова до Палакис и Хефест. Двамата вървяха един до друг и изглеждаха като любовници. Трудно беше да се прецени със сигурност. Ксенофонт бе усещал хиляди пъти върху себе си изгарящия й поглед. Беше искал тя да го чака, да е готова за деня, когато той няма да е обременен с отговорността за толкова хора. Та нали самият той беше казал на Хефест да я пази! Тогава беше в известен смисъл по-силен, прекалено зает с всички, които имаха нужда от него. Сега, докато се изкачваше по полегатия склон, не можеше да се сдържи да не й хвърля скрити погледи, като си казваше, че го прави толкова често, колкото би заглеждал и всяка друга жена. Имаше обаче чувството, че тя знае какво прави. Жените май винаги знаеха кога мъжете са запленени от красотата им и се мъчат да не ги зяпат.

Отърси се от унеса си и си представи как ще се смее Сократ, когато го чуе. Щеше да каже, че любовта превръща всички мъже в глупаци. Досущ като виното.

Някаква суматоха отпред го откъсна от мислите му. Ксенофонт присви очи на слабото зимно слънце. Съгледвачите се бяха изкачили на едно било, за да огледат най-добрия възможен път напред. Бяха на около хиляда крачки и изглеждаха съвсем дребни, но когато ги видя, сякаш ледена ръка легна върху гърдите му. Фигурките подскачаха и размахваха ръце. Нападаха ли ги? Огледа се и видя с нови очи колко опърпани са станали хората му. Вървяха от толкова много време, че вече не приличаха на войска, а на преселение на някакви номади. Приготви се да дава заповеди, като се оглеждаше за Хрисоф, когато видя, че няколко души в началото са се отделили и тичат към съгледвачите. Те също започнаха да викат и да размахват ръце, но този път той чу виковете им: „Таласа! Таласа!“ — морето. Морето.

Свали торбата от раменете си и се затича към билото заедно със стотици други. Виковете пред него се засилваха. Морето. Бяха мечтали за него още в пустините. Някъде пред тях имаше гръцки селища. Гръцки градове и най-вече гръцки кораби, които можеха да ги откарат навсякъде, където поискат. Ксенофонт видя как мъже и жени падат на колене и плачат. Стоеше зашеметен, докато хората го прегръщаха и му благодаряха за всичко, което е направил за тях, за това, че ги е спасил. Усети как сълзите потичат и по неговото лице и избърса очи, като се опитваше да се овладее.

— Там! Заведете го при Ксенофонт! — разнесе се глас и когато се обърна, Ксенофонт видя да водят при него някакво пастирче. Момчето приличаше на грък и когато заговори на гръцки, Ксенофонт извика от радост, която зарази всички наоколо.

— Аз съм свободен грък — каза момчето. — Най-големият син на Лик. Не можете да ме вземете в плен.

Ксенофонт поклати глава.

— И ти, и козите ти сте в безопасност, обещавам ти. Кажи ми за Гърция. Има ли някакви новини за Атина? Нямаше ни повече от година, момче. Града има ли го още?

Момчето зяпна приличащите на диваци мъже и жени, които го гледаха с нещо като почуда.

— Има го. Ораторът Полиемид бил екзекутиран, както и Сократ. Съветът възстановил съборената от спартанците градска стена и ремонтирал храмовете на Акропола. Не си мислете, че сме някаква забутана дупка! Ние сме гърци не по-малко от вас, един от хилядата градове, също като онези в Аркадия или Тесалия.

Момчето беше грейнало, докато демонстрираше познанията си, но лицето му помръкна, когато видя широко отворените очи на пребледнелия Ксенофонт.

— Какво има? Обидих ли ви с нещо?

— Не, момче. Каза, че Сократ бил екзекутиран?

— О, не знаете ли? Бил страхотен процес. Обвинили го, че не вярва в боговете — и че атинските младежи предпочитали да го слушат, вместо да работят. Предложили му да го пратят в изгнание или да млъкне, но старият глупак избрал смъртта! Позволили му да изпие отрова. При Полиемид историята била съвсем друга, така каза баща ми. Той…

Ксенофонт обърна гръб на словоохотливото момче. Известно време се чувстваше напълно празен от мъка, сякаш никакви мисли не можеха да достигнат до съзнанието му. Беше изминал толкова дълъг път и бе научил толкова неща. Ако Сократ го нямаше, за да го изслуша… Разплака се и този път не се опита да скрие сълзите си. Седна сам, настрани от радостната тълпа, отделен от тях във всяко отношение.

След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.

— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.

— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.

Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.

— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…

Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.

Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.

— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.

Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:

— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.

Погледна настоятелно Хрисоф.

— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.

— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.

Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.

Хрисоф кимна, после каза:

— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.

— Да… разбира се…

Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.

— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.

 

 

Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.

Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.

— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.

Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.

— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Хрисоф.

Очите му бяха потъмнели от мъка и Ксенофонт разбра, че това е краят между тях. Поклати глава.

— Не. Наследих малко земя в Пелопонес, недалеч от Спарта. Управителят на имението развъжда коне. Сигурен съм, че след толкова много време си мисли, че притежава имота. Не, Хрисофе, няма да остана. Не ме бива в сбогуванията, приятелю. Ще продължа сам нататък. Може би някой път ще дойдеш да ме видиш и ще донесеш вино. Бих… бих се радвал.

Хрисоф хвана ръката му и я стисна.

— Давам ти думата си. И имаш моята благодарност. Ще се видим отново, обещавам. Ще вдигнем чаши за всичко, което направихме. И за липсващите приятели.

— Успяхме, спартанецо — каза Ксенофонт и се усмихна през сълзи.

Това беше достатъчно. Без нито дума повече той тупна Хрисоф по рамото и заслиза с лека стъпка към морето.