Дерек анди
Вестителят на смъртта (8)

7.
Вестителят на смъртта

Рийт я наблюдаваше, докато останалите й се подмазваха. Тя седеше напрегнато, сякаш беше от стъкло и можеше да се прекърши на две при най-малкото движение. Видът й беше блед и болнав. Русата й коса беше увиснала, лицето й представляваше мрежа от малки подути белези. Иначе си беше все същото високо кльощаво момиче, но Рийт беше принуден да признае, че все пак в нея се долавяше нещо ново, нещо различно. Личеше в начина, по който тя гледаше хората около себе си. Вече не беше ученичка, не беше момиченцето, което отваря вратите пред духовниците и носи обяда на Първосвещеника. Сега тя беше специална. Важна. Тя беше най-важният човек, раждал се някога на земята.

Крейвън, разбира се, беше на седмото небе. През последните няколко месеца беше отделял специално внимание на обучението на Меланхолия, което определено беше необичайно за човек, който ненавижда да помага на някой друг, освен на самия себе си. Но ето ти го на, застанал наблизо, кимащ в опит да изглежда смирен: духовник Крейвън, онзи, който беше разпознал Вестителя на смъртта и го беше извел до Прилива. Рийт беше таил надежди той да е този човек, да обучи Валкирия и да я подкрепя в моментите, когато тя ще се нуждае най-силно от подкрепа. Но нещата не се бяха развили така. Не му било писано той да приеме тази чест. Но защо, за Бога, защо тя трябваше да се падне точно на Крейвън?

— Ето го и нашият спасител — обади се духовник Куивър до лакътя на Рийт. Соломон дори не го беше усетил да приближава.

— Дамм — отвърна Рийт. — Трябва да му се признае на Крейвън — видял е в Меланхолия нещо, което на мен напълно ми е убягнало. Винаги съм гледал на нея като на… едно с нищо незабележимо момиче.

— Аз също — отвърна Куивър. — Напълно сигурен бях, че младата Валкирия ще се окаже избраната.

Рийт повдигна вежди.

— Никога не си ми казвал, че мислиш така.

— Не е моя работа да ти казвам каквото и да било, духовник Рийт.

— А на теб някой казвал ли ти е, че си много труден човек?

— Майка ми често споменаваше нещо в този смисъл.

— Не се съмнявам.

— Не, че искам да развалям момента, но Вестителят на смъртта не ти ли се струва малко… слаба?

— Струва ми се уморена — кимна Рийт. — Напълно изтощена. Доколкото разбрах, Приливът й е траял неестествено дълго време. За какво смяташ, че служат всичките тия белези?

— Духовник Крейвън твърди, че са защитни символи, които я пазят от въздействието на собствената й мощ.

— Вярваш ли му?

Куивър сви рамене едва забележимо.

— Тестовете ни показват екстремни скокове и спадове в нивото на магическата й сила — рече. — Реално е да се самонарани, ако не внимава. Ти не му вярваш обаче, както разбирам?

— Честно казано, не знам. Дори не знам дали има някакво значение. Ако тя наистина е Вестителят, кой съм аз, че да се оплаквам? Тестовете показаха ли дали е достатъчно силна, че да предизвика Прохода?

— Всеки следващ скок в силата й е по-мощен от предишния. Ако продължава така, до няколко дни Проходът ще е във възможностите й. Може би до седмица.

— А нашият приятел духовник Крейвън ще й държи ръката през цялото време — отвърна Рийт, оставяйки отвращението да проличи ясно в гласа му. — Готов ли си за това светът да се превърне в едно по-добро място?

— Право да ти кажа, никога не съм харесвал особено този свят, така че всяка промяна би била подобрение в моите очи. Ами ти? Винаги ми се е струвало, че положението такова, каквото е, ти допада?

— Свикнал съм — призна Рийт. — Но съм прекарал целия си живот в очакване на Прохода и нямам намерение да се оплаквам сега, когато той най-сетне ще настъпи. Знаеш ли, струва ми се, че ти и аз никога досега не сме си говорили толкова дълго. Защо е така, как смяташ?

Куивър сви рамене.

— До днес, признавам, не бях твърде сигурен дали изобщо ми харесваш. Но в момента просто не ми пука.

Рийт се усмихна.