Дерек анди
Вестителят на смъртта (62)

61.
Здрач мой

След първата й среща с Чайна, Скълдъгъри я беше предупредил да не се доверява на красивата магьосница. На нея можело да се разчита само в случаите, когато защитавала собствените си интереси, беше казал скелетът, а хората от тази порода били най-опасните.

Но оттогава досега дори отношението на самия Скълдъгъри към Чайна Сороуз беше омекнало. Заедно бяха преминали през толкова много. Бяха се били рамо до рамо. Бяха гледали заедно смъртта в очите и бяха надвили разрухата, надвиснала над света. Лека-полека Чайна беше напуснала позицията си на пълен неутралитет и негласно се беше превърнала в съюзник, на когото човек можеше да повери дори живота си. А откакто Валкирия беше изгубила Танит, Чайна се беше превърнала и в нещо повече — беше се превърнала в приятел.

Но краят на всичко това беше дошъл. Заради собственото си черно минало, Скълдъгъри беше в състояние да прощава много от греховете на другите. Но това? Чайна, лично замесена в смъртта на жена му и детето му? Валкирия чувстваше, че да се иска от скелета да прости престъпление от подобен мащаб, беше твърде много.

От два дни не го беше чувала. Очакваше Гастли да й звънне и да й каже, че скелетът е задържан по обвинение в убийството на Чайна Сороуз с цел саморазправа. Но навън се спусна мракът на втората нощ, а телефонът й, слава Богу, все така мълчеше.

Тази вечер момичето нямаше настроение да търпи Сийлън. Той потропа на прозореца й и тя дълго го гледа през стъклото, после посочи кея зад гърба му, той кимна и изчезна. Валкирия стана, облече се и се измъкна навън.

— Съжалявам — почна вампирът, когато тя приближи.

— За какво?

— За това, че не бях до теб, когато си имала нужда от мен. През толкова опасности си минала без моята подкрепа.

— Няма проблем, окей? Забрави.

— Но аз те разочаровах, Валкирия.

Момичето въздъхна.

— Не мога повече.

— Какво не можеш?

— Сийлън, каквото и да имаше между нас, то приключи, ясно ли е? Никога не сме били истински гаджета, но сега все пак късаме.

Красивите очи на съществото се разтвориха широко.

— Какви ги говориш?

— Твърде много ме натоварваш. За Бога, всяка твоя дума е колко ме обичаш и как сме родени един за друг. Вече не искам да се виждаме, защото знам точно какво ще чуя.

— Не го казваш сериозно.

— Напротив, Сийлън, напълно сериозно. С теб не сме Ромео и Жулиета, нито пък ония двамата от „Уестсайдска история“. Не сме дори Едуард и Бела, разбра ли ме? Ти си твърде страшен за мен.

Вампирът я загледа.

— Но ние сме родени един за друг…

— Е, ето точно за това ти говорех.

— Нашата любов е записана сред звездите.

— И… пак, дами и господа.

— Обичам те.

— Отегчаваш ме.

Сийлън засече.

— Какво?

— Сериозно. Отегчаваш ме. Чувствам се зле да ти говоря толкова обидни неща, но ти просто не ме чуваш. Отегчаваш ме ужасно! Отначало беше готин. Но, Бог ми е свидетел, страшно бързо стана много скучен. Има си граница — едно момиче може да поеме само определено количество романтически мрачен и скитащ персонаж, преди да й се прииска някой, който да я кара да се смее. Ти не си забавен тип, Сийлън.

— Не разбирам.

— Ами не можеш да пускаш майтапи.

— Не, имам предвид, че не разбирам защо ми казваш всички тези неща.

— Ето, пропусна още един майтап. Как не схващаш?

— Причината е Флетчър, нали?

— Флетчър няма нищо общо с това, макар че все още не мога да повярвам, че съм принудена да скъсам с две момчета в рамките на една седмица.

Вампирът я стисна за ръката.

— Мога да се променя — рече.

— Това няма да помогне.

— Тогава ти се промени.

— Моля?

— Може веднъж да правим нещо, което аз предложа. Не ти ли е минавало през ума, че навярно си нещастна, защото никога не ми се подчиняваш?

— Ти да видиш! Не, право да ти кажа, тая мисъл не ми е минавала през ума.

— Желая ти само доброто.

— Пусни ми ръката.

— Защо? Да не се опасяваш, че ще я счупя? Никога не бих те наранил, Валкирия. Това? Че каква болка е това? — той я стисна силно и тя се намръщи. — Това е нищо в сравнение с агонията, която чувствам в сърцето си. Синини, счупени кости — дреболии някакви.

— Сийлън, пусни ме веднага.

— Защо? — устните му се извиха във властна усмивка. — За да избягаш от мен, а? Да ме напуснеш и да паднеш в прегръдките на някой друг? Кой е той, Валкирия?

— Няма друг, психопат такъв!

— Престани да ме лъжеш!

Валкирия изви ръка и се измъкна от хватката на вампира и в този момент Сийлън я удари с юмрук в челюстта. Тялото й полетя към земята, но още преди да падне, дланта му се сключи около гърлото й и той я блъсна в стената, оградила едната страна на улицата към кея.

— Кой е той? — изръмжа вампирът. — С кого си в момента? Кажи ми името му!

Валкирия стисна китката му с две ръце, но не можа да отскубне пръстите му от шията си, главата й запулсира, пред очите й затанцуваха светлинки.

Изведнъж хватката на Сийлън се отпусна, момичето се свлече до стената и остана седнала на земята. Мина още миг и вампирът нежно погали страната й.

— Съжалявам — рече. — Съжалявам, Валкирия. Не исках да те удрям. Никога не бих те наранил, знаеш го. Но понякога… Понякога просто трябва да ме чуеш и да правиш това, което ти казвам. Сега, ако твърдиш, че нямаш друг, аз ти вярвам. Естествено, че ти вярвам. Защото те обичам. Разбираш ли?

Момичето кимна. Вампирът я хвана за ръцете и бавно я изправи на крака.

— Добре ли си? — попита нежно.

— Добре съм — отвърна Валкирия.

— Обичам те — усмихна се Сийлън.

Момичето направи рязко движение с длани, въздухът между двамата се нагъна и вампирът отхвърча назад. Приземи се в полуклек, хвърли се към нея, но тя запрати напред сенки, които го пресрещнаха, дръпнаха го пак във въздуха и го забиха в земята с главата надолу. Замаян, той застана на четири крака, а Валкирия затича към него, понечи да го ритне, но вампирът улови крака й, препъна я, а юмрукът му се заби в корема й. Тя се преви от болка, а викът й премина в неясно хриптене.

— Защо направи това? — вбесено попита вампирът. — Защо ми се противопоставяш? Аз те обичам, Валкирия! Знаеш ли какво означава това?

Момичето се свлече на колене.

— Обичам те — рече съществото в ухото й. — Ние сме родени един за друг. Как не можеш да го проумееш? Уморих се да бъда търпелив. Опитах се, опитах с всички сили. Но ти не разбираш. Продължаваш да се опъваш.

Дланта му обхвана челюстта й и повдигна лицето й към неговото.

— Мислиш ли, че ми е лесно? — попита вампирът с пълни със сълзи очи. — Мислиш ли, че е лесно да ти давам любов? Опитвал съм в миналото. Момичета, жени, толкова много. Всяка крадеше сърцето ми. И накрая винаги губех по едно парченце от себе си.

Ръката на Валкирия полека се плъзна в джоба и напипа мобилния.

— Но ти — продължи Сийлън, — ти си различна. Другите не можеха да държат чудовището в мен настрани. Колкото и да ги обичах, любовта ни не беше достатъчно силна, за да ги опази живи. Рано или късно, звярът в мен излизаше навън. После ме намери Дъск — изсумтя презрително. — Каза, че с онова, което правя, представлявам заплаха за всички вампири. Опита се да ме спре, но не успя да ме убие. Той спазваше правилата. Ние никога не убиваме своите. Но вампирът, който се движеше с него, той… Беше още по-лош от Дъск. Говореше за живот в мрака, в пълно уединение, говореше как трябва да стоим далеч от смъртните. Един ден ми писна от наставленията му, прерязах му гърлото и взех главата му. Заради тази ми постъпка бяха изхвърлен от общността ни, прогонен в пълна самота. Докато не открих теб. Ние сме родени един за друг. И ако ти не можеш да го разбереш, аз трябва да те накарам.

Потта над веждите му блестеше на лунната светлина. Вампирът отвори широко уста и кучешките му зъби се удължиха.

— Сийлън.

Съществото изръмжа и се обърна. Зад гърба му стоеше Флетчър.

— Махни се от бившето ми гадже, жалваща се скимтяща гад такава.

Сийлън пое дълбоко въздух, сякаш нещо го заболя, и бавно се изправи в пълния си ръст. Гласът му беше дълбок, гърлен.

— Надявах се да ми се отвори възможност да те убия.

— Никого няма да убиваш, малък емо нещастник.

— Достатъчно дълго пречи на любовта ни.

— Само като те слушам, ми иде да се гръмна, самосъжаляващ се здрачен лигльо.

Сийлън го загледа втренчено.

— Спри да ме обиждаш.

— Защо? Ще се разплачеш и ще ти се размаже очната линия може би?

— Само ме разгневяваш повече. Май тази вечер наистина трябваше да взема от серума.

Пръстите на вампира се впиха в ризата му, потънаха в плътта му, той дръпна, разкъса я и я свлече, разкривайки кожата отдолу, бяла като оголена кост. Острите му нокти се забиха в лицето, смъкнаха го от главата му, заедно със скалпа и косата. Чудовището се отърси от разпарцаливените останки от човешката си форма, лъскавите му черни очи заблестяха и то пристъпи напред.

Флетчър облиза нервно сухите си устни и направи крачка назад. Валкирия се помъчи с всички сили да седне, без да откъсва очи от движението на мускулите на вампира под бялата му кожа. Същество, създадено да убива. Искаше да изкрещи, да предупреди Флетчър, да му каже да бяга и да доведе Скълдъгъри, но успя единствено да простене немощно.

Флетчър се телепортира и миг по-късно се появи отново с бейзболна бухалка в ръце. Телепортира се веднага пак, появи се зад гърба на вампира, замахна, но създанието беше твърде бързо и избегна удара. Флетчър едва успя отново да изчезне, преди замахвалите в отговор страшни нокти да разкъсат гърдите му.

Момчето се появи отново, без да сваля напрегнатия си поглед от вампира. Чудовището заръмжа. Двамата започнаха да се обикалят в кръг. Флетчър отново се телепортира, появи се зад гърба на противника си, после малко встрани, когато ноктите отново профучаха на сантиметър. Замахна към главата на Сийлън, но в следващия момент бухалката беше избита от ръцете му. Момчето залитна назад, вампирът скочи върху му, но не докопа нищо, освен пуст въздух.

Така не ставаше. Звярът беше твърде бърз.

Флетчър вдигна падналата встрани бухалка. Стисна я здраво, подпря я на рамото си и разтвори крака в стабилна стойка, сякаш очакваше вампирът да прелети през десетте метра, които в момента ги разделяха. После замахна, замахна силно и със злоба, за едно мигване се оказа точно до вампира, летящата вече напред бухалка се заби в ръмжащото лице на съществото, момчето отново се телепортира на безопасно разстояние, а оръжието още трептеше от удара. Вампирът ревна от ярост, а Флетчър се усмихна.

Замахна отново, телепортира се до чудовището точно в мига на удара, тресна го пак и пак изчезна. Започна да го прави отново и отново, а вампирът се въртеше безпомощно, ръмжеше, тракаше със зъби и размахваше нокти, но Флетчър беше в обхвата му само за частица от секундата, след това отново се оказваше надалеч. Звярът залитна и падна на едно коляно. Бухалката се заби в ребрата му и изпука от удара. В следващия миг го удари по гърба. След това — право в главата и се раздроби в ръката на телепортатора.

Флетчър отново изчезна и се появи след миг, стиснал дръжката на секира. Замахна, телепортира се и заби острието дълбоко в рамото на вампира. Когато обаче се телепортира отново, отнесе и чудовището със себе си, защото ръката му така и не беше пуснала дръжката на оръжието. Момчето осъзна грешката си, изруга, опита се да пусне секирата, но пръстите на вампира се сключиха около китката му, ноктите пронизаха плътта му и Флетчър закрещя. Прекъсна телепортацията, изтърколи се на тревата, стиснал раненото място, виейки от болка. Вампирът спря на място, посегна, измъкна острието от рамото си и захвърли секирата настрани.

Флетчър се надигна с труд на крака, падна пак, пак се надигна и побягна към ръба на кея, за да се отдалечи от чудовището и да си даде време да се съсредоточи и отново да се телепортира. Но нямаше да успее. Валкирия разбра това само с един поглед. Ръката твърде силно го болеше. Беше изпаднал и в паника. Вампирът се втурна подире му.

Флетчър се спъна и падна, опита се да пълзи, оставяйки след себе си кървава диря. Чудовището ръмжеше и съскаше, но също спря и се запромъква към момчето бавно, подобно на котка, която преследва ранена мишка. Приближи, изрита Флетчър и го събори по гръб, загледа го отгоре, а грамадните му нокти нервно се свиваха и отпускаха. После се отпусна на колене и възседна момчето. Нямаше намерение да го хапе. Нямаше да му даде възможност да живее като чудовище. Щеше да го разпори. От гърлото до чатала. Ноктите му се вдигнаха във въздуха.

Валкирия го връхлетя, ръката й се обви около врата му, дръпна го от Флетчър и го повлече по кея. Двамата се затъркаляха по камъните, съществото се бореше, но момичето не пускаше, продължиха да се търкалят, докато кеят под тях изчезна и двамата пропаднаха.

Паднаха право в морето. Валкирия си удари крака в камъните и изкрещя през стиснатите си зъби. Вампирът се замята бясно, но тя го задържа максимално дълго в мрака под повърхността. В края на краищата той успя да се отскубне от нея и тя заплува сама назад срещу течението. Вълните изхвърлиха вампира обратно към кея, той докопа камъните му и започна да се измъква навън. За един кошмарен момент Валкирия помисли, че солената вода не му е навредила. Тогава обаче движенията на създанието изведнъж се забавиха, отслабнаха, ръцете му се вдигнаха към шията. То обърна поглед към момичето, черните му очи се разтвориха широко, гърлото му се давеше полека, но сигурно. После и давенето спря.

Валкирия доплува до кея, издърпа се по камъните, стенейки от болка. Напипа ръждясалата стълба от едната страна на кея и се заизкачва бавно. Горе Флетчър лежеше по гръб, дишането му беше плитко и ускорено. Момичето пропълзя до него, телепортаторът обърна глава и я загледа.

— С едно изключение — изхриптя, — вкусът ти за мъже е ужасен.

Валкирия легна до него, твърде уморена и натъртена, за да отговаря.

— Махни номера ми от бързото избиране — продължи момчето. — Нямам намерение да губя повече време да ти се сърдя, но все още си ми черна. Няма да тичам да те спасявам всеки път, когато изпаднеш в беда.

— Знам — отвърна Валкирия. — Флетч? Благодаря ти.

Момчето кимна и направи гримаса от болка.

— Бая кръв ми тече, да ти кажа. Може и да искаш да си побъбрим, но май ми трябва лекар.

Валкирия плъзна ръка настрани, докато напипа неговата.

— Каква идиотка бях да се отнеса така лошо с теб — рече тя.

— Най-сетне — отвърна момчето — едно нещо, за което сме единодушни.

И двамата изчезнаха.