Дерек анди
Вестителят на смъртта (55)

54.
Чудовище убиец

Вайл захвърли срещу некромантката заострени сенки и Меланхолия залитна назад с очи, разширени от ужас.

— Помощ! — изкрещя.

Крейвън стоеше като истукан, с безпомощно увиснала челюст.

Меланхолия се свлече на колене, а лордът я засипваше с дъжд от удари.

— Крейвън! Помогни ми! Или ще те убия!

Крейвън вдигна ръце, Валкирия измести въздуха, блъсна го и той отлетя назад. Падна, изтърколи се по пода на пещерата, а момичето се засили да го изрита в главата. Магьосникът усети намерението й и се прикри, ръцете му поеха ритника й. Той изви от болка и замахна, остър като стъкло къс мрак се плъзна по черните дрехи на Валкирия, без да я нарани. В дланта й лумна пламък и тя го захвърли към Крейвън. Той писна, видял как робата му се подпали. Разкъса я, захвърли парчетата надалеч и, останал по избелели ватирани наполеонки, се обърна с лице към момичето. Амулетът подскачаше на гърдите му.

— Никога не съм те харесвал — изсъска. — И сега най-сетне мога да…

Валкирия рязко махна с длан, амулетът се отскубна от шията му и отхвърча. Некромантът извика и посегна да го улови, но в следващия момент момичето направи крачка напред и заби лакът в брадичката му. Главата на Крейвън се отметна назад и той рухна, изгубил съзнание още преди тялото му да се удари в пода.

Валкирия освободи амулета и го остави да падне на камъните, обърна се и видя как Вайл залита. Сенките вряха и се гърчеха като камшици около нозете на Меланхолия. Некромантката вдигна ръка и изтри кръвта от лицето си.

— Не се боя от теб — каза. — В края на краищата, ти си само неговата броня. Не си истинският лорд Вайл. Аз убих истинския лорд Вайл.

Вайл се хвърли напред, но вълна от сенки го пресрещна и го запрати към отсрещната стена. От тази малка победа самоувереността на Меланхолия нарасна още повече.

— Любопитно ми е да узная как изобщо функционираш без помощта на скелета — продължи тя. — Нали той те командваше с мисълта си, или де да знам и аз. Не? Не било така, казваш? Ти си си самостоятелен, а?

Вайл хвърли сенки по нея, но тя отби атаката му.

— Е, хубаво — обобщи момичето. Устните й бяха почнали да се извиват в истинска усмивка. — Предполагам, че никога няма да разберем истината за теб. Ще си останеш обвит в мистерия.

Заострени сенки се откъснаха от тавана на пещерата и паднаха надолу като копия. Вайл дори не ги видя. Първата сянка го пропусна, но втората го удари в рамото, заби се и потъна дълбоко под бронята, прониза го от край до край и го прикова към пода. Третата прободе прасеца му. Лордът остана на място, борейки се да се отскубне, мъчейки се да се освободи, но сенките го държаха здраво.

Валкирия очакваше Меланхолия да започне да злорадства, но вместо това тя изведнъж се преви одве, сякаш не й достигаше въздух. Сенките край нея потрепнаха рязко и некромантката направи гримаса от болка.

Валкирия присви очи.

— Как се чувстваш, Мел? Не изглеждаш много добре. Искаш ли да си полегнеш?

— Спри — изсъска Меланхолия — да дрънкаш!

От тялото на русата магьосница блъвна мрак и Валкирия се сви, но черната вълна не я достигна — дръпна се назад като прибрана с ластик и се прибра в некромантката. Прибра се толкова внезапно, че Меланхолия залитна като от удар.

— Май голям залък отхапа, а? — продължи Валкирия. — Всички тези могъщи магьосници, които уби… Енергията им ври вътре в теб. Бас ловя, че усещаш Скълдъгъри, нали? Бас ловя, че го усещаш как се върти и суче.

— Него го няма вече — отвърна Меланхолия. — Всички онези магьосници си отидоха. Няма ги.

— Смятам, че лъжеш. Усещаш го в себе си, нали? Как жужи в ухото ти? Иска да го освободиш.

Мрак блъсна Валкирия и тя заотстъпва назад, едва успявайки да избегне сенчестите стрели, които полетяха към нея една след друга, но после сенките отново трепнаха и рязко се скриха обратно в некромантката. Вестителят на смъртта вдигна ръце към главата си.

— Пусни го — каза Валкирия.

— Не знаеш какви ги говориш.

— Напротив. Държиш цялата тази колосална енергия вътре в себе си. Тя те наранява. Затова я освободи.

Въпреки че очевидно изпитваше болка, Меланхолия се засмя.

— Дори и да го направя, какво очакваш да стане? Скелетът просто да се изправи и да оживее?

— Да, всъщност точно това очаквам.

Меланхолия изопна рамене и стисна зъби. Олюляваше се леко.

— И какво според теб — попита сковано, — ще попречи на енергията в мен просто да си отлети в пространството?

— Нямам представа — отвърна Валкирия. — Това е идея на Скълдъгъри, не моя. След като освободиш чуждата енергия, тя сигурно самичка ще си се върне при собственика си. Скълдъгъри би трябвало да е наясно с тия неща, нали? В края на краищата, той е бил Вестителят на смъртта преди теб.

Меланхолия поклати глава.

— Не можеш да го върнеш вече.

— Мога и още как.

— Не можеш! — кресна Меланхолия и сенките около нея полудяха, замятаха се толкова страшно, че камъните наоколо се напукаха.

Валкирия се усмихна.

— Той ще се освободи всеки момент.

— Не ставай глупава.

— Само още веднъж да изгубиш контрол, и той е вън.

— Не ставай…

— Скълдъгъри! — повика високо момичето. — Тук съм!

Меланхолия се хвърли напред, а Валкирия отстъпи назад с разширени очи, позволявайки на страха й да проличи. Препъна се в крака на Скълдъгъри, падна, а Меланхолия разпери широко ръце, загреба сенките, те връхлетяха напред като вълна, а Валкирия измести въздуха и се изстреля настрани. Сенките удариха гръдния кош на скелета, Меланхолия изпищя, дръпна ги рязко обратно към себе си и също падна по гръб. Мракът се затърчи край нея, докато тя се изправи със залитане и заотстъпва неуверено.

И тогава тялото на Скълдъгъри се надигна и седна.

Валкирия хукна напред, грабна черепа и долната му челюст и се опита да ги сглоби.

— Как се прави това? Как става? — черепът не отговори нищо. — Ето, ти си ги оправи.

Момичето подаде главата и челюстта на скелета, но после се сети, че ръцете му не са на мястото си. Ругаейки под нос, клекна, напипа едната му предмишница през ръкава на ризата и я намести, докато тя щракна на мястото си и се скачи с рамото. С бързи движения нагласи останалите части от ръката му, после внимателно прикачи облечената в ръкавица длан към китката. Два пръста и палецът рязко се свиха. Останалите два пръста останаха да висят изкривени. Момичето вдигна черепа и сглобената ръка поведе нейните към шията над гръбнака. Черепът с щракване се прикрепи на мястото си.

— Оу — простена Скълдъгъри. — Как, за Бога, се сети как да ме върнеш?

— Просто я накарах да си мисли за теб — отвърна Валкирия и му помогна да прикачи на място и другата си ръка. — Внуших й, че се каниш сам да се измъкнеш от нея. Прецених, че е толкова нестабилна, че й е достатъчно само да си помисли, че нещо ще се случи, за да се случи то наистина. А после я накарах да те докосне. Елементарно, Уотсън.

— Ти си великолепна — каза скелетът.

— Така е — ухили се момичето. — Знам.

— Смаян съм, че цялата работа с освободената енергия сработи.

— Дамм — рече Валкирия, все така широко ухилена. — Знам си. Да ти помогна ли за краката?

Скелетът рязко я блъсна далеч от себе си, сам се претърколи настрани, а грамадно сенчесто острие се заби помежду им. Момичето видя как Крейвън, с лице, на което беше застинала маската на пълно отчаяние, се кани да запрати второ острие към тях. Скълдъгъри седна, револверът вече беше в ръката му. Десният му показалец все още стоеше огънат назад, затова скелетът дръпна спусъка със средния си пръст.

Изстрелът откънтя и Крейвън се преметна назад с куршум между очите.

Скълдъгъри се извъртя, изпразни револвера в Меланхолия, но стана ясно, че сенките отново се подчиняват на некромантката. Те уловиха куршумите и русата магьосница остана невредима — все така изправена на двайсет крачки от детективите и кипяща от гняв.

— Измами ме!

— Да, така правят умните хора с глупавите — отвърна Валкирия и се изправи, а скелетът захвърли револвера и бързо започна да сглобява краката си.

— И какво сега? Пак сте екип? Нали се сещаш, че ще ви убия, без да мърдам от мястото си в момента, в който ме раздразните достатъчно?

— Хубаво — изхили се Валкирия. — Значи няма да правим нищо, с което да те дразним, идиотка такава.

Меланхолия се наежи и вдигна ръце.

— Чакай! — викна Скълдъгъри, все още седнал на земята. — Чакай малко, Меланхолия. Валкирия много съжалява, задето те подразни.

— Изобщо не съжалявам!

Скелетът се изправи, олюлявайки се леко.

— Валкирия, моля ти се, остави на мен. Меланхолия, знам, че в момента си много объркана.

— Въобще не съм объркана — отвърна некромантката.

Скелетът огъна непокорните си пръсти, върна ги с припукване по местата им, като съскаше тихо от болка.

— Сигурна ли си? Дори съвсем мъничко ли? Все още ли искаш да избиеш всичко живо?

— Повече от всякога. Между другото, благодаря ти, че ми даваш възможност за втори път да те убия пред очите на Валкирия. Това е направо… лукс.

— Боя се обаче, че няма да стане — отвърна скелетът и махна с ръка. Смокингът му литна обратно към него. Той го облече и нагласи папийонката си. — Ако откача тотално — обърна се към Валкирия, — трябва да намериш начин да ме спреш.

Момичето смръщи вежди, но скелетът вече беше обърнал поглед към Меланхолия.

— Мислиш си, че можеш да ме победиш? — обади се през смях некромантката. — Одеве те убих само с мисълта си, смешно създание такова. Аз те убих, победих лорд Вайл… Какъв още коз смяташ да извадиш?

— Онова преди малко не беше лорд Вайл.

— Много приличаше на него — отвърна Меланхолия и погледна към мястото, където сенчестите копия бяха приковали Вайл към пода на пещерата. Усмивката й се стопи. От лорда нямаше и следа.

Скълдъгъри оправи ръкавелите си.

— Както казах, онова не беше лорд Вайл — после вдигна глава. — Ето това е лорд Вайл.

Мрак бликна изпод бялата риза на скелета. Обви го, покри всеки сантиметър от тялото му, започна да се уплътнява, докато оформи броня, която скри магьосника от главата до петите. Валкирия заотстъпва назад колкото можеше по-бързо.

И тогава Скълдъгъри изчезна и на негово място се изправи лорд Вайл.

Няколко секунди Меланхолия остана неподвижна, после тръсна глава, сякаш за да се разбуди.

— Не ме плашиш — каза, после замахна, сенките изплющяха като бич и тя се нахвърли към лорда. Между него и тях се надигна стена от мрак, погълна ги и пак се стопи.

Меланхолия изръмжа. Сенките зад гърба й се надигнаха и завряха, после я връхлетяха откъм гърба и блъвнаха от гърдите й. Потокът чернота блъсна Вайл, но го накара да отстъпи само с една-единствена крачка. Меланхолия вече псуваше, а сенките течаха ли, течаха през нея. В отговор Вайл само кимна, острие от мрак преряза потока им като гилотинен нож, а лордът попи остатъка и той изчезна в бронята му.

После Вайл замахна с широк жест и изстреля срещу некромантката залп от черни стрели, три от които пробиха защитата й и тя залитна назад.

— Спри! — кресна Меланхолия раздразнено като малко дете, което изведнъж разбира, че не харесва правилата на играта, която се е хванало да играе.

С помощта на сенките Вайл се пренесе през разстоянието между двамата и се появи зад гърба й. Следвайки инстинктивната реакция на некромантката, мракът зад нея се изду, задържайки лорда настрани и Меланхолия се опита да използва тази възможност, за да избяга. Вайл обаче запрати сенките след нея. Едно мрачно острие перна крака й отзад и тя извика. Второ я резна по ръката. Пръсна кръв, русата магьосница изписка, притисна ръка до тялото си и падна. Сви се на кълбо, зарида и застена от болка, а сенките край нея буквално излязоха от всякакъв контрол. Вайл пристъпи напред и се надвеси над нея. Меланхолия дори не го забеляза — така погълната беше от собствените си болки.

Валкирия се втурна напред.

— Скълдъгъри! Недей!

Вайл не й обърна никакво внимание, наведе се и хвана главата на Меланхолия. Сенчеста вълна пробяга по кожата й, избухна в черен взрив, който запрати лорда надалеч. Меланхолия запълзя настрани, а Валкирия я сграбчи и я изправи на крака.

— Ще те убия — изръмжа некромантката.

— Помагам ти, бе, идиотке! Бягай!