Дерек анди
Вестителят на смъртта (31)

30.
Тенебре

Не можеше да отрече. Преживяването определено си заслужаваше.

Тенебре по природа не беше садист, но изразът на лицето на Валкирия Каин и болката в гласа на Скълдъгъри Плезънт бяха просто… възхитителни. Първосвещеникът беше крил тайната си векове наред и през това време на няколко пъти беше на косъм да я издаде. Но сега се радваше, че се беше сдържал толкова дълго. Нещо като сърбеж, който насила отлагаш да почешеш — когато накрая най-сетне го разчоплиш, удоволствието е двойно.

Доброто му настроение обаче скоро отмина. Когато се върна в кабинета си, установи, че Вандамиър Крейвън не го чака там, въпреки че му беше заповядано.

Това вече беше прекалено. На Тенебре му беше дошло до гуша от Крейвън и смехотворното му дзен излъчване, което беше придобил за нула време. Беше му писнало всички да се отнасят към безгръбначния червей сякаш е светец, в чийто думи се вслушва самият месия. Крейвън си беше все така духовник, а Тенебре — Първосвещеник, и йерархичният ред щеше да бъде възстановен на всяка цена.

Тенебре седна зад бюрото си, като с всяка следваща минута чакане се вбесяваше все повече. Когато вратата най-сетне се отвори, Първосвещеникът едва се удържа да не скочи и да не стисне влезлия за гърлото.

— Духовник Крейвън — процеди Тенебре. — Колко милостиво от ваша страна, че ме удостоихте с присъствието си.

— Моите извинения — отвърна Крейвън с поклон. — По обясними причини по-младите некроманти са силно притеснени. Имаха нужда някой да ги успокои и да им каже, че нещата ще се подредят.

Тенебре се навъси.

— И този някой си ти, така ли?

Крейвън се усмихна.

— Аз съм там, където се нуждаят от мен.

— Води ме при нея — нареди Тенебре и се изправи.

Веждата на Крейвън се повдигна.

— Ваша светлост?

— Води ме при Вестителя на смъртта, духовник! Дойде време да поговоря с нея.

— О, за съжаление, не мога да ви заведа. Нужен й е пълен покой.

— Аз съм Върховният Първосвещеник на този Храм, духовник Крейвън! На мен не се отговаря с „не“!

Нещо се мерна в погледа на Крейвън, искрица, която Тенебре никога не беше виждал в очите му, и в следващия миг изчезна.

— Разбира се. Още веднъж покорно моля да приемете извиненията ми. Веднага ще ви отведа при нея.

Тенебре излезе от кабинета. Крейвън го последва в коридора и заситни подире му, борейки се да не изостава ОТ дългата стабилна крачка на Първосвещеника. Без съмнение, удоволствието, което Тенебре усети, щом лиши Крей-вън от новопридобитото му достойнство, беше крайно дребнаво, но въпреки това си оставаше удоволствие, така че ъгълчетата на устата на възрастния некромант се извиха в лека усмивка.

Още по-хубаво стана, когато навлязоха дълбоко в недрата на Храма. Тенебре махна с ръка на Крейвън да мине пръв и да води. Духовникът пое към покоите на Меланхолия, но мисълта му, че сега той ще налага темпото, се оказа сериозна грешка. Тенебре вървеше толкова бързо, че Крейвън трябваше буквално да подтичва пред него, ако не искаше Първосвещеникът да настъпва полите на робата му. Няколко пъти Тенебре успя да застъпи с крак влачещата се по пода черна материя, препъвайки Крейвън, чиято глава се отмяташе назад, а яката на дрехата рязко се впиваше в гърлото му.

Най-сетне стигнаха до нужната врата и детинщините трябваше да престанат. Крейвън отвори вратата широко, Тенебре го блъсна пренебрежително и влезе. Меланхолия Сен Клер лежеше в изкопана насред пода яма, потопена до брадичката в непрогледна кал. На метър от нея лежеше робата й. Очите й се отвориха и се взряха в двамата мъже. Ако визитата им беше изненада за нея, то това по нищо не пролича. Момичето не помръдна дори мускул.

— Меланхолия — смъмри я меко духовник Крейвън. — Първосвещеникът влезе в стаята ти.

— Виждам — отвърна момичето. — Сигурна съм, че не очаквате да се изправя точно в момента.

— Не смятам, че е необходимо — каза Тенебре.

— Валкирия Каин е тук, нали? — попита Меланхолия. — Тя и Скълдъгъри Плезънт.

— Да — отвърна Първосвещеникът. — Откъде знаеш?

— Чувствам присъствието им — произнесе момичето. — Усещам енергията им. И двамата се чувстват зле, нали? Валкирия е разгневена, уплашена и наранена.

— Да, точно така.

Меланхолия се усмихна.

— Прекрасно.

— А ти как се чувстваш, дете мое?

Меланхолия го изгледа.

— Уморена съм.

— Нещо боли ли те? Това е лековита кал, нали?

— Възстановяваща кал — побърза да вметне Крейвън. — Тонизира тялото й и…

— Знам какво означава „възстановяваща“ — сряза го Тенебре. — Питах момичето.

Меланхолия затвори очи и главата й се залюля леко напред-назад.

— Момичето си има име.

Тенебре млъкна.

— Моля?

Очите на Вестителя останаха затворени.

— Казах, че момичето си има име. Меланхолия. Вестителя на смъртта. Изберете си. Но няма да ме наричате „момичето“.

— Аз съм Върховният Първосвещеник на този Храм, млада госпожице. Ще те наричам както си искам.

Едно око се отвори сред калта и примижа опасно срещу Тенебре.

— Попитах дали не те боли нещо — продължи Първосвещеникът. — Очаквам отговор.

Момичето въздъхна.

— Понякога цялата горя. Не е приятно. Боли. Калта облекчава болката.

— Гориш? Как така гориш?

— От белезите е.

— А, да, белезите. Тъкмо се канех да те питам за тях.

Крейвън пристъпи напред.

— Мога да обясня…

— Искам тя да ми обясни. Меланхолия?

— Той издълба символите върху кожата ми — отвърна момичето. — Един по един, месеци наред. Болеше. Но трябваше да бъде сторено. Аз съм Вестителят на смъртта и се нуждаех от всичката магия, която можех да събера и задържа. Болката си заслужаваше. Всеки миг, в който пищях под острието, си заслужаваше.

— Вярно е значи — обърна се Тенебре към Крейвън. — Ти си издълбал символите върху нея, за да усилиш Прилива. Затова сега тя е толкова нестабилна и трябва непрекъснато да почива и да се възстановява периодично.

— Сторих онова, което трябваше да бъде сторено — превзето отговори Крейвън.

Тенебре го сграбчи за робата и го блъсна в стената.

— Арогантен глупак! Тези нива на магическа сила не са естествени за това момиче. Никой не може да предвиди до какво ще доведе това!

Гневът заля Крейвън и той се замята, за да се изтръгне от хватката на Първосвещеника. Ако беше в друго настроение, Тенебре би намерил подобен изблик на ялова ярост за очарователно забавен. Сега обаче усети единствено отвращение. Пусна рязко Крейвън и изтри длани в робата си. Духовникът залитна назад.

— Сторих онова, което трябваше да бъде сторено! — кресна Крейвън. — Сторих онова, за което на теб не ти стигна въображението!

— На нея не може да се разчита — отвърна Тенебре. — Не може по никакъв начин да се предвиди кога ще успее да възстанови силата си и дали ще успее изобщо. Тя не е Вестителят на смъртта!

Нещо връхлетя Първосвещеника, нещо черно и ужасяващо, блъсна го и преметна тялото му във въздуха. То се удари в насрещната стена и се свлече на каменния под. Агонията пропълзя от рамото към брадичката му. Счупена ключица. Може би и някое ребро. Съскайки от болка, Тенебре вдигна очи към Меланхолия, която стоеше изправена в пълния си ръст, а калта капеше от голото й тяло.

— Аз съм Вестителят на смъртта — спокойно изрече момичето. — Аз съм онзи, когото чакахте толкова дълго.

Мъгла падна пред погледа на Първосвещеника.

— Не — прошепна той и в същия миг животът беше изсмукан вън от тялото му.