Дерек анди
Вестителят на смъртта (29)

28.
Историята на Вайл

Валкирия се събуди насред голяма, съвършено празна стая и първото, което видя, беше клекналият до нея Скълдъгъри, взрян в лицето й. Момичето простена.

Челюстта я болеше. Лицето й пулсираше. Ръцете й бяха оковани зад гърба с белезници.

— Рийт — изграчи.

— Знам — отвърна Скълдъгъри. — Нали ти поръчах да не се отдалечаваш? Защо никога не ме слушаш? Ако не те познавах толкова добре, щях да се закълна, че страдаш от непреодолим порив да се противопоставяш умишлено на всяка авторитетна фигура в живота си.

— Надали — каза момичето.

— Ми на това ми прилича.

— Че аз не гледам на теб като на авторитетна фигура.

— Айде, пак старата песен.

Валкирия се надигна и седна. Бавно.

— Смяташ цял ден да ме наставляваш или направо ще ми помогнеш да сваля тия белезници?

— По-скоро ще продължа да те наставлявам.

Момичето въздъхна и се обърна с гръб към скелета в очакване той да отвори белезниците с някой от шперцовете си.

— Ъм — рече детективът. — Какво точно очакваш да се случи в момента?

Валкирия го погледна през рамо и се смръщи.

— Моля? Скълдъгъри, виж, адски ме боли главата. Рийт ме изрита в лицето. Изрита ме. В лицето. Боли. Така че свали белезниците, моля ти се, за да отидем ние двамата с тебе да намерим Рийт, та да мога аз да го изритам в лицето. А после да те оставя ти да го изриташ в лицето. А после — пак аз. Ще се редуваме. Ще падне веселба.

— Голяма — кимна Скълдъгъри. — Обичам да ритам Рийт в лицето. Не ми се е отдавала възможност да го правя толкова често, колкото би ми се искало.

— Видя ли? Хайде тогава, стига се мота.

— Ще ми се да можех да ти услужа.

Валкирия поклати глава и с труд се изправи на крака. Скълдъгъри също стана.

— Какво точно правиш? — попита момичето. — Някаква поука ли искаш да си извадя? А?

— Правилно си ме разбрала — ведро отвърна скелетът.

— Окей, извадих си я поуката. Не трябва да се отдалечавам самоинициативно. Схванах.

Скълдъгъри кимна весело.

— Отлично.

— Сега ми свали белезниците.

— Не мога.

— Защо не можеш?

Скълдъгъри се обърна и й показа белезниците, стегнали собствените му китки.

Валкирия се опули.

— И теб ли те заловиха?

— Само така щеше да си извадиш поуката.

— Умишлено си се оставил да те заловят?

— Не ставай глупава. Когато задействах алармата, направих всичко по силите си да избягам, но теб те нямаше никаква, така че…

— О — рече момичето. — Извинявай.

— А, няма проблем — сви рамене Скълдъгъри. — Ступах доста некроманти, което винаги е весело. Веселото обаче приключи, когато в края на краищата те почнаха да ме надвиват. А после дойде Белият секач и им даде едно рамо. Битката беше, ако мога така да се изразя, епична, но те бяха повече. Жалко, че ти проспа всичко.

— Бях в безсъзнание.

— А бе, спеше си.

— Не ме дразни. Боли ме главата. Как ще се измъкнем от тук?

— О, бягството е лесна работа, когато разполагаш с добър план.

— Ние разполагаме ли с добър план?

— Още не.

— Разполагаме ли изобщо с някакъв план?

— Още не.

— Класика. Все пак има и добра новина. Рийт ми каза какво представлява Проходът.

— Нима?

— Възнамеряват да убият три милиарда души, за да направят останалите три милиарда безсмъртни.

Скълдъгъри се поколеба.

— Това… не звучи никак добре за първите три милиарда.

— А това възможно ли е изобщо? Могат ли некромантите да извършат нещо подобно?

— Теоретично да — рече скелетът. — Съмнявам се, че разполагат с каквито и да било категорични аргументи в полза на тази теория, но на кого са му притрябвали факти, когато я има вярата?

— Значи е вероятно просто да избият три милиарда души, но това изобщо да не се отрази на продължителността на живота на останалите три милиарда, така ли?

— Да, силно е вероятно. Но мисля, че и двамата с теб се обединяваме около мнението, че при всички положения насилствената и едновременна смъртта на три милиарда човешки същества е нещо много лошо, независимо от предполагаемите ползи, които тази смърт ще донесе.

— О — кимна Валкирия, — обединяваме се категорично.

— Но си права, че новината е добра. Сега знаем каква е целта им. Трябва да измислим как да им попречим да я постигнат.

Вратата зад гърба им се отвори и в помещението влезе Първосвещеник Тенебре. Детективите млъкнаха и се втренчиха в него, а той им се усмихна.

— А! — рече. — Конфузното мълчание. — После затвори вратата зад гърба си. — Как си, Валкирия? Нещата доста се попромениха след последния ни разговор. Тъжно стечение на обстоятелствата, бих казал.

— Не знам как изобщо сте могли да си помислите, че аз съм Вестителят на смъртта — отвърна момичето. — Действително ли смятахте, че ще се съглася да избия милиарди само заради някаква си теория?

— Проходът не е теория, мило момиче. Той е неизбежност. Знаем, че е факт, труден за осмисляне и приемане, знаем, че не би могла да го разбереш веднага. Затова ангажирахме Драгънклоу — задачата му беше да пази Прохода в тайна възможно най-дълго. Но сега, когато вече всичко ти е ясно и можем спокойно да говорим, бих желал да ти кажа, че, да, ние наистина мислехме, че ти ще бъдеш готова да убиеш милиарди. Стига да ти бъде дадено достатъчно време, разбира се. Ако беше избрала некромантията пред елементалната магия — което също си беше реална вероятност — изборът ти щеше да забие първия клин в иначе идеалните ти отношения с твоя скелет-ментор. Тогава наистина вече щеше да ни паднеш в ръчичките и щеше да станеш изцяло наша. Щеше да разбереш всичко. Бавно щяхме да отворим очите ти за истината и величието на Прохода.

— Въпреки всичко нямаше да избия всички тези хора.

— Е, това е едно твърде спорно твърдение, поне в настоящата ситуация. Защото сега ние разполагаме с Меланхолия. Тя, признавам, принципно не е човек, който би оглавил списъка ми с бъдещи спасители на света, но е напълно и страстно отдадена на мисията. А това също е нещо.

— Меланхолия е нестабилна — обади се Скълдъгъри. — За Бога, дори вие не можете да я контролирате.

— Тя е млада — сви рамене Тенебре. — Буйна. Да, нападна Валкирия при първата възможност, която й се отвори, но това беше просто проява на някаква си детинска жлъч. Не е повод за истинска тревога. Всички сме били млади, нали така, Скълдъгъри? Помниш ли в какви приключения се забърквахме в онези дни?

Валкирия се смръщи.

— Вие се познавате?

— Ама не ти ли е казал? С него бяхме приятели.

— „Приятели“ е една твърде силна и подвеждаща дума — вметна Скълдъгъри.

Тенебре се усмихна.

— Добре, да кажем, че бяхме познати. В началото на войната, още преди некромантският Орден да се оттегли от бойните действия, двамата със Скълдъгъри се биехме рамо до рамо. Нали така, Скълдъгъри?

— Ако под „рамо до рамо“ разбираш факта, че аз винаги бях една крачка пред теб, тогава да, Аурон, биехме се рамо до рамо. Не че това има каквото и да било отношение към случващото се днес.

— Нима? Човек би помислил, че ти най-добре от всички трябва да познаваш ефекта, който миналото има върху настоящето. Но от друга страна ти си се самозалъгвал за толкова други неща, че едно повече или по-малко едва ли има значение.

— Сега вече — рече Скълдъгъри — стана интересно.

Тенебре премести поглед върху Валкирия.

— Толкова гняв е насъбрал този мъж, нали? Предполагам, че това е причината, поради която враговете му толкова се боят от него. Дори бих дръзнал да направя още една крачка и да допусна, че ти самата си жива днес точно заради неговия гняв. Не ме разбирай погрешно, Валкирия, ти постепенно се превръщаш в способна магьосница и един ден сама ще бъдеш забележителен противник. Но днес на света вече има доста хора, които дават мило и драго да ти видят сметката и биха могли реално да го сторят, при това доста лесно. Самият факт обаче, че с убийството ти ще си навлекат гнева на детектива скелет, категорично ги спира да ти посегнат и е единствената причина, поради която ти все още дишаш. Надявам се, че не те обиждам.

Валкирия го погледна право в очите и не отговори.

— Цялата тази схема обаче се крепи на една масово разпространена заблуда, която трябва да разсеем тук и сега — продължи Тенебре. — Легендата твърди, че съпругата и детето на Скълдъгъри Плезънт били убити и по тази причина той се върнал от мъртвите, изпълнен с черна ярост и жажда за мъст. Прекрасна легенда. Романтична, плашеща — точно такава, каквато трябва да бъде всяка легенда. Естествено, единственото, което липсва в прекрасната картина, е истината.

— Моля те — процеди Скълдъгъри. — Просветли ни.

— Ти винаги си бил изпълнен с гняв — каза Тенебре. — Просто докато беше жив, го криеше по-добре, криеше го от любящата си съпруга и от детето, което те обожаваше. Но аз видях гнева ти, видях го на бойното поле. Там ти го оставяше да изплува. Единствено в битката позволяваше да се прояви истинското ти Аз.

— Да ти кажа, Аурон, аматьорските психоанализи никога не са ми правели каквото и да било впечатление.

— Не се и съмнявам. Всъщност, разполагам с доказателство за думите си. Имах специална теория за теб, Скълдъгъри. Теория, която тествах и резултатът напълно потвърди подозренията ми. Валкирия, Соломон Рийт ми каза, че когато сте се били срещу Безликите, ти си използвала бастуна му. Вярно ли е това?

— Вярно е — отвърна момичето. — Соломон сам ми поръча да го сторя.

— Разбира се, че сам ти е поръчал. Ако той не ти беше дал позволението си, силата, скрита в бастуна, щеше да те убие за секунда. Ти си грабнала бастуна и си използвала некроманската магия инстинктивно и без предварителна подготовка. Точно тогава Рийт е видял големия ти потенциал. Същият потенциал, който аз преди много години видях у Скълдъгъри.

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Какви ги говориш?

— Помниш ли Прусия? Беше само няколко месеца след сватбата ти. Хората на Меволент атакуваха Храма, в който се обучавах. Бях един от малцината оцелели. Присъединихме се към твоя отряд и поехме през планините по следите на нападателите.

— Помня — отговори Скълдъгъри. — Трябваха ни три седмици, за да ги настигнем. Морвена Кроу беше с нас.

— Точно така. Скъпата Морвена, единственият некромант, ставал някога член на Съвета на Старейшините. Да, тя също беше от оцелелите тогава.

— Аз предимно с нея си общувах. Не помня с теб да сме разменили и пет думи.

Тенебре кимна.

— Да, приятелството ми с теб е една от най-интимните връзки, които съм имал през живота си.

— Жалка картинка си.

Първосвещеникът се разсмя.

— Все едно. В крайна сметка настигнахме отряда на Меволент. Издебнахме ги и после ги нападнахме. Бях ранен в битката. Ти също беше ранен. Всички бяхме ранени, но не спряхме, о, не, биехме се и още как! Изпуснах кинжала, в който се криеше некромантската ми сила. Губех кръв, бях изтощен, кинжалът лежеше далеч от мен, точно толкова далеч, че да не мога да го достигна, а в същото време срещу ми се тътреше най-грамадният трол, който бях виждал през живота си. Четири метра висок, зелен, навлечен в дреха от съшити кожи и с бивни, дълги като ръката ми.

— Първо, беше наполовина по-малък — вметна Скълдъгъри. — И нямаше бивни, само зъбите му бяха позагнили. И не беше трол. Казваше се Джереми.

— Страшно те бива да разваляш хубавите истории — отвърна Тенебре. — Лежах възнак, гледах нагоре, така че тролът ми се видя точно четири метра висок. Не можеш обаче да оспориш размера на секирата, която размахваше.

— Голямшка секира си беше — призна скелетът.

— По-голяма от всяка друга секира, която към виждал през целия си живот.

— О, за Бога…

— И така, Валкирия, точно преди същата тази секира да разцепи черепа ми и да ми пръсне мозъка наоколо, Скълдъгъри се появи на сцената. Хвърли се напред, сграбчи кинжала ми и запрати петдесет сенчести стрели право в гърдите на трола.

Скълдъгъри мълчеше.

— Не му бях дал позволение — продължи Тенебре. — Силата на кинжала трябваше да го разкъса на парчета. Но той контролираше сенките, контролираше ги инстинктивно и без никаква предварителна подготовка, и после, когато тролът Джереми вече се беше преселил в един по-добър свят, Скълдъгъри просто захвърли кинжала и се запъти нанякъде да търси още врагове за убиване.

Тенебре обърна очи към скелета.

— От онзи момент нататък аз знаех, че в теб има нещо много специално. Разбрах, че трябва да те държа под око. Няколко години по-късно ние, некромантите, се оттеглихме дълбоко в Храмовете си и се окопахме там. Решихме да оставим останалата част от магьосническия свят да се избива на спокойствие без наша помощ. Не всички обаче уважиха неутралитета ни. Нефариан Серпин категорично нямаше намерение да ни остави на мира. Той и хората му обкръжиха Храма, в който живеех аз, и ни заплашиха с пълно унищожение, ако откажем да споделим с тях някои от магьосническите си тайни. Първосвещеникът ни избра мен. Аз трябваше да отида при Серпин и да го науча на онова, което той искаше да знае.

— Червената дясна ръка — промълви Валкирия.

Кимването на Тенебре беше почти незабележимо.

— Мъчителна смърт, пратена на всяка жертва, посочена от ръката, стига да е на сравнително близко разстояние. Серпин беше чувал за тази магия и искаше да я притежава. Аз я направих и го научих как да я използва. По време на уроците двамата с него доста си приказвахме. Той заяви недвусмислено омразата си към теб, Скълдъгъри. Каза, че ти си единствената причина той да иска да има ръката. И тогава, в интерес на истината, аз осъзнах, че не мога да му позволя да ти стори зло. Ти имаше такъв смайващ потенциал. Не можех да допусна някакъв жалък религиозен фанатик да те убие, затова промених леко магията на ръката. Добавих това-онова. Направих така, че ако някога некромантската сила на червената дясна ръка бъде използвана лично срещу теб, то това да не е краят ти. Душата ти, самото ти същество, щеше да остане завинаги и докрай свързано с тялото ти. Ако тогава знаех, че Серпин ще изгори трупа ти и на света ще остане голият ти скелет, вероятно щях да премисля още веднъж решението си.

— Ти си ме върнал обратно? — прокънтя кухо гласът на детектива.

— Не. Просто създадох условия това да се случи. Ти сам се върна обратно, Скълдъгъри. Върна се чрез чистата сила на волята си. Единствено чрез нея душата ти се пробуди отново в съзнателната ти личност. След това вече тялото ти започна да се държи така, сякаш отново е цяло и ти позволи да говориш, да се движиш, да усещаш болка.

— Ти. Ти си сторил това. Днес съм жив благодарение на теб.

— Да, така е. Тази мисъл не те ли кара да се усмихнеш? Мисълта, че на мен дължиш всичко, което имаш и което си сега?

Цялата фигура на Скълдъгъри някак безсилно се отпусна.

— Какво има? — продължаваше Тенебре. — Нещо друго ли очакваше? Или може би си успял да се самоубедиш, че възкресението ти е резултат от някаква намеса свише? Навярно дори си си въобразил, че сегашният ти живот има някаква специална цел? Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но животът ти няма никаква друга цел, освен онази, която аз предопределих за теб. И която, в края на краищата, се оказа пълна загуба на време. Разбира се, никой друг не знае всичко това. Ти си моята малка тайна. Продължих да те държа под око. Наблюдавах те как воюваш и воюваш, как гневът ги те поглъща напълно. Фантастично преживяване беше, уверявам те, особено при положение че знаех как ще завърши всичко. Имаше само един възможен изход. Аз трябваше единствено да чакам. Знаех, че ти сам ще дойдеш.

— Окей, спри дотук — намеси се Валкирия. — Какви ги дрънкаш изобщо? Какъв изход? Какво е трябвало да чакаш?

— Почукването на вратата — отговори Тенебре. — Некромантията уби Скълдъгъри и некромантията го върна на света. Любимите му хора до един бяха мъртви, войната беше неговият живот. Смъртта беше неговият живот. С всяка изминала година той губеше все повече и повече парченца от личността, която беше приживе. С всяка изминала година се превръщаше в някой друг. А после почука на вратата на некромантския Храм и когато аз чух почукването, разбрах, че Скълдъгъри си идва у дома.

Гласът на Валкирия беше станал леденостуден:

— Не.

Той обърна гръб на предишния си живот. Облече бронята, за да скрие предишната си форма. Прие ново име, за да убие предишното си Аз.

— Не — каза Валкирия. — Не. Спри.

— Скълдъгъри Плезънт напусна бойното поле и през вратата на моя Храм влезе лорд Вайл.