Дерек анди
Вестителят на смъртта (49)

48.
Под земята

Дълбоко в пещерите под имението на Гордън Еджли ордата на зомбитата се придвижваше в пълно мълчание. Двайсетима новопостъпили, всичките опръскани с кръв и с пресни следи от ухапвания, образуваха армията на живите мъртви и, водени от Скейпгрейс, чакаха момента да се хвърлят в битка. Стиснали фенерчета, за да виждат къде стъпват, те изглеждаха малко озадачени, но това не притесняваше Скейпгрейс. Опитът му показваше, че ордите от зомбита винаги изглеждат озадачени. Това беше едва втората орда, която му се случваше да води, но вече се имаше за нещо като експерт по въпроса.

Лунни лъчи някак си бяха проправили път през пукнатините и проломите в пещерния таван и къпеха части от тунелите в смътно сребристосиньо. Господарят Крейвън беше така добър да снабди Скейпгрейс със собственоръчно изработена карта. Ако картата беше рисувана от някой друг, Скейпгрейс веднага би я отхвърлил като недодялана, но когато ставаше дума за Господаря, беше ясно, че детинските му драскулици очевидно крият някакъв дълбок смисъл. Вследствие от това, независимо че изпитваше сериозни затруднения да проумее накъде точно вървят, Скейпгрейс осъзна с неизпитвана дотогава дълбочина културната тежест на доскорошното си място в света.

Бияча изприпка до него с разтревожена физиономия.

— Господарю Скейпгрейс — прошепна. — Мисля, че имаме проблем.

Скейпгрейс се навъси и светна с фенерчето право в лицето на Бияча.

— Става дума за едно от зомбитата — запримигва Бияча на парцали. — Реджи. Помните го, нали, сър? С малката брадичка? Мисля, че… беше изяден.

Скейпгрейс замръзна.

— Изяден? Някой го е изял? — завъртя се към ордата. — Какво ви казах аз? Какво ви казах за яденето на човешка плът? — ордата го гледаше тъпо. — Само аз мога да ям човешка плът, без мозъкът ми да се разбърка! Ако някой от вас хапне, ще се превърне в малоумно пелтечещо зомби като онези по филмите. Колко пъти трябва да ви предупреждавам? А? Е, хайде де. Признайте си. Кой е виновен? Кой яде от Реджи?

— Ъм — намеси се Бияча. — Не бяха те, сър.

— Какво? Това пък какво значи?

Бияча го поведе назад по тунела. Ордата се заклатушка подире им.

— Реджи вървеше последен — обясни Бияча. — Всъщност се влачеше и аз му казах да побърза, но той не ми обърна внимание. Аз продължих напред, той се започна да се влачи още повече и тогава чух нещо, чух как нещо затрака, огледах се и…

— Затрака, казваш?

— Много отчетливо тракане — отвърна Бияча и поклати глава при спомена. — Върнах се назад и се поогледах, тъкмо се канех да го повикам по име, когато… стигнах дотук. Струва ми се, че това е местопрестъплението.

— Не думай.

— Съдейки по уликите за борба, сър, смятам, че е бил изяден.

— Уликите?

— Да.

— И какви по-точно са тези улики, ако смея да попитам?

Бияча светна с фенерчето.

— Ами, ето… Крак.

Насред тунела пред тях, осветен от лъча на фенерчето, тихо и кротко лежеше самотен крак, все още обут в обувка.

— Сам ли проумя какво се е случило? — попита Скейпгрейс. — Впечатлен съм.

Бияча, който не разпознаваше сарказма, се усмихна благодарно.

— Просто си върша работата, сър.

Скейпгрейс се приведе над крака и го разгледа отблизо. Кракът свършваше някъде около глезена със следа, която много приличаше на прегризана от огромни зъби. Вориен не можеше да каже със сигурност. Скапаният скелет беше детективът, не той.

Внезапно Бияча изпищя, Скейпгрейс подскочи и се завъртя бясно, докато се увери, че нищо не се прокрадва зад гърба му.

— Там! — ахна Бияча и посочи някъде в мрака.

Скейпгрейс се взря напрегнато в непрогледното.

— Какво там?

— Видях го! — отвърна Бияча. — Нещото, което е изяло Реджи! Видях го! Точно там беше!

Подобно на лоша миризма, из ордата плъзна тревожен ропот. Скейпгрейс разбра, че трябва да овладее ситуацията, при това бързо.

— Как изглеждаше нещото? — попита той. — За Бога, успокой се и ми кажи как изглеждаше?

Бияча пое дълбоко въздух, въпреки че зомбитата не дишат.

— Приличаше на, приличаше на кръстоска между чудовище и пришълец.

Скейпгрейс го загледа скептично.

— Ами добре, окей, това може да значи всичко. Имаше ли ръце?

— О, да.

— Две ръце?

— Поне две — кимна Бияча. — Но може би и по-малко.

— Ами крака?

— Няколко.

— Тялото му на какво приличаше?

Бияча се съсредоточи.

— Ами беше такова или имаше много гъста козина, гъста черна козина, или пък нямаше никаква козина, просто светлината е падала така, че е изглеждало с козина.

— Ами главата? Разгледа ли му главата?

— Какво ме питате, дали ще го разпозная, ако го видя?

— Просто задавам стандартни въпроси.

— Окей, ами, да видим как беше. Имаше… Не съм сигурен дали изобщо имаше очи, не видях и нос, поне не в нормалния смисъл. Но уста имаше. Много голяма уста със зъби вътре, зъби, остри като игли. Но това може да съм си го въобразил.

— Това за зъбите?

— Не, може да съм си въобразил, че е имало уста. Не съм сигурен, че беше уста. Но сигурно е било уста. Всяко същество има уста, нали?

— За съжаление — промърмори Скейпгрейс.

— Трябва да е имало уста, щом изяде Реджи. Има логика, нали? Да. Имаше уста. Сега съм сигурен, че имаше.

Едно от зомбитата вдигна ръка.

— Какво? — раздразнено се обади Скейпгрейс.

— Здрасти — рече зомбито. — Ъм, аз съм Кийт? От…? Ти ме ухапа?

— Не мога да помня всеки, когото съм ухапал — отвърна Скейпгрейс, макар че отлично помнеше всички, защото те не бяха кой знае колко много. — Какво искаш, Кийт? Защо вдигаш ръка?

— Чудех се — почна Кийт, — дали тук долу няма чудовища?

— Има няколко, да — отвърна Скейпгрейс. — Никой не знае точно колко са, нито как се наричат. Знае се обаче, че магията не ги лови, така че… не използвайте магия срещу тях. Но вие и не бихте могли да използвате, защото сте смъртни. Или поне доскоро бяхте смъртни. Както и да е, магията примамва тия чудовища.

— Ъм — рече Кийт.

— Сега пък какво?

— Когато… помниш ли, когато ме ухапа? И аз после се събудих и така, викам си, какво ли става? А после твоят приятел ми обясни всичко?

— Той не ми е приятел — отвърна Скейпгрейс.

— Аз съм втори по чин — намеси се Бияча.

— О, окей, извинявай — каза Кийт. — Както и да е, той ми обясни, че вече съм зомби и че магията ме поддържа и прочие, и всичкото хубаво, но това не значи ли, че сега всички ние тука примамваме чудовищата към себе си, защото носим магията вътре в нас или просто говоря някакви глупости в момента?

Скейпгрейс го изгледа. Мътните да го вземат.

— Така — рече високо. — Съберете се и внимавайте.

Бияча се присъедини към ордата и Скейпгрейс огледа зомбитата както генерал оглежда войниците си.

— Натоварени сме с мисия. Навлезли сме дълбоко във вражеската територия. За да достигнем целта си, трябва да преминем през опасен терен. Кийт е абсолютно прав. Нашето присъствие тук привлича чудовищата.

Ордата го зяпна, внезапно ужасена. Скейпгрейс натисна още:

— Затова — напред! Напред, бързи като светкавица! Ще стигнем до целта и ще нападнем врага! В идните векове ще се говори за тази битка и за саможертвата, която сме принесли днес ние тук! Ще се говори за смелата армия на живите мъртви, ордата, която преобърна историята, която стори всичко по силите си да превърне този свят в наш свят! Виждал съм лицата на враговете ни! Поглеждал съм в омразните им очи! Знаете ли какво видях там? — Скейпгрейс изръмжа ефектно, за да накара слушателите да тръпнат в очакване на разкритието. — Лица и очи, господа. Лица… и очи.

Ордата го гледаше, без да реагира, и Скейпгрейс осъзна, че е изпуснал нишката на речта си. Паникьоса се и продължи.

— Правим, каквото трябва. Правим, каквото можем. Правим, каквото ще правим. Правим, каквото… Не правим, каквото няма да правим.

— Ъм… — почна някой.

— Какво сте готови да дадете? — ревна Скейпгрейс. — Какво сте готови да дадете за един шанс, за един-единствен шанс да кажете на враговете: вие бяхте дотук?

— Я пак, кои точно бяха враговете? — попита някой.

— С мен ли сте? — изврещя Скейпгрейс.

— Не съвсем.

— С мен ли сте?

— Аз съм с вас! — изписка развълнувано Бияча.

— Някой друг, освен Бияча, с мен ли е? — изкрещя Скейпгрейс отново. Реши, че е по-разумно да не чака отговор. — Тогава да вървим! Да се бием! Да им покажем как се мре!

С рев Скейпгрейс се втурна напред по тунела, Бияча го последва по петите. След миг колебание и ордата хукна след тях. Тичаха през мрака и през езерцата лунна светлина, скоро и други се присъединиха към виковете на Скейпгрейс и така, когато стигнаха до края на тунела, цялата орда представляваше вече летяща напред маса от ярост и насилие, готова да се изсипе върху враговете. Краката им тропаха по каменния под, юмруци се размахваха, крясъците станаха животински, нечовешки, и вълната от прииждаща смърт щеше да помете всеки, изпречил се на пътя им.

После установиха, че тунелът е задънен, настъпи известна бутаница, после Скейпгрейс ги поведе малко назад, сви по друг тунел, крясъците пак почнаха и заехтяха като гръм из пещерите, а Скейпгрейс пак махна с ръка.

Назад — рече, — още назад. Трябва да е следващата отбивка.

Всички се обърнаха назад и се втурнаха по тунела, от който току-що бяха дошли.