Дерек анди
Вестителят на смъртта (23)

22.
Църквата на безликите

Скорн я накара да чака, но утринта беше прекрасна, така че Чайна нямаше нищо против. Очевидно ставаше дума за познатата игричка на нерви, която да покаже на красивата магьосница кой командва парада. Беше непохватно изпълнен етюд и Чайна усети леко разочарование, че скъпата Елиза се унижава да използва подобни евтини трикове, но какво пък, в крайна сметка ставаше дума за безобиден тактически ход. Галоу й беше казал, че днес той ще й бъде официално представен, тъй като се предполага, че Чайна не знае за завръщането му. Магьосницата все още не беше решила дали да сметне приказките му за вътрешната трансформация за истина, но беше уверена в едно — не можеше да се довери на Джарън. Той я беше предупредил да се престори на изненадана, когато го види, но Чайна не му беше обещала, че ще го стори.

Постепенно осъзна, че Прейв се е вторачил в нея. Повдигна вежда и го изгледа в отговор.

— Желаеш ли нещо?

— Не съм влюбен в теб — изръмжа мъжът.

— О, ужас.

Прейв стисна дръжката на метлата, сякаш се канеше да я удуши.

— Въобразяваш си, че всеки, който те види, се влюбва в теб. Е, в тотална грешка си! Влюбват се само слабоволевите глупаци. Не и аз.

— Очевидно.

— В сърцето ми има любов само към Безликите и ти няма да ми я отнемеш.

— О, и през ум не ми е минавало нищо подобно, господин… — Чайна замълча. — Както там ти беше името.

— Прейв — избълва мъжът.

— Господин Прейв, да.

— Кланям се на Мрачните богове от момчешките си години. Родителите ми бяха техни верни слуги. Баща ми се е бил рамо до рамо със самия Меволент.

— Хубаво.

— Баща ми не стана предател. Не беше като теб!

— А как беше името на баща ти?

— Бензъл Травестайн. Бил до Меволент в деня, в който сринали Убежището в Марсилия.

— Съмнявам се. Никога не съм чувала за баща ти, а бях в Марсилия, когато тамошното Убежище падна. Моята Диаблерия отвори вратите му, за да пусне Меволент и хората му. Боя се, че баща ти не беше сред тях.

Прейв се вторачи в нея.

— Лъжкиня.

— Мога да изброя поименно всички магьосници, които участваха в погрома над марсилското Убежище. Не и пред теб, разбира се, защото не заслужаваш подобно усилие от моя страна, но по принцип бих могла. Предполагам, че баща ви просто е преувеличил личния си принос във войната, господин Прейв.

— Баща ми беше герой!

— Да, в очите на калпавия си син най-вероятно наистина е бил герой.

Прейв захвърли метлата и се втурна към Чайна със стиснати юмруци. Магьосницата само обърна глава към него и въздъхна. Прейв спря на една ръка разстояние от нея, лицето му беше моравочервено, а от гърлото му излизаше ръмжене, сякаш мъжът с всички сили се мъчеше да се възпре от извършването на нечувано насилие.

— Ти — рече му Чайна — си един наистина забележителен човек.

— Не ми се подигравай! — изврещя Прейв.

Чайна го дари с усмивка.

— Върни се на мястото си, вземи си метлата и продължавай да чистиш. Или иди да се поразтъпчеш и да размислиш за всички лъжи, които баща ти ти е изприказвал. Сериозно, не ми пука какво ще правиш, само се махни от тук и спри да пъхтиш гневно насреща ми. Не е толкова успокояващо, колкото ти се струва.

Бездруго изпъкналите очи на Прейв изпъкнаха още повече, което само по себе си беше своеобразен подвиг.

— Мога да те убия на място!

— Знаеш ли — тихо рече Чайна, — имаше дни, когато на света не съществуваше човек, който да дръзне да ме заплашва. Немислимо беше. Неизброими са хората, които съм убила, телата, които съм обезобразила и костите, които съм натрошила вследствие от това, че някой си е позволил в мое присъствие моментният му гняв да надделее над здравия му разум. Разбира се, днес съжалявам за това. Тогава не се контролирах. Наслаждавах се открито на мрака в себе си. Господин Прейв, аз съвсем не бях добър човек. Но се промених. Позволих на годините да ме смекчат. Сега ме радват дребните неща. Хубавата книга. Изисканото вино. Добрата компания. Всичко това ме кара да се усмихвам. Прави ме щастлива. Но от време на време усещам порива. Знаеш за какво говоря, нали? Порива да руша. Порива да наранявам, да осакатявам, да убивам. Да оставиш този порив да те завладее, да те удави, е несравнимо преживяване. Уникално. Всепоглъщащо. Може да те накара да забравиш самия себе си. Просто е прекрасно. И сега го чувствам, чувствам го, докато говоря, чувствам го как пълзи и потропва по ръба на съзнанието ми, мъчи се да проникне в мен, човърка с пръсти в мозъка ми. Толкова лесно ще ми бъде да го пусна. Но нима всички хора не сме такива? До един дълбоко в себе си сме варвари. До един сме диви зверове. Аз поне съм звяр, отлично го знам. Сигурна съм, че и ти си такъв. Единствената разлика между нас двамата, господин Прейв, се състои в това колко високо крещим. Аз си знам колко силен е гласът ми. Ами ти? Дали си ми достоен противник?

Прейв беше пребледнял като платно. Юмруците му се бяха отпуснали и той вече не скърцаше със зъби. Направи крачка назад, после още една. Поколеба се, после бавно се обърна и се върна при метлата.

Чайна само сви рамене, а в този момент на вратата застана Елиза Скорн.

— Чайна! — пропя тя. — Толкова съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Няма нищо — усмихна се сладко Чайна. — Господин Прейв ме веселеше. Радвам се, че си го задържала при себе си.

Скорн сви рамене.

— Ох, какво да ти кажа, направих грешката да му хвърля храна веднъж-дваж и сега направо няма отърване. Не иска да се маха.

Чайна чу как Прейв замърмори под нос.

— Но не съм те повикала да ми помагаш да се присмивам на прислугата, колкото и да е весело това. Имам изненада за теб.

— Нека позная — отвърна Чайна. — Размислила си и си решила да забравим за онзиденшните глупости.

— Нищо подобно — рече Скорн. — Опитай пак! Сигурна съм, че никога не можеш да познаеш!

— Ще издадеш тайната ми на Скълдъгъри Плезънт и ще го оставиш да ми пръсне черепа.

— О, пак сбърка. Искаш ли да пробваш трети път?

— О, колко ще се радвам да пробвам трети път!

— Ами давай, Чайна. Познай каква е изненадата ми аз теб.

Чайна помълча, потупа брадичката си с пръст и се усмихна.

— Сетих се. Да не би Джарън Галоу да се е сдобил с нова ръка?

В този момент й се прииска да имаше подръка фотоапарат, за да запечата изражението, което се изписа на лицето на Елиза. Галоу застана зад рамото й, внезапно изгубил увереността си, пронизан от параноичната мисъл, че е предаден, че току-що е влязъл в капан. В очите му се мерна мигновен ужас, чиято искреност беше невъзможна за имитиране. Чайна го погледна и наистина му повярва.

— Откъде знаеш? — попита Скорн. Всъщност не попита, а почти изръмжа.

— Моля те — снизходително пророни Чайна. — Знам какво е закусвал Джарън тази сутрин. Откак се е върнал в Европа, знам всяка негова стъпка. Чудя се само защо на теб ти беше нужно толкова много време, за да го откриеш.

Устните на Скорн се извиха в усмивка.

— Все така е невъзможно да те изненада човек. Джарън току-що се завърна сред нас. Надявам се, помежду ви не са останали неуредени сметки?

— Каквото било, било — отвърна Чайна. — Така или иначе накрая ще ви избия всичките, така че едно име повече или по-малко в списъка ми няма никакво значение.

Галоу я изгледа продължително, после обърна очи към Скорн.

— Нали ми каза, че я контролираш?

— Контролирам я — отвърна Елиза. — Просто й прави удоволствие да говори така, за да поддържа в собствените си очи заблудата, че все още нещо зависи от нея. Но докато аз знам тайната й, Чайна ще върши каквото й наредя. Например, в момента изпълнява заповедта ми да дойде тази сутрин тук и да ми докладва с подробности за всичкия тоя смут в некромантския Храм. Е, Чайна, слушаме.

Бяха се върнали в параклиса, всички стояха прави, но Чайна приседна на една от пейките и кръстоса крака. Изгледа Скорн в упор, доволна от начина, по който движението й беше променило динамиката на енергията в помещението.

— Меланхолия Сен Клер е поредният некромант, на когото са връчили титлата „Вестител на смъртта“ — започна. — За разлика от останалите опити досега, момичето явно истински ще се постарае да изпълни задълженията, които й налага този избор.

— И какви са тези задължения? — попита Галоу.

— Да предизвика Прохода и да спаси света. Ако сега се каните да ми задавате въпроса относно Прохода, можете да си ги спестите. Той е обвит в тайнственост, мистерия е дори за онези, които се занимават с мистерии. Ще се задоволя само да кажа, че се предполага Проходът да доведе до настъпването на един по-добър свят, където живите и мъртвите съществуват рамо до рамо.

— Щуротия — рече Скорн. — Подобна теория напълно отрича смъртта. Редуцира я до теоретичен термин.

— А и вероятно наистина ще превърне света в едно по-добро място.

Скорн поклати глава.

— Светът е такъв, какъвто са го оставили след себе си Безликите. Такъв и ще си остане до тяхното завръщане. Ако обаче има дори минимална вероятност некромантите да успеят в опитите си, ще се наложи да вземем мерки срещу тях.

— Но Убежището прави точно това — намеси се Прейв, побързал да се присъедини към групичката. — Нужно ли е да се намесваме? Само ще пречим.

Скорн дори не го погледна. Галоу обаче обърна очи към дребния мъж и Прейв цял се сви.

— Не те познавам — процеди Галоу. — Виждам те за първи път. Но вече искам да ти сторя зло.

— Вие, ъм, такова, всъщност ме познавате — избъбри Прейв. — Срещали сме се, даже два пъти. Само за по няколко минутки, сигурно затова не помните.

— Не помня — процеди Галоу. — Въобще. Дори смътно не си спомням. И това ме радва. Споменът за теб би ме дразнил. Той би означавал, че по някакъв начин си успял да заемеш част от пространството в главата ми. Пространство, което обикновено се полага на хора, които ме интересуват или поне имат да ми предложат нещо, което ми трябва. Сега млъквай и не си отваряй устата повече.

Прейв зина.

— Как… Как смеете. Аз спасих Църквата на Безликите от пълната разруха. Аз я въздигнах отново до…

— Въздигнал си я до това? — Галоу дори не си направи труда да посочи с ръка заобикалящата ги обстановка, за да подчертае какво точно има предвид. — Ти си безгръбначен жалък човечец, който няма ни най-малка представа какво ще е необходимо, за да бъдат върнати Мрачните богове отново сред нас. Бихме могли да оставим Убежището да се разправя с тоя Вестител, но това би означавало да оставим и всичките си бъдещи планове да зависят от работата ни детективите и агентите. Това ли искаш?

Скорн обърна глава и се усмихна на Прейв.

— Би ли ни приготвил по един чай?

Прейв примигна с жабешките си очи.

— Чай?

— Един хубав голям чайник, бъди добро момче.

— Но… но аз съм замесен! Участвам в… цялата тая работа. Аз съм един от водачите!

Скорн повдигна вежда.

— Ти? Мили Боже, нищо подобно. Не, Прейв, ти не си от водачите. Има само един-единствен водач и това съм аз. Галоу е моя дясна ръка, Чайна е неохотен сътрудник и незаслужаващ доверие съюзник, а ти си тоя, дето прави чая. Така че, Прейв, спри с глупостите и престани да ни занимаваш с мнението си, при положение че никой не ти го иска, нито пък то има каквото и да било значение. Бъди добричък и иди ни направи по чайче.

Прейв затвори уста, влажните му устни се притиснаха една в друга като две хлъзгави змиорки, после мъжът се врътна рязко и напусна параклиса. Бездруго доста големичките му уши бяха толкова пламнали, че направо атмосферата се беше нажежила.

Скорн кимна на Чайна.

— Продължавай.

— Меланхолия е нападнала Валкирия Каин и Убежището е видяло в това уникалната възможност да издаде заповед за арест на Вестителя.

— Готвят се за удар — промърмори Скорн.

— Ами лорд Вайл? — попита Галоу. — Чух за завръщането му, не се бях покрил чак толкова надълбоко, че да го пропусна.

— Предполагаемото му завръщане — поправи го Скорн. — Виждан ли е след деня, в който нападнал Скълдъгъри Плезънт?

Галоу погледна Елиза.

— Мислиш, че завръщането му е лъжа?

— Много е възможно. Какво би уплашило некромантите повече от вестта, че лордът се е върнал и търси да ги докопа?

— Но ако наистина се е върнал и иска да унищожи Вестителя на смъртта, значи можем да го намерим и да го убедим отново да мине на наша страна.

Скорн вдигна очи.

— И как предлагаш да стане това? Ще използваш дългогодишното ви приятелство, за да отложиш достатъчно смъртоносния му удар срещу теб и спечелиш време да му изложиш аргументите си? О, не, извинявай, аз пък! Между вас не съществува дългогодишно приятелство, нали? Никой не е дългогодишен приятел с Вайл. Може да сте се били заедно във войната, но това беше отдавна. Не сме наясно на кого е верен лордът днес.

— Знаем, че не е верен на некромантите — отвърна Галоу. — И това е нещо.

— Чайна — рече Скорн, — ти какво мислиш?

— Мисля, че един опит да се поговори с лорд Вайл е прекрасна идея — отговори Чайна с усмивка. — Смятам, че вие и двамата трябва да идете да си поприказвате с него. Ще му стане много приятно, уверена съм.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да се закълна, че искаш да ме убият, преди да имам възможността да те изоблича публично на Прощалния бал.

— О, ти ще идваш на Бала?

— Ами разбира се. Защо не? В края на краищата празнуваме края на войната, нали?

— Така е — отвърна Чайна, — но малцина са гостите на Бала, които са воювали на страната на победените.

Скорн сви рамене.

— Победители, победени, всичко е относително. Погледни се само. Ти изобщо не си на ничия страна, нали? Ти изостави онези, на чиято страна беше. Обърна гръб на…

— Ако сега ни предстои да изслушаме тирадата за това каква подла предателка съм, държа да отбележа, че вече съм я чувала, при това нееднократно, а ако приключихте с мен за днес, трябва да се връщам в библиотеката.

— Да сме приключили с теб? — засмя се Скорн. — Чайна, скъпа, ние дори не сме започнали.

 

 

По-късно същата вечер под светлината на луната и звездите, Чайна и Джарън Галоу отново се срещнаха.

— Дванайсетимата от списъка… — започна магьосницата. — Важните и влиятелни магьосници, за които говори Елиза. Те всичките до един ще присъстват на Прощалния бал.

Галоу се смръщи.

— Сигурна ли си? Елиза ще се срещне с тях под носа на цялото Убежище? Твърде опасно е.

— Не и за Елиза. Балът е светско събитие, идеално извинение за нея да поговори с всички присъстващи. Списъкът ще ни трябва, ако искаме да приключим с тая работа още преди да е започнала истински.

Галоу се усмихна.

— Искаш да ги избиеш, нали?

Чайна повдигна лявото си рамо.

— Това е единият вариант.

— Най-напред трябва да се погрижим за самата Скорн. Вземем ли веднъж списъка, няма да имаме повече нужда от нея.

— Не — отвърна Чайна. — Ще ги премахнем едновременно.

— Може да се окаже невъзможно.

— Остави ме аз да мисля за това. Загинат ли, Църквата ще рухне веднъж завинаги — Чайна вдигна очи към Галоу. — Смяташ ли, че можеш да вземеш списъка без Елиза да разбере?

— Не би трябвало да е проблем. А ти смяташ ли, че можеш да организираш едновременното убийство на Елиза и дванайсетимата от списъка?

Чайна се усмихна.

— Не би трябвало да е проблем.