Дерек анди
Вестителят на смъртта (24)

23.
Завръщане у дома

Бяха пътували малко по-малко от двайсет и четири часа, когато пингвиномобилът най-сетне спря, а Кларабел почука с пръсти по стъклото.

— Пристигнахме — обяви.

Скейпгрейс открехна капака на фризера и се измъкна навън. Проследи със завистлив поглед синьокосото момиче, докато тя се протягаше и прозяваше сладко. Вориен беше мъртъв. Вече не можеше да чувства умора. Усещането му липсваше.

Навън отново беше прекрасен ден. Ръмжейки недоволно, Кралят на зомбитата навлече палтото си и нахлузи качулката му ниско над челото, за да скрие обезобразената си глава. Кларабел първа слезе от камионетката, а Скейпгрейс бутна Бияча, за да се измъкне веднага след нея. Пристъпи на паважа. Атмосферата му се стори ужасно позната. Огледа се внимателно наоколо.

— Това е Роърхейвън — рече.

Кларабел кимна.

— Тук се намира новото Убежище.

Зомбито я зяпна.

— Но аз познавам Роърхейвън. Живях тук дълги години. Знам и как се стига до Роърхейвън. Изобщо не беше необходимо да караме цели двайсет и четири часа и да кръстосваме пътищата, докато чакаме да се сетиш къде всъщност се намира новото Убежище. Можеше просто да кажеш „в Роърхейвън“ и аз щях да ви кажа как да стигнем. Няма и час път от Дъблин.

— Въпросът не е в целта. Важно е пътуването.

— Е, и целта донякъде — тихичко добави Бияча.

— Освен това — допълни Кларабел, — видяхме прекрасни гледки, нали?

— Аз пътувам във фризера — напомни й Скейпгрейс.

— Сега този град е моят дом — продължи Кларабел, без да му обърне и грам внимание. — Или ще бъде моят дом, ако ми дадат работата. Чудесно е тук, не мислите ли?

Скейпгрейс се поколеба.

— За чудесно ли го намираш?

— Не — призна момичето. — В Дъблин беше сто пъти по-хубаво. Имах страхотен апартамент там, имах и хамстер. Казваше се Теодор.

— Какво хубаво име — отбеляза Бияча.

— Той май не го харесваше. Роърхейвън обаче не ми изглежда като място за отглеждане на хамстери.

— Много си права — рече Скейпгрейс.

— Хората не са много мили.

— Не обичат новодошлите.

— Не смятам, че Теодор щеше да се впише в обстановката. Преди да тръгна, го пуснах на свобода в дивата природа.

Бияча се смръщи.

— Пуснала си хамстер в дивата природа?

— Да. Обратно в естествената му среда. Така беше справедливо. Сега той ще прекара остатъка от живота си свободен, ще преследва сам плячката си и ще си отгледа свое семейство.

— Ъм, каква всъщност плячка преследват хамстерите?

— Орехчета предимно.

Бияча продължаваше да мисли напрегнато.

— Как се преследват орехчета?

Кларабел сви рамене.

— Дебнат ги от засада или нещо подобно, нямам представа. Но сега Теодор е някъде на свобода и си живее живота, а аз съм в Роърхейвън и се опитвам да правя същото — да започна начисто. Отивам да питам за работата — тя закрачи към Убежището. Скейпгрейс се поколеба, но след миг пое подире й. Бияча заситни по петите му.

— Ако получиш работата — почна Вориен, — можеш да помолиш доктор Най да ти направи услуга и да ме върне към живота.

— Доктор Най не прави услуги — отвърна Кларабел. — Доктор Най не е от тези шефове, които правят услуги.

— Въобще не знаеш какъв шеф е доктор Най. Нали каза, че никога досега не си го срещала.

— Допускам. Допускам, че ако го помоля, ще каже „не“. Ще трябва да каже „не“, защото, ако се съгласи, аз може да реша да го моля за услуги всеки ден и тогава къде ще му излезе краят? Ще трябва сам да го помолиш.

— Защо смяташ, че ще се съгласи, ако го помоля сам?

— Заради доброто си сърце, предполагам.

— Ти не спомена ли, че Най е военнопрестъпник?

— Прав си, едва ли има добро сърце.

— Ако Най е такова отвратително създание — обади се иззад гърбовете им Бияча, — защо искаш да работиш за него, Кларабел? Ти си толкова мила.

— Благодаря ти, Бияч — отвърна момичето. — Ти също си мил и добър. Надявам се доктор Най да не ти присади нов мозък, а само да поспретне този, който вече си имаш.

Бияча се усмихна, Скейпгрейс го цапна да не се самозабравя и отново се обърна към Кларабел.

— Проблемът е — рече, — че не разполагаме с нищо, което да предложим на доктора в замяна. Нямаме пари, не притежаваме нищо. Нямаме никакви специални умения. Така че има ли смисъл дори да идваме и да говорим с него? Той със сигурност ще ни откаже. Само ще ни се присмее и ще ни откаже. Защо да се виждам с някой, който ще ми се присмее? Бездруго всички ми се присмиват. Хората в този град ми се присмиваха с години, при това още преди да стана зомби.

Кларабел спря, обърна се и го погледна.

— Аз не ти се присмивам.

— Аз също — обади се и Бияча.

— Млъкни, Бияч — Скейпгрейс отвърна на погледа на Кларабел. — Аз… Извинявай. Виждаш ли, връщам се в този град и всичките ми комплекси избиват наново. Невинаги съм бил самоуверената зряла личност, която виждаш пред себе си. Имах своите… съмнения. Тогава не бях Върховният убиец. Не бях Кралят на зомбитата. Бях просто… Скейпгрейс.

— Е — отвърна Кларабел, — аз смятам, че Скейпгрейс е страхотен пич.

— Вярваш в мен?!

Кларабел се смръщи.

— Не съм сигурна. И преди съм имала халюцинации. Така се запознах с първото ми гадже.

— Не, нямам предвид дали вярваш, че наистина съществувам. Питам дали вярваш в мен? В мен като личност? Като… същество? Ще бъде чудесно да го чуя. Да чуя, че някой вярва в мен.

— Аз вярвам в теб, Вориен.

— Благодаря ти.

— По принцип вярвам в доста глупости.

— О.

— Това не означава, че те не са важни!

— Аха.

— Вярвам, че можеш да постигнеш всичко, което решиш.

— Сериозно?

— Вече не знам какви ги приказвам — момичето се врътна и продължи към Убежището.

Стигнаха до вратата и се изправиха очи в очи с един мъж, който излизаше от входа на магьосническата щабквартира. Изгледа ги с присвити очи.

— Мога ли да ви помогна?

— Не — жизнерадостно отвърна Кларабел и го подмина. Скейпгрейс и Бияча наведоха смутено глави и затрополиха подире й.

От вратата на Убежището излязоха още един мъж и една жена, потънали в разговор. Двамата сякаш познаха Кларабел, тя ги попита къде точно трябва да отидат, те явно й обясниха и странното трио продължи напред. Кларабел водеше и си пееше песничката на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Най-сетне момичето и зомбитата минаха през някаква въртяща се врата и се озоваха в Операционната, където някакво паякоподобно същество режеше труп.

— Доктор Най — обади се Кларабел.

Съществото вдигна очи.

— Зомбита — произнесе с лека изненада в гласа. — И момиче със синя коса.

— Казвам се Кларабел. Търся си работа.

— Работа?

— Точно така. Нямам никаква медицинска или каквато и да е друга подготовка в областта на науката, не съм склонна да се уча, схващам много бавно, защото способността ми за съсредоточаване е изключително слаба.

Най примигна с жълтите си очи.

— Но…?

— Какво но?

— Чакам да изброиш и положителните си качества.

Сега беше ред на Кларабел да примигне.

— Ами това ми бяха положителните качества.

— Кларабел… Кларабел… Ти беше асистентката на Кенспекъл Граус, нали?

— Една от асистентките. Той уволни останалите.

— Но не и теб?

— А, уволни ме още на втория ден, но аз продължих да идвам. Нямаше къде другаде да ида.

— А после го уби.

— Да.

— Една Останка се навря в теб и ти уби Кенспекъл Граус.

— Да.

Най се ухили гадно.

— Наета си. Но трябва да те предупредя, че ако се опиташ да убиеш и мен, ще ти направя дисекция на живо и ще си тананикам в унисон с писъците ти.

— Може ли понеделник да е почивният ми ден?

— Може. Кои са приятелите ти?

Скейпгрейс се прокашля.

— Казвам се Вориен Скейпгрейс, докторе. Търся ви, за да ви помоля да ме излекувате.

— От какво?

— От този проклет недъг.

— Глупостта по принцип е нелечима.

Скейпгрейс се свъси.

— Имах предвид да ме извадите от положението на зомби.

— И защо да го правя?

— Защото… това е предизвикателство, достойно за смайващите ви медицински умения?

— Не обичам предизвикателствата — пренебрежително отвърна Най. — Имате ли пари? Обичам парите.

— Нямам кой знае колко.

— Имаш ли изобщо някакви?

Скейпгрейс се поколеба.

— Не.

— А някакви специални умения имаш ли? Можеш ли да ми бъдеш от полза?

— Не се сещам как бих могъл, честно.

— Всъщност аз също не се сещам. По всичко личи, че си орисан да си останеш зомби, докато мозъкът ти не изгние от само себе си вътре в черепа ти. А, доколкото мога да преценя от скоростта, с която се разлагаш, това събитие ще настъпи след около година.

Скейпгрейс трепна.

— Година? Остава ми само една година живот?

— Ако се пазиш от пряка слънчева светлина.

— Но… това е ужасно!

Най сви рамене.

— На мен не ми звучи чак толкова зле.

Разстроен, Скейпгрейс изпълзя от Убежището, следван по петите от верния идиот Бияча. Кларабел остана при доктора, защото Кларабел вече си имаше работа и трябваше да остане, за да се изгладят подробностите по назначението й. Скейпгрейс от своя страна току-що беше чул смъртната присъда, която връчват на вече мъртвите. Зомбито докрета до брега на езерото и се загледа в мрачната вода.

— Какво е значението на всичко това? — попита високо.

Бияча го изгледа, но не отговори нищо.

— Какво е животът? — продължи Скейпгрейс. — Дали е просто самото живеене? Живот ли е, ако имаш пулс? Или живот е отпечатъкът, който оставяш върху околните? Върху света около себе си? Ако е така, какво съм сторил аз с /кивота си? Пропилях ли го?

Бияча тъжно поклати глава.

— Никога не съм бил кой знае какъв магьосник — рече Скейпгрейс. — Вече мога да си го призная спокойно. Силата ми не беше голяма. Но си мислех, че способностите и таланта ми ще я компенсират. Не спрях да го мисля, дори когато разбрах, че не притежавам нито способности, нито талант. Бях Върховният убиец, после се превърнах в Краля на зомбитата. Мислех си, че това е живот, който си заслужава.

Бияча кимна одобрително.

— Но сега… Виж ме на какво приличам. Почти нямам лице. Парчета падат от мен. Събирам ги и ги държа в буркани, наредени в камионетка за сладолед. Ще изгния докрай преди да изтече годината.

— Все още имате мен — кротко рече Бияча.

В отговор Скейпгрейс го блъсна в езерото, обърна се и закрачи към града.

— Освен ако не предприема нещо. Освен ако не сграбча възможността за промяна! Най ще ме върне към живите, само ако си заслужава да го стори, така ли? Е, добре, ще направя така, че да си заслужава!

Бияча изщапурка обратно на брега.

Скейпгрейс подмина главната улица и хлътна в една от страничните преки, мина между сградите и се озова пред кръчмата. През дръжките на затворените й врати беше прокарана верига, заключена с ръждясал катинар. Зомбито строши катинара с камък, бутна вратата и влезе. В кръчмата беше тъмно и прашно. Бияча се намъкна подире му, оставяйки мокри следи.

— Тук ще бъде щабквартирата ми — високопарно заяви Скейпгрейс. — Оттук ще изградя могъществото си, ще кроя плановете си и в крайна сметка ще убедя доктор Най да ме върне към живота. Имам една година време и, Бог ми е свидетел, ще се справя!

Бияча изръкопляска. Скейпгрейс му посочи едно от високите столчета пред бара.

— Сядай там и не ме дразни.

Бияча се покатери на столчето.

— Вориен — проговори един глас зад гърбовете им.

Скейпгрейс се обърна. В кръчмата влезе мъж, висок, но в замяна на това солидно дебел. Косата му беше сребърна, а погледът — каменно строг.

— Макгил — отвърна Скейпгрейс.

Мълчаливият Макгил пристъпи насреща му.

— Защо си дошъл?

— Как си? — усмихна му се Скейпгрейс. — Как я караш? Добре изглеждаш. По-добре от мен при всички положения. Но това не е трудно за постигане. Аз съм зомби. Та, как си, викам?

— Защо си дошъл, Вориен?

— Аз, ъм…

— Да разбирам ли, че нямаш намерение да се застояваш?

— Този бар е мой — рече Скейпгрейс и усмивката му изчезна.

Макгил поклати глава.

— Ти изгуби собствеността си върху кръчмата преди десет години. Преотстъпи я на Дедфол.

— Да, джентълменското споразумение. Изгубих баса и трябваше да му дам бара. Отидох си, без да създавам проблеми.

— Помня, че си поплака.

— Мисълта ми е, че нотариално собствеността така и не беше прехвърлена. Технически погледнато, това място винаги си е било само мое. Сега Дедфол е мъртъв и нищо не ми пречи да си възстановя собствеността.

— Всъщност — поправи го Макгил, — доста неща ти пречат. Ние не те искаме тук, Вориен.

Скейпгрейс примигна.

— Как така? Роърхейвън е моят дом.

— Беше твоят дом. Но дори и в доброто старо време ние не те искахме.

— Свързан съм дълбоко с общността тук.

— Дължиш ми пари.

— Това е част от дълбоките ми връзки с общността тук.

— Но не ми дължиш много. Не е достатъчно, че да държа да ми се издължиш и по тази причина да ти позволя да останеш.

— Вършил съм страхотни неща за този град! — възпротиви се Скейпгрейс. — Бях тук от самото начало! Аз доведох Изтезанието, за Бога! Мълчалив, моля те! Нямам къде другаде да ида. Погледни ме. Аз съм зомби.

— Не искаме зомбита тук.

— Вие никого не искате тук! Търся начин да се излекувам. Мисля, че доктор Най може да ми помогне. Той работи за Убежището…

— Знам кой е доктор Най.

— Той може да ми помогне, Макгил! Стана ли отново човек, веднага ще се махна. Давам дума. Няма да ме видите повече. Но засега ми позволи да остана, моля те. Нека си взема обратно бара. Няма да създавам неприятности, обещавам. Знам, че ако ти се съгласиш да остана, другите също ще се съгласят.

— Нещата не стоят така.

— Какви ги говориш? Разбира се, че така стоят.

— Вече не. Има разни работи, които не знаеш, Вориен.

— Какви работи? Хората в този град все още правят онова, което им кажеш, нали?

— Изтезанието промени всичко. Той говореше много, той и приятелите му напълниха главите на хората с грандоманските си идеи… Мислиш ли, че Убежището беше прехвърлено тук случайно? Мислиш ли, че това също не е част от плана им?

— Чий план?

Макгил въздъхна.

— Слушай, Вориен, знаем се отдавна.

— Приятели сме.

— Не сме приятели, но се знаем отдавна. Смятам, че никой няма да възрази кой знае колко енергично, ако останеш няколко седмици.

— Благодаря ти, Мълчалив. Кълна се, тук съм само за няколко месеца. Максимум година.

— Казах седмици, Вориен.

— Хубаво. Да.

— Опитай се да не дразниш никого, опитай се също да… Как да ти кажа, опитай се да стоиш настрани от хората. Никой не обича зомбитата.

Скейпгрейс се изкикоти.

— Знам какво е усещането.

— Ти си зомби.

— Да, говорех за Бияч, който все ми се мотае в краката.

— Кой е Бияча?

Бияча се отпусна назад на столчето.

— Здрасти.

Макгил рязко отскочи.

— Аа! Как го направи това? Дори не го видях! Що за чудо с тоя, някакъв нинджа?

— Не — тъжно отвърна Скейпгрейс. — Просто много успешно се слива с фона. Имаш думата ми, Макгил, няма да се замесваме в неприятности. Благодаря ти.

— Да — отвърна Макгил и се изправи. — Не ме карай да съжалявам за решението си.

— Разбира се, че няма — отговори Скейпгрейс и кръстоса пръсти зад гърба си. Трябва да ги беше кръстосал много енергично, защото единият от тях падна на пода. Вориен изчака Макгил да излезе, после вдигна пръста си и се потътри да търси лед.