Дерек анди
Вестителят на смъртта (10)

9.
Приятели по ниските места

Докато крачеха към криптата — вход към Храма, ботушите на Валкирия хрущяха по стария чакъл, с който бяха настлани алеите между парцелите. Скълдъгъри дори не беше активирал фасадната татуировка — в светлата пролетна вечер наоколо не се виждаше жива душа. Валкирия беше идвала насам толкова често, че познаваше отлично гробището — дори на самата нея й беше ясно, че подобна ориентация между гробовете е изключително непривично умение за шестнайсетгодишно момиче.

Скълдъгъри почука силно на портата на криптата. Трийсет секунди по-късно тя се открехна, навън надзърна бледо лице, чиито очи огледаха детективите с отработено безразличие. Валкирия позна некроманта. Името му беше Обливиън^[1] или Обливиейт, или нещо от сорта. Дали пък не беше Обливиъс^[2]?

Макар че сега като се замислеше по-сериозно май че беше…

— Да? — рече Обливиъс. — Какво има?

— Ето затова ви обичам вас, некромантите — забеляза Скълдъгъри. — Винаги сте толкова лъчезарни. Бихме желали да разговаряме с духовник Рийт, моля.

— Духовник Рийт е зает — лениво отвърна Обливиъс и започва да затваря портата.

Скълдъгъри я подпря с крак.

— Сигурен съм, че въпреки своята ангажираност духовник Рийт много ще се зарадва да ни види. Ето, това е любимата му ученичка, не я ли познавате?

Обливиъс огледа Валкирия от главата до петите и въздъхна:

— Вече си имаме Вестител на смъртта, благодаря. Втори не ни трябва.

— Той ни очаква — намеси се Валкирия. — Заръча ми да дойда при него веднага, имал да ми съобщи вълнуващи новини. Всъщност, каза направо да влизаме, а не да се обясняваме на вратата.

— Имената ви не са в списъка — отекна Обливиъс.

— Може би не и в твоя списък — засмя се Валкирия.

— Намеквате, че съществува повече от един списък?

— Не знам — тайнствено продума Валкирия. — Това ли намеквам?

Обливиъс се навъси.

— Не съм сигурен за какво точно…

— Супер! — възкликна внезапно Скълдъгъри, а Обливиъс изквича от изненада, когато скелетът блъсна вратата и нахълта без повече приказки. Валкирия се втурна подире му по тесните стъпала.

— Не съм ви позволил да влизате! — разбесня се Обливиъс. — Стража! Стража! Нарушители!

Двама некроманти препречиха пътя на детективите на най-долното стъпало на стълбището. Скълдъгъри им помаха.

— Ние всъщност не сме нарушители — провикна се. — Всичко това е едно голямо недоразумение.

— Спрете веднага! — кресна единият некромант-страж.

Скълдъгъри обви с шепа едното си несъществуващо ухо.

— Какво било?

— Спрете!

— А, да продължаваме значи?

— Спрете!

— Окей, продължаваме.

Некромантите отстъпиха крачка, когато скелетът и момичето слязоха устремно по всички стъпала.

— Тук ли е Соломон? — попита детективът. — Бихме искали да му предадем подаръка, който Валкирия е приготвила за Вестителя на смъртта. Скромен дар, просто колкото да поднесе поздравленията си, нека най-добрата спечели и прочие, и прочие. Валкирия, покажи им подаръка.

Момичето се усмихна на стражите и започна да рови из джобовете на куртката си. Единственото, на което се натъкна, беше полупразно пакетче от плодови бонбонки.

Обливиъс също се смъкна бесен по стълбището.

— Нямате право да сте тук! Нарушавате границите на Храма!

— Само мъничко — съгласи се Скълдъгъри. — Ще изчакаме Рийт тук, стига да нямате нищо против да го повикате.

Обливиъс забоде гневно пръст в гърдите на детектива.

— Настоявам да напуснете!

— Но това изцяло ще обезсмисли идването ни.

— Можем да го направим или по лесния начин — изръмжа Обливиъс, — или по трудния.

— Кой е лесният начин?

— Махате се мигновено.

— А трудният?

— Изхвърляме ви.

Скълдъгъри килна нагло глава.

— Я пак, какъв беше лесният начин?

— Пуснете ги! — прокънтя глас зад стражите. Соломон Рийт крачеше устремно към тях, облечен в черния си костюм, с черна риза и е бастунчето в ръка.

— Ама те са нарушители — оправда се вяло Обливиъс.

Рийт махна с ръка.

— Само мъничко.

— Но аз съм получил заповедите си лично от Първосвещеника. Сега, когато Вестителят на смъртта е при нас, не допускаме никакви непознати в Храма. Всичко е заради нейната сигурност.

— Те ще останат във Фоайето. На практика са почти вън — благият тон на Рийт се стопи. — Сега се махайте.

Стражите изчезнаха, а Обливиъс преглътна тежко и също отстъпи.

— Съжалявам — каза Рийт на детективите.

— Всичко е наред — успокои го Скълдъгъри.

Рийт му се усмихна.

— Не говорех на теб. Валкирия, исках да ти кажа за цялата тая история лично, но тук си беше направо хаос и…

— Не се тревожи — сви рамене момичето. — Меланхолия трябва да спаси света. Супер. Отърва ме от задължението аз да го правя, така че какво по-хубаво?

— Все пак аз трябваше да съм този, който да ти съобщи новината. Никой не се изненада повече от мен, когато Крейвън доведе момичето и я обяви за Вестителя. Направихме някои предварителни тестове на магическата й сила и тя наистина надхвърля по мощ всичко, което някога сме виждали, така че твърденията на Крейвън не са безпочвени. Не съм сигурен как се е случило, фактите не се поддават на обяснение, но… Това е. Случило се е, Меланхолия е Вестителят на смъртта.

— Моля ти се, Соломон, няма проблем. Няма да си искаш пръстена обратно, нали?

Рийт се усмихна.

— Не. Това, че не си Вестителят, не означава, че от теб няма да излезе могъщ некромант.

— Но ако Проходът все пак се случи, няма ли — имай предвид, че не се подигравам на вярата ти в момента! — всички да заживеем в рая?

— Да приема ли, че се съмняваш в предстоящата промяна на света?

— Извинявай. Просто ми е много трудно да си я представя тая промяна. Но, пак повтарям, това е вярата ти, а аз не искам да те обидя…

Рийт пак й се усмихна мило.

— Ти никога не би могла да ме обидиш.

— На бас, че аз обаче бих могъл — намеси се Скълдъгъри. — Соломон, искаме да си поприказваме с тебе за един твой приятел, на когото налетяхме вчера. Очарователен господин — плешив с ужасно гадна козя брадичка. Пусна срещу ни Трепкащите момиченца и се чупи.

— Кошмарно — отвърна Рийт. — Боя се обаче, че не се сещам за кого може да става дума. Кажи ми още нещо? Някакви други отличителни белези?

— Ами уби една старица, защото тя знаеше някои неща за Прохода, а няколко дни по-рано е убил и един бездомник по същата причина — поясни Скълдъгъри. — Това дали ти помага?

— Звучи направо ужасяващо — каза Рийт, — но, за съжаление, все така не се сещам. Не мога да ви помогна.

— Соломон — намеси се Валкирия, — стига де. Онзи беше некромант. Беше един от вашите.

— Това не означава, че аз трябва да съм наясно какви ги върши.

— Но все пак го познаваш, нали, знаеш за кого питаме?

Рийт се взря в момичето.

— Плешив е козя брадичка? Може и да го познавам.

— Хората, които онзи уби, не представляваха заплаха за никого. Пол Линч е бил долавящ със сериозни психични проблеми. Единственият човек, който изобщо го е слушал какви ги плещи, е била старицата, която загина след него.

Рийт кимна.

— Да, това ми се вижда доста… крайно.

— Как се казва плешивият? — настоя Валкирия.

Рийт въздъхна.

— Драгънклоу^[3].

Момичето се смръщи.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Абсолютно нелепо име!

— Да, самите ние сме наясно колко е нелепо, благодаря ти, че го отбелязваш. Изпълнява мокри поръчки, но много рядко. Има склонност да… прекалява. Това, че е прибегнал до Трепкащите момиченца, е отличен пример за похватите му.

— И ти не знаеш нищичко за настоящите му задачи? — попита Скълдъгъри.

— Абсолютно нищо не знам — отвърна Рийт. — Напоследък бях много зает, ако не си забелязал. Бях готов да преведа Валкирия на следващото ниво на обучение, но сега Меланхолия вече запълва успешно времето на всички ни. О, радост!

Валкирия чу как портата на криптата се отвори над главите им и още някой влезе в Храма. Чу и стъпки, които заслизаха по стълбището.

— Значи великолепният и светопроменящ Проход не ни мърда? — запита скелетът.

— Да, скоро ще настъпи — отвърна Рийт. — Не се бой.

— А бе, ние дочухме, че нямало да дойде преди неделя. Правилно ли сме разбрали?

Рийт безуспешно опита да задържи физиономията си навъсена и да скрие изненадата в погледа си.

— Къде го чухте това?

— Значи, все пак ще е в неделя?

Рийт изсумтя.

— Може би. Според изчисленията ни следващата неделя ще бъде идеален момент Вестителят да се опита да реализира Прохода. Но дали ще се получи на практика, все още предстои да видим.

— В неделя светът ще се промени, а?

— В неделя светът ще бъде спасен.

— Да — отговори Скълдъгъри. — Е, ще я видим тая работа.

Двамата детективи се обърнаха да си вървят и се изправиха очи в очи с Драгънклоу, стъпил на последното стъпало. Той ги видя и замръзна.

— Тия хора са дошли да си поприказват с тебе — лениво проговори зад гърба им Рийт.

Драгънклоу се врътна на пета и побягна натам, откъдето беше дошъл.

Скълдъгъри буквално се изстреля подире му, Валкирия го следваше по петите. Изкачиха стъпалата и се втурнаха вън през портата, за да видят как убиецът бяга към входа на гробището. В ръката си стискаше кинжал, с който повличаше удължаващите се вечерни сенки от двете му страни и те се трупаха зад гърба му. Скълдъгъри сви вдясно, момичето — вляво и потокът сенки профуча помежду им, без да ги докосне. Драгънклоу замахна отново с кинжала, описа кръг около себе си, сенките го обвиха и той изчезна.

Скълдъгъри не спря да тича.

— Сенките не могат да го отнесат далече! — викна. — Някъде в района е.

Една кола изфуча по шосето пред гробището, Драгънклоу здраво стискаше волана.

Детективите се втурнаха към бентлито. Валкирия едва беше успяла да си закопчае колана, когато Скълдъгъри настъпи газта до ламарината и колата буквално излетя напред. Стигнаха първия завой и го взеха едва ли не на две гуми. Колата на Драгънклоу — черен хюндай — се появи на платното пред тях. Некромантът пропусна да види приближаващ ван и се размина с него на косъм. Бентлито бързо го настигаше.

Хюндаят напусна платното рязко и сви встрани по тясна алея между два зида, като опасно се люшкаше наляво-надясно. Скълдъгъри натисна спирачката, смени скоростите и ловко продължи преследването. Зидовете, ограждащи алеята, литнаха от двете страни на Бентлито и Валкирия се сви, очаквайки всеки момент страничните огледала да станат на парчета. Разбира се, Скълдъгъри никога не би допуснал нищо подобно да се случи.

Драгънклоу не го биваше толкова в шофирането. Хюндаят перна едно строшено дървено пале, захвърлено върху камара боклуци, подскочи и ламарините му застъргаха в единия зид. Некромантът завъртя волана твърде рязко и удари силно отсрещния зид, хюндаят се завъртя и се заклещи напряко на алеята. Бентлито също се закова на място и Валкирия видя как убиецът се измъква от шофьорското място от противоположната страна на черната кола.

Момичето изхвръкна навън, а Скълдъгъри вече крачеше напред. Двамата използваха въздуха като трамплин и прескочиха катастрофиралия хюндай, но когато се приземиха от другата му страна, Драгънклоу не се виждаше никакъв. Валкирия понечи да се втурне напред, но Скълдъгъри се пресегна и я стисна за рамото.

— Той трябва да е знаел, че ще отидем да го търсим в Храма — рече скелетът. В този момент момичето осъзна, че пистолетът е в ръката му, готов за стрелба. — Трябва да е предвидил възможността да го намерим.

Валкирия се свъси.

— Смяташ, че това е капан?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри, — но обикновено се старая да не подценявам противниците си, независимо колко са смешни брадите им.

От далечния край на алеята срещу тях пристъпи мъж. Валкирия цялата се стегна. Мъжът бавно закрачи към детективите, очевидно умишлено не бързаше. Цялата нащрек, Валкирия протегна напред лявата си ръка и се постара внимателно да разчете въздуха. Ако някой се канеше да скочи от покривите над тях, тя щеше да усети навреме разместването на въздушните пластове, преди този някой да й се е стоварил на главата.

Мъжът срещу тях приближи. Носеше дрипаво палто и стари, износени дрехи, които очевидно не му бяха по мярка. Беше небръснат и имаше спешна нужда от подстригване. Държеше нещо в ръка. Снимка. Когато стигна на двайсет крачки от детективите, спря, огледа внимателно снимката и вдигна очи към скелета и момичето.

— Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин — изрече. Акцентът му беше много тежък, източноевропейски, а тонът — силно отегчен. — Платиха ми да ви убия.

И прибра снимката.

— Интересно — отвърна Скълдъгъри. — Фактът, че съм насочил пистолет срещу теб, променя ли положението по някакъв начин?

Мъжът сви рамене.

— Не изглежда притеснен от факта — промърмори Валкирия.

— Това никога не е добър знак — промърмори в отговор скелетът и отново повиши тон — Нямаме вражда с теб. Просто искаме да заловим мъжа, който ти е платил. Искаме Драгънклоу.

— Няма никакво значение дали имам вражда с вас или не — отвърна мъжът и вдигна ръка. — Сега ще убия и двама ви.

— Много съм щастлив, че мога да те разочаровам — отговори скелетът и натисна спусъка.

Куршумът удари мъжа в гърлото и отвори рана, от която бликна ярка жълта светлина. Мъжът притисна улученото място с длан, закри светлината за миг, а когато след малко отдръпна ръката си, от раната нямаше и следа.

— Ти си уорлок — изрече Скълдъгъри. — Мислех, че всички от твоя вид сте вече изчезнали.

За първи път мъжът се усмихна.

— Почти всички. Но не до последния. С всеки изминал ден силата ни расте.

— Какво правиш тук? Станал си наемник, така ли? Убиваш хора за пари?

— Върша специална услуга — отвърна уорлокът. — Когато приключа със задачата и ми потвърдят, че уменията ми повече не са необходими, ще мога да се завърна у дома.

— Какво точно получаваш ти от цялата работа? Какво ще ти даде Драгънклоу в замяна? А може би изобщо не те е наел лично Драгънклоу. Може би ти плаща целият некромантски Орден. Какво искат те всъщност?

— Не виждам причина да ти казвам, при положение че след малко ще бъдеш мъртъв.

— Какво знаеш за Прохода? — попита Скълдъгъри.

Уорлокът поклати глава.

— Не знам какво е това, а и мисля, че разговаряхме достатъчно.

Плътта на едната му ръка започна да се подува, да бълбука и да ври, а когато уорлокът замахна, на дланта му се разтвори дупка, от която блъвна жълтата светлина. Лъчът улучи Валкирия в дясното рамо, тя изруга и против волята си се завъртя по посока на удара, под кожата на рамото й сякаш запълзяха ледени мравки, после то цялото изтръпна и стана безчувствено. След миг момичето възстанови равновесието си и застана стабилно на крака, но цялата й лява ръка беше напълно парализирана.

Скълдъгъри използва няколкото секунди на тази схватка и се хвърли срещу уорлока. Шапката му отхвръкна, когато заби чело в лицето на мъжа, после допълни аргументацията си със серия от три бързи удара с лакът на същото място и довършващ замах в дръжката на пистолета. Уорлокът се протегна, сграбчи детектива с две ръце и го захвърли във въздуха.

Валкирия замахна със здравата си ръка и бич от сенки шибна уорлока през лицето, раздирайки кожата му на парцали. От раните бликна светлина. Валкирия вдигна отново ръка, генерирайки магическа сила за следващия си удар с идея направо да обезглави мъжа. Но противникът й рязко приклекна, също замахна и от дупката на ръката му блъвна нов поток от светлина. Валкирия отскочи, размина се с лъча на косъм, но в следващия миг мъжът се хвърли върху нея и пръстите му стиснаха гърлото й. Уорлокът я повлече, повдигна я и я тресна с всички сили в единия зид, стискайки шията й само с едната си ръка. Другата му ръка, онази с дупката на дланта, увисна на сантиметри от лицето на момичето.

Кожата му отново забълбука.