Дерек анди
Вестителят на смъртта (54)

53.
Вестителят на смъртта се възправя

Двамата вече се бяха върнали в имението, когато чуха виковете за помощ на Гордън. Скълдъгъри се втурна напред, прескачайки падналите тела по пътя си, Валкирия го следваше по петите. Нахълтаха в балната зала. Всички гости лежаха на пода, притихнали и неподвижни.

Пръстенът на Валкирия беше толкова студен, че буквално изгаряше ръката й.

— Мъртви са — прошепна момичето.

— Просто рухнаха — заговори Гордън от отсрещния край на залата. Очите му бяха широко отворени, гласът му кънтеше кухо. — Както си стояха и си говореха, и се смееха, изведнъж… се сковаха, издишаха за последен път и паднаха на пода.

Валкирия се смръщи.

— Меланхолия?

— Тя е жива — промърмори Скълдъгъри, наклони глава настрани и огледа телата наоколо. — Това означава, че всички те също са живи.

— Какво?

— Тя е изсмукала животите им, изпила ги е и това я е направило по-силна. Ако успеем да я намерим, преди да е изразходвала тази сила, ще можем да я принудим да върне животите на истинските им собственици.

— Смяташ ли, че ще се получи?

Скълдъгъри вдигна ръце и сви пръсти.

— На теория.

Дъхът на Валкирия заизлиза на облачета пара от устата й.

— Какво правиш?

— Охлаждам атмосферата — отвърна скелетът. — Дори и да им върнем жизнената сила, тя няма да им помогне, ако оставим мозъците им да умрат. Носиш си други дрехи, надявам се?

Момичето обви зиморничаво ръце около себе си, докато температурата в залата стремително падаше. По лицата на мъртвите заискриха кристалчета скреж.

— Оставих ги в Бентлито.

Скелетът й подхвърли ключовете.

— Смятам, че трябва да побързаш.

Валкирия кимна, направи крачка назад, обърна се и затича.

Настъпи тревога. Отвън нахълтваха изкормвачи и се събираха пред вратата на избата. Момичето ги подмина на бегом, изхвърча от имението, като едновременно изрита обувките си и отключи Бентлито с едно „бип“. Вратите изщракаха, тя грабна панталона си от чантата на задната седалка и го обу под роклята, закопча го, нахлузи чорапите и ботушите. Ругаейки тихо, затърси опипом ципа на роклята, като накрая я усука наопаки, за да го намери. Свлече я и я натъпка в багажника, не успя да намери тениската си, затова направо грабна куртката, навлече я и хукна обратно към къщата. Вътре беше студено, толкова студено, че момичето направо забави крачка. Закопча куртката, а Скълдъгъри излезе от залата отдясно и двамата затичаха към избата.

Подминаха три облени в кръв тела, Скълдъгъри избърза и слезе пръв по стълбите надолу. Подът беше покрит с килим от мъртви некроманти и изкормвачи. Белият секач стоеше полуприклекнал, опрял гръб в едната стена, все така размахващ косата си. Останалите изкормвачи го бяха наобиколили и притиснали в ъгъла.

— Едно момиче — обърна се към изкормвачите Скълдъгъри, без да се вълнува от схватката със секача, и започна да преобръща труповете един по един. — Русо, с белези по лицето. Тук ли е?

Изкормвачите не отговориха.

— Няма я — обади се Валкирия, плъзгайки поглед по обърнатите нагоре мъртви лица. — Няма го и Крейвън. Ако са избягали с помощта на сенките, сигурно са най-малко на два километра оттук. Може да са поели в която и да е посока.

Скълдъгъри вдигна един камък от пода. Помълча няколко мига.

— В пещерите са — рече и пусна камъка. — Долу вече ги е чакал някой, стоял е от другата страна на тайния изход. Ако са избягали чрез сенките, сигурно са слезли право надолу — пристъпи към стената, извади от нея една тухла, бръкна в дупката и завъртя скрития ключ. Част от пода се отмести с ръмжене. Валкирия се заспуска подире му по каменните стъпала, но в последния момент вдигна очи към изкормвачите.

— Някой от вас иска ли да дойде?

— Те не са секачи — обади се Скълдъгъри, вече слязъл по половината стъпала към пещерите. — Те са наемници. Работата им е да осигуряват безопасност, а не да преследват бегълци. Задачата им в момента се намира над земята и тя е да се разправят с Белия секач.

Изкормвачите не обърнаха на Валкирия никакво внимание. Бавно затягаха обръча около Белия секач и момичето ги остави да довършат започнатото. Забърза надолу по стъпалата, а подът се затвори над главата й.

— Не се справиха много добре с осигуряването на безопасността — изтъкна тя на тила на Скълдъгъри. — Всички горе са мъртви.

— Вярно си е — отговори скелетът.

Излязоха в пещерите. Пред очите им лежеше мъртва некромантка: доказателство — ако изобщо им трябваше такова — че са на прав път. Двамата призоваха пламъци в дланите си и затичаха напред.

Валкирия беше слизала и друг път тук и само по чудо се беше измъквала жива. Тунелите се преплитаха и пресичаха, пред краката зейваха гигантски пусти каверни или пък стените се сближаваха, превръщайки тунела в тясна пролука. Пещерите трябваше да бъдат уважавани като жив противник — всеки погрешен завой можеше да означава крачка вън от ръба на грамадна пропаст, последвано от дълго падане в ледения мрак. Опасност, за която човек се сещаше, преди още да му дойде на ум за съществата, които живееха в тунелите.

Скълдъгъри забави крачка, момичето последва примера му. Изгасиха пламъците и оставиха лунните лъчи, проправили си път през пукнатините, да огряват пътя им.

— Чакаме ви — отекна пред тях игрив глас.

Скълдъгъри изсумтя, когато и двамата с Валкирия изопнаха рамене и закрачиха право напред. Тунелът ги изведе на най-високата точка на лек склон, който се спускаше около три метра, преди да достигне пода на широка зала. На отсрещната страна на залата стояха Меланхолия и Вандамиър Крейвън.

— Е, вече стана весело — продължи със същия тон Меланхолия. Очите й бяха яркочервени. — Бързаме си ние напред, аз и Вандамиър, и, не щеш ли, ми хрумва мисъл. Защо правя всичко това? Защо бягам? Ясно ми е защо бяга Вандамиър — той е мекотело, което се страхува практически от всичко на тоя свят. Но аз? От кого трябва да бягам аз? Затова спрях да бягам, обърнах се и гледай кой се появи…

— Меланхолия — отвърна Скълдъгъри, — не искаме да те нараним.

Меланхолия се разсмя. Ехото в пещерата повтори смеха й.

— Наистина ли вярвате, че можете да ме спрете? Само двамата? Аз убих триста от най-великите магьосници на земята за един миг. Какво ви кара да допускате дори за момент, че няма да изсмуча жалките трептящи пламъчета на вашите животи също така бързо?

— Допускаме го — отговори скелетът, — защото, за да го сториш, ще ти трябват няколко минути да се съсредоточиш. А ние нямаме намерение да ти ги даваме.

Меланхолия пак се засмя.

— Доста знаеш за силите ми, скелете.

— Налагало ми се е да уча. Щото аз съм бил Вестителят на смъртта още преди ти да се родиш.

— Не съм сигурна, че схващам шегата.

— Никаква шега — отвърна Скълдъгъри. — Аз бях лорд Вайл.

От мястото си Валкирия видя физиономията, която направи Крейвън.

— Какви ги говориш? Видях теб и Вайл в една стая по едно и също време!

— Онова не беше Вайл — обясни Валкирия, — а само бронята му.

— Аз съм истинският — допълни Скълдъгъри, — така че отлично знам какви ги говоря, Меланхолия, тъй като моите сили са точно същите като твоите — с тази разлика, че аз ги развих по естествен път.

— Лъжеш.

— Можеш да посягаш и да опипваш наоколо със съзнанието си, нали? Чувстваш живота край себе си, можеш да се протегнеш чрез съзнанието си и да го докоснеш. То прилича на сапунен мехур, който се разширява докогато ти решиш, а след това се свива и повлича всичкия живот, до който се е докоснал, обратно към теб, а след него остават паднали мъртви тела.

— Мехур на смъртта — обади се Валкирия.

— Не го наричай така — скастри я Скълдъгъри.

Момичето направи физиономия.

— Е, как да го наричам?

Скелетът се поколеба.

— Видя ли? — каза Валкирия. — Мехур на смъртта.

— Млъкни — каза Меланхолия. Присвитите й червени очи не слизаха от Скълдъгъри. — Ти си бил Вайл? Но ти си елементал.

— Оказа се, че представлявам нещо, което запознатите наричат амбидекстралност в магически смисъл — имам както елементални, така и адептни умения. Рядко се случва. Всъщност, изключително рядко. Дори аз не знаех, че съм такъв, докато практиката не го показа. Но по време на войната изгубих… себе си. Безкрайните битки и кръвопролития ме погълнаха, завладяха ме ужасните неща, които видях и които сторих. Потопих се в кръв и излязох от нея като… нещо друго. Като някой друг. Сложих бронята и открих страстта си към некромантията. Не беше голяма изненада. Винаги съм се справял добре със смъртта. Скоро ме обявиха за Вестителя на смъртта, но продължаваха да отказват да ми кажат какво точно трябва да представлява Проходът. Само повтаряха, че бил спасението на света. Говореха за безсмъртие. Но аз не се интересувах от това да спасявам света. Нямах желание да помагам на слабите мъже и жени да живеят вечно. Исках единствено внезапна и насилствена смърт за всяко живо същество. Затова минах на страната на Меволент. Най-сетне, помислих си, някой, който споделя страстта ми за разрушение. Не вярвах, че Безликите изобщо съществуват, а дори и да съществуваха, не вярвах, че Меволент и хората му ще успеят да ги върнат при нас, но част от мен все пак се надяваше да успеят. Защото тогава щях да получа възможността да избия цяла раса богове, а след това да се доразправя с хората.

— Ти — каза Меланхолия, — си един много, много зловещ човек.

— Позицията ми не ти ли се струва справедлива?

— И защо тогава не ни изби? — попита Крейвън.

— Просто се осъзнах. Знаеш ли, имаш ли дори най-малка представа колко хора съм убил в дните, когато се наричах лорд Вайл? Аз лично не знам. Но бяха много. Избивал съм хора, изпълнили цели бойни полета. Всичката тази насилствена смърт, пронизана от жилото на страха и паниката… правеше ме силен, толкова силен. Можех да разцепя света на две. Но не го сторих. Един ден просто спрях. Слязох дълбоко в недрата на една планина, свалих бронята и оттогава се мъча да изкупя греховете си. Разбира се, никога няма да успея. Подобно изкупление отдавна е невъзможно за мен. Но продължавам да опитвам. А да опитвам означава да преча на хора като теб, Меланхолия, да осъществяват плановете си.

— Значи действително си мислиш, че можеш да ме спреш?

— Не искам да се бия с теб. Искам да върнеш животите на всички мъртви хора горе в имението.

— Аз съм Вестителят на смъртта, а не Спасителят на живота.

— Всъщност, ти не си нито едно от двете. Силата ти дори не се доближава по мащаб до онази, която аз имах в дните на лорд Вайл. Но въпреки това си способна да освободиш от себе си енергията, която отне от гостите на Бала.

Меланхолия се подсмихна подигравателно.

— И те просто ще се съживят, все едно нищо не е било?

— Да, жизнената им енергия ще ги изведе от смъртта.

— Сигурен ли си?

— Относително сигурен.

— И защо ще искам да им върна жизнената енергия?

— Защото, ако не го направиш, ние ще те нападнем и ще те убием, и тогава енергията бездруго сама ще се върне при собствениците си.

Меланхолия сви рамене.

— Ами нападнете ме тогава, да видим какво ще стане.

— Все още имаш възможност да постъпиш правилно.

— Вие ли предпочитате да атакувате първи или ще оставите на мен?

Скълдъгъри вдигна пръст.

— Имаш ли нещо против да се посъветвам първо с колегата?

— Моля, съветвайте се.

Скълдъгъри се приведе към Валкирия.

— Проклятие — прошепна. — Тя няма да постъпи правилно.

— Ама ти наистина ли смяташе да я убедиш с добро?

— Много се надявах.

— Можем ли да я победим? — попита момичето.

— Шансовете ни никак не ми харесват.

— А какви точно са ни шансовете?

— Нямаме шансове — призна скелетът. — Смяташ ли, че можеш да се справиш сама с Крейвън?

— Не.

— И аз не смятам, че ще можеш. Искаш ли да ми го оставиш на мен тогава, а ти да се разправиш с Меланхолия?

— Тая идея ми допада още по-малко.

— Не те виня.

Валкирия въздъхна.

— Ще ни убият, нали?

— Много е вероятно. Единствената ни възможност е изненадваща атака.

— Двамата не ни изпускат от поглед.

— Проклятие!

Скълдъгъри се изправи.

— Обсъдихме ситуацията — рече на некромантите — и решихме, че в интерес на всички е аз да се бия с теб, Меланхолия, а духовник Крейвън и Валкирия да стоят отстрани и да скандират или да ни освиркват, когато им се прииска.

Валкирия го сграбчи за ръката.

— Какви ги вършиш?

— Не можем да победим — тихо отговори скелетът. — А аз нямам намерение да гледам как те убиват, докато се биеш рамо до рамо с мен.

— Е, аз пък нямам намерение да гледам как теб те убиват!

— Аз обаче си заплюх боя пръв, така че ти вече нищо не можеш да направиш.

— Това пък правило кой го измисли?!

— Аз, току-що.

— Приемаме предложението ви — обади се Меланхолия от отсрещната страна на пещерата. — Но след като убия теб, си запазвам правото да убия и нея.

— Това ще бъде в момент, когато на мен вече ще е спряло да ми пука — отвърна Скълдъгъри. Съблече сакото си. Пистолетът висеше тежко в кобура под мишницата му, но скелетът не посегна към него. Сгъна старателно сакото и го сложи в ръцете на Валкирия. — Ето ти, за спомен от мен.

— Не възнамерявам да стоя настрани и да бездействам — процеди тя през стиснатите си зъби.

— Както вече казах, можеш да скандираш името ми, ако искаш.

— Все трябва да имаш някакъв план, дори и калпав!

— Плановете са като автобусите — отвърна Скълдъгъри. — Случва се да не се появят точно тогава, когато имаш най-голяма нужда от тях.

И той заслиза към дъното на пещерната зала.

— Всеки ден с тебе беше удоволствие, Валкирия — рече през рамо. — Ти си едно забележително момиче.

В главата на Валкирия се тълпяха стотици отговори, които искаше да му даде, стотици неща, които искаше да му каже, неща, които искаше той да знае. Хиляди думи, които искаше да изрече, да му прошепне, които искаше той да чуе. Но момичето остана безмълвно, а скелетът продължи да се отдалечава. Щеше да му каже всичко после. Когато всичко това свърши, когато отново спасят света и си разменят майтапи по пътя с колата към вкъщи, тогава щеше да му каже всичко. Имаха време. Независимо колко уплашена беше за него в момента, двамата имаха още много време.

Скълдъгъри стъпи на пода на залата, а Меланхолия се понесе към него на ниска вълна от сенки. Двамата застанаха очи в очи.

— Ще ми бъде много весело — каза Вестителят.

— А на мен — не, смея да твърдя — отговори скелетът.

Пристъпи към нея, некромантката се усмихна, очите й грейнаха още по-ярко, а тялото на детектива се скова на място. Облечените му в ръкавици длани се откачиха и паднаха в краката му, костите на ръцете му се разглобиха, плъзнаха се вън от ръкавите на ризата и изтракаха на камъните. Коленете му се раздробиха, краката му се отделиха от обувките и цялото му тяло рухна. Гръдният му кош се изду под ризата, черепът му падна от шията и се изтърколи, а долната му челюст отхвърча нанякъде.

Валкирия издиша така, че в дробовете й не остана и глътчица въздух. Остана неподвижна, тиха и студена. Спокойна. Меланхолия беше изсмукала душата на Скълдъгъри. Без душата му нямаше магия, която да крепи тялото му. Сега той беше само скелет, проста купчина престарели кости. Нямаше го вече. Нямаше го, защото Меланхолия й го беше отнела.

Меланхолия се усмихна.

— Много лесно беше — рече.

Валкирия вдиша отново, пое в себе си цялата си болка, целия си гняв, цялата си ярост. Пое навътре всички неща, които беше искала да каже на Скълдъгъри, но така и никога не му ги беше казвала, пое всички думи, които беше копняла да изрече, но никога не ги беше изричала. Вдиша дълбоко силата си и ужаса си, и загубата си, остави вдишаното да я изпълни, да я изпълни до ръба, а после изкрещя, захвърли сакото на скелета, измести въздуха и скочи — понесе се към Меланхолия като куршум. Меланхолия се изсмя, махна с ръка и стена от сенки се надигна, спря Валкирия и я треска в тавана на пещерата. В следващата секунда сенките се стопиха и момичето падна, опита се да измести въздуха отново, за да омекоти удара, но нова сянка се омота около кръста й и я захвърли настрани. Второ махване на ръката на Вестителя и Валкирия се блъсна в стената на пещерата. Ударът й изкара въздуха, тя падна и остана да лежи, дишайки тежко.

Една сянка се стегна около глезена й и момичето простена, когато я вдигнаха във въздуха. Остана да се люлее с главата надолу, борейки се да вдиша, увиснала на нивото на очите на Меланхолия.

— Какво падение — каза некромантката. — Нали? Не го ли усещаш? С цялата враждебност между нас, всичките твои подмятания и забележки, историята ни заедно… И тук, в самия край, можем да изнесем последното си шоу и ти… се оказа с пръст в уста, както се казва — Меланхолия се приведе напред. — Лека нощ, Валкирия. Ти не остави следа в живота ми.

Сенките се надигнаха край тях и се превърнаха в остриета, а Валкирия изръмжа, посегна, сграбчи Меланхолия за косата и заби чело право в презрителната й физиономия. Зад клепачите й избухна бяла светлина, сенките изчезнаха и момичето падна на земята, а некромантката залитна назад, виейки от болка. Валкирия примигна, мъчейки се да дойде на себе си. Успя да се изправи, но беше още толкова замаяна, че отново падна на едно коляно. Меланхолия ругаеше и се клатушкаше наоколо, от носа й бликаше фонтан от кръв. Препъна се точно пред Валкирия, момичето скочи, блъсна я с цяло тяло и я събори. Заудря я бясно, с лакти и длани, без ред, знаейки само, че не трябва да й позволява да се изправи, не трябва да й позволява дори да си поеме дъх.

— Крейвън! — кресна Меланхолия. — Махни я от мен!

Но Валкирия продължаваше да удря, мъчейки се да пребори ръцете, които некромантката беше вдигнала, за да предпази главата си. Валкирия не мислеше за Крейвън. Той нямаше значение. Единственото, което имаше значение, беше да смаже Меланхолия в несвяст.

— Крейвън! — изпищя Вестителят отново.

Юмрук от сенки блъсна Валкирия, събори я и я запрати надалеч. Меланхолия се надигна с усилие, а Крейвън изтича към нея.

— Добре ли си? — попита. — Мога ли с нещо да…

Меланхолия посегна към него, сенчесто пипало се усука около шията на Вандамиър и го стисна.

— Щеше да ме изоставиш — изръмжа тя, плюейки кръв. — Щеше да й позволиш да ме убие.

— Не — изхърка Крейвън.

— Искаше тя да ме довърши, за да не се налага ти да опитваш после сам, а?

Крейвън се срина на колене, моравочервен, с изскочили от орбитите очи.

Меланхолия се надвеси над него.

— Но си твърде страхлив дори за това, нали? Имаше риск, че и малката няма да успее да ме убие, а дори и този риск ти не можеш да поемеш. Ужасяваш се от това какво мога да ти причиня.

Крейвън не можеше да продума. Успя единствено да кимне. Пипалото го пусна и той падна по очи, борейки се за въздух.

— Добре ще направиш да запомниш страха, който изпита сега — посъветва го Меланхолия и се обърна към Валкирия. Лицето й беше покрито с кръв. Устните й бяха нацепени, а носът — очевидно счупен.

Валкирия бавно се изправи със стиснати юмруци. Рязко замахна и сама сграбчи сенките, но Меланхолия отблъсна атаката. Мрак се усука около ръката на Валкирия и измъкна пръстена от пръста й. Той падна на земята и отскочи, а некромантката го смачка с пета. Пръстенът се пръсна, а мракът от него се оттече обратно във Валкирия.

— Ето това — отбеляза Меланхолия — е основната слабост на некромантията. Унищожиш ли предмета вече притежаваш цялата му магическа сила, но нямаш начин да я насочиш и използваш. Погледни ме. Смяташ ли, че разчитам на вещи? Не. Аз съм над това. Тялото ми е всичко, от което имам нужда, за да фокусирам силата си.

— Бравос — отвърна Валкирия, — но така или иначе ще умреш.

— И как смяташ да стане? Ще продължиш с варварските си опити да ме пребиеш от бой ли? Това няма да го допусна втори път, момиченце. Подцених диващината ти и ти успя да ми развалиш настроението.

Валкирия се усмихна.

— Смяташ, че аз съм ти развалила настроението? Е, тогава него със сигурност ще го намразиш!

Меланхолия се навъси, обърна се и видя как към нея крачи лорд Вайл.