Дерек анди
Вестителят на смъртта (3)

2.
Аз и момичето

Кени седеше в стаята за разпити и се мъчеше да не нервничи. Леко го разочарова фактът, че на стената нямаше полупрозрачно огледало както по полицейските риалити предавания. Може би само в Америка имаха такива огледала. Изглежда, в участъците в Ирландия и обикновени огледала нямаше.

Вратата вдясно се отвори и в стаята влязоха двама души. Мъжът беше висок и слаб, облечен в тъмносин костюм с безупречна кройка. Носеше шапка като онези на частните детективи от 40-те години. Седна на отсрещната страна на масата и свали шапката от главата си. Имаше тъмна коса и високи скули. Сякаш му беше малко трудно да фокусира погледа си в точно определена точка. Кожата му изглеждаше восъчна. Носеше ръкавици.

Спътничката на мъжа се облегна на стената зад гърба му. Беше стройна, хубава брюнетка, но едва ли имаше повече от шестнайсет години. Беше облечена в черни панталони и плътно прилепнала куртка, закопчана до половината, и двете ушити от някаква странна, непозната за Кени материя. Момичето дори не погледна към журналиста.

— Здрасти — мъжът имаше великолепна усмивка. Отлични зъби.

— Здрасти — отвърна Кени.

Момичето не обели и дума.

Гласът на мъжа беше мек и елегантен, гладък като кадифе.

— Аз съм инспектор Аз. Необичайно име, знам. Всички в семейството ми бяха неспасяеми нарцисисти. Късметлия съм, че въобще притежавам някакво минимално смирение, но, знаете ли, аз неизменно надхвърлям хорските очаквания. Вие сте Кени Дън, нали така?

— Същият.

— Само няколко въпроса, господин Дън. Кени. Мога ли да ви наричам Кени? Чувствам, че през последните няколко секунди истински се сприятелихме. Мога ли да те наричам Кени?

— Разбира се — отвърна Кени леко слисано.

— Благодаря. Много благодаря. Важно е да се чувстваш спокоен в мое присъствие, Кени. Важно е ние, двамата с тебе, да изградим определено ниво на взаимно доверие. Щом това стане, ще се окажеш напълно неподготвен за момента, в който ще те обвиня в убийство.

Веждите на Кени подскочиха рязко.

— Какво?

— Леле божке — рече инспектор Аз. — Този развой на нещата не биваше да настъпва в следващите няколко минути.

— Не съм убил Пол Линч!

— Може ли сега да се върнем към момента на изграждането на взаимното доверие?

— Вижте, бях си уговорил среща с него, щях да му взема интервю, но когато пристигнах, го заварих вече мъртъв.

— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко често при нашата работа се сблъскваме с репликата „Заварих го вече мъртъв“. А може и да не се изненадаш, не знам. Работата е там, Кени, че твоите перспективи не са никак розови. Може би, ако ни разкажеш всичко, което знаеш, ще успеем да убедим колегите да бъдат по-снизходителни с теб.

Кени се вторачи в мъжа, после премести поглед върху момичето.

— Ти пък коя си?

Момичето отвърна на погледа му, повдигна едната си вежда, но не отговори.

— Тя е на стаж — отговори инспектор Аз. — Не я мисли ти нея, Кени. Тревожи се за себе си. В какви отношения беше с трупа?

— Ъм — отвърна Кени, — аз съм журналист. Той беше човек, когото интервюирах няколко пъти.

— За какво си говорехте?

— Ами… за нищо особено. Той е, или по-точно беше, откачен на тема теория на конспирацията. В известен смисъл.

— Конспирации? Конспирации като ония, при които правителството прикрива жизненоважни факти и други от тоя сорт?

— Не точно. Той по-скоро беше… — Кени въздъхна. — Вижте, то е дълга история.

— Аз в момента нямам друга работа — отвърна инспектор Аз и хвърли поглед към момичето. — А ти?

— Много ясно, че имам друга работа — тросна се тя. — Трябваше вече да съм на кръщенето.

— О — сети се Аз. — Разбира се — после се обърна към Кени. — Значи, ако се опиташ да говориш наистина бързо, може и да успееш да ни обясниш всичко.

Кени помисли за секунда, стараейки се да измисли начин, по който да поднесе разказа си така, че той да не прозвучи като пълна лудост.

— Хубаво — рече. — През последните две-три години разследвам няколко откачени истории. Нищо кой знае колко мащабно, просто истории, които човек пренебрегва, когато ги чуе, защото звучат наистина смахнато. Нито един вестник не приема насериозно подобни брътвежи, така че можех да им отделям по много малко време. Започнах, когато се наложи да работя по една статия за градските легенди. Сещате се, всичките му там модерни митове и новоизмислен фолклор, някои са смешни, други — ужасяващи, трети са направо страшни, но в общи линии са все познати неща. Докато в един момент започнах да чувам разни нови приказки.

— Например?

— Просто слухове, късчета от истории. Някой си видял как хора се замерят с огнени кълба. Друг мернал мъж, който скачал от сграда на сграда по покривите, трети пък — някаква жена, която буквално изчезнала във въздуха.

Инспектор Аз наклони леко глава настрани.

— Значи, нещо като модерни градски легенди за супергерои?

— Отначало и аз така си помислих, но вече не съм толкова сигурен. Носят се слухове за някаква мащабна субкултура, съставена от хора с подобни способности. Линч твърдеше, че тези хора са навсякъде, стига да знаеш къде да ги търсиш.

— Разбирам. А дали самият Линч е заявявал, че притежава някакви подобни свръхестествени сили?

— Линч? Не. За Бога, не! Искам да кажа, очевидно беше, че човекът не е добре с главата. Каза, че получавал видения. Така ги наричаше: видения. Започнал да ги получава от тийнейджърска възраст. Адски го плашеха. Обикалял психиатър след психиатър, пиел хапчета едно през друго, нищо не помогнало. Описа ми някои от виденията си и трябва да ви кажа, че звучаха страшно живи и истински. Не можел да се задържи на нито една работа, не бил в състояние да поддържа нормални връзки с околните… Свършил като алкохолизиран клошар, който ломотел сам на себе си и се свирал да спи по входовете.

— И подобен човек — вметна инспектор Аз, — беше твоят най-стабилен източник на информация?

— Знам, че звучи като някого, на когото едва ли може да се има доверие.

— Меко казано.

— Но аз му повярвах, вслушвах се в онова, което ми разказваше. В края на краищата, се научих да отсявам бълнуванията от… Така де, от фактите, ако мога да ги нарека по този начин.

— Що за неща виждаше Линч? — обади се момичето.

Кени се смръщи. Не можеше да измисли причина, поради която една стажантка в полицията да има право да му задава въпроси в официален разпит, но инспектор Аз не възрази, така че журналистът неохотно заговори:

— Виждаше края на света — рече. — Апокалипсиса. Всъщност, в интерес на истината, виждаше повече от един апокалипсис. Първите му видения в тая посока включваха някакви си Мрачни богове; той ги наричаше Безликите. Някой си ги прогонил тия богове от нашата вселена преди хиляди и хиляди години, така и не разбрах кой е бил този някой, но оттогава те все се мъчат да се върнат в нашия свят. Когато бил на седемнайсет години, Линч получил видение, в което видял завръщането им. Видял милиони да умират от ръката им. Видял градове, сравнени със земята. Видял как светът рухва. След това получавал подобни видения през целия си живот, получаваше ги и когато се запознахме, като всеки път виждаше някакъв нов, допълнителен аспект на случващото се, наблюдаваше Апокалипсиса от някаква нова гледна точка. Беше убеден, че една нощ всички ние ще умрем, и тази нощ ще настъпи в рамките на следващите три години. Каза, че тия същества, тия богове ли да ги нарека, ще нахлуят през жълта врата, която ще се отвори между измеренията. Линч се беше опитвал да предупреди мнозина за Апокалипсиса, но, разбира се, никой не му обърнал никакво внимание. И тогава настъпила самата нощ, в която той очаквал светът да свърши, но… светът не свършил. И после виденията му престанали.

— Обичам истории с щастлив край — отбеляза инспектор Аз.

— Но това не бил краят, не и за Линч. Започнал да получава нови видения. Предсказа появата на онзи Вирус на лудостта, помните ли го, от зимата?

— Последно чух, че не било вирус — рече момичето, — а някакъв халюциноген. Заловили ония, дето го разпространили.

Кени се засмя.

— Наистина ли вярвате на подобни приказки?

Инспектор Аз го изгледа много странно.

— А ти не вярваш ли?

— Ами звучат доста удобно, не смятате ли? Дебелашка шега за Коледа, група радикални анархисти пуска някаква дрога във водохранилищата из цялата страна, а после, няколко месеца по-късно, същата тази група сама се явява пред властите и си признава вината? Подобно поведение противоречи на самата идея да бъдеш анархист, не е ли така? А знаете ли кога ще бъде съдебното дело срещу тия типове? Или пък в кой затвор ги държат, докато то мине и бъде произнесена присъдата? Защото аз не знам.

Инспектор Аз се отпусна назад на стола си.

— Това ми звучи като истинска теория на конспирацията, Кени. А ти лично какво мислиш, че се случи през зимата?

— Не знам, но Линч каза, че никакви анархисти не е имало, работата била съвсем друга. Каза, че мънички парченца мрак летели нагоре-надолу и обладавали хората.

За изненада на Кени, инспекторът и момичето изобщо не се засмяха на думите му.

— Знаете ли колко хора са заявили, че са станали свидетели на странни събития през онези няколко дни, когато върлуваше Вирусът? — продължи журналистът. — Четох десетки доклади. Някакъв нощен клуб в северен Дъблин бил направо наводнен с тия твари, но в местния вестник няма и една дума за това!

— Прилича ми на някаква масова халюцинация — рече момичето.

— Линч изобщо не смяташе така. Беше получил видение, в което видял как тия, обладаващите създания, плъзнали по целия свят и заразили всички, карали хората да вършат безумия, да се избиват, да хвърлят бомби…

— Хубаво! — прекъсна го Аз. — Значи, установихме със сигурност, че Линч е бил психически нестабилен и че е вярвал в съществуването на субкултура, населена със супергерои и зли богове. Защо е бил убит обаче?

Кени примигна.

— Ъм, с цел грабеж, нали така?

— Така ли?

— А не е ли така? Това ми… Това ми каза онзи тип, полицаят, който говори с мен отначало. Каза, че му приличало на грабеж.

— Разбирам.

Кени се навъси.

— Смятате, че убийството му е свързано по някакъв начин с виденията му, нали?

— Възможно е — отвърна Аз.

— Защо трябваше да се срещнеш с Линч тази сутрин? — обади се момичето.

— Извинете — отвърна Кени, — не искам да звуча грубо, но защо тя ми задава въпроси? Защо изобщо е тук?

— Трупа работен опит — отвърна инспекторът.

— Вие ме обвинявате в убийство. Честа практика ли е да водите гимназистки в участъка и да им позволявате да присъстват на разпитите на заподозрени убийци?

Аз махна с ръка.

— О, само се пошегувах. Изобщо не смятам, че си убил когото и да било. Освен ако наистина не си убил някого, и в такъв случай си запазвам правото накрая да кажа, че през цялото време съм бил сигурен, че си виновен. Но въпросът й е много резонен, Кени. Защо трябваше да се срещнеш с Линч?

— През последните няколко месеца беше започнал да получава някакви нови видения, видения за сенки, които оживяват, за хора, които просто падат мъртви без причина. Виждаше най-актуалния вариант на Апокалипсиса.

— Какво разказа Линч за тия видения?

— Това важно ли е?

— Всичко е важно.

— Не можеше да идентифицира никого от виденията си. Не виждаше лица, не чуваше имена. Само каза, че видял някого, облечен в дълга черна роба.

— Мъж или жена?

— Не могъл да види ясно.

— Дали по някакъв повод е споменавал за Прохода?

Кени се втренчи в инспектора. Нещо в лицето на мъжа не беше наред. Когато Кени забеляза този факт, веднага отклони поглед. Майка му го беше учила, че не е учтиво да зяпа хората.

— Линч никога не е използвал пред мен тази дума — отвърна журналистът, — но съм я чувал от други.

— От кого си я чувал? — попита момичето.

— От други — раздразнено отвърна Кени. — Трима-четирима човека, които са я подслушали в кръчми, из тъмните улички или където там още. Честно казано, историята с тоя Проход много ми прилича на Грабването.

Момичето се навъси.

— На какво?

— Грабването — рече инспектор Аз — е част от християнската вяра, според която Бог ще събере истинно вярващите и ще ги отнесе в рая. „И мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха! Недостойните ще бъдат оставени на земята заедно с всички други грешници.“^[1]

— Тоя Проход звучи като някаква сделка — рече Кени. — Масово спасение преди окончателния край на света. Така и не разбрах дали зад цялата работа стои някой бог или не, но най-често бог има.

— Линч спомена ли кога във времето ще настъпи Проходът? — попита Аз.

— Виденията му ставаха все по-силни и чести — отговори Кени. — При предишните случаи видения с такава интензивност се явявали на Пол в рамките на още шест-седем дни, след това Апокалипсисът така и не настъпвал и човекът можел пак да си отдъхне за известно време.

— Седем дни — повтори Аз.

— Някъде там, да. Вие откъде знаете за Прохода?

— Ние сме детективи — отвърна Аз. — Узнаваме разни неща.

— Тя също е детектив, така ли да разбирам?

— Тя е обучаващ се детектив.

— Вижте, всичко това ми изглежда ужасно, ама ужасно шантаво. Защо ме разпитвате за слухове и градски легенди? Не ми зададохте никакви нормални въпроси.

— Нормални въпроси, казваш? Какви например?

— Например, ами не знам, например дали Линч е имал врагове.

— Имаше ли Линч врагове?

— Не, доколкото ми е известно, нямаше.

— Тогава какъв е смисълът да те питам за това? Освен ако в момента не целиш умишлено да ме разсейваш. Не ме разсейваш умишлено, нали, Кени?

— Не, изобщо…

— Игрички ли си играеш с мен, Кени?

— Не знам за какво…

Инспектор Аз се приведе напред.

— Ти ли го уби?

— Не!

— Дори и да си го убил, няма проблем.

Кени се дръпна назад ужасен.

— Как е възможно да няма проблем?

— Е — поясни Аз, — не точно, че няма проблем, просто смятам, че е разбираемо, ако си го убил. Може да е казал нещо, което да те е подразнило. На всички ни се е случвало, нали? — обърна поглед към момичето. — Нали?

— На мен ми се е случвало — отвърна тя.

— На всички ни се е случвало — повтори Аз и очите му се върнаха върху Кени. — Знаем как е. Той казва нещо, което адски те раздразва, ти се вбесяваш и в следващия момент той вече лежи мъртъв, а ти се чудиш къде са се дянали последните няколко минути.

— Не съм го убил аз! Никого не съм убивал!

— Никого? И други жертви ли има?

— Моля?!

Аз се отпусна назад на стола и потупа брадичката си с облечената си в ръкавица ръка.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Кени? Вярвам ти. Имаш честно лице. Едни такива честни уши имаш. Е, ти лично как смяташ, кой е убил Линч?

— Смятах, че е грабеж.

— Това беше допреди малко, а сега какво смяташ?

— Сега… Не знам. Мислите ли, че някой го е убил заради тая история с Прохода? Дали има хора, които действително вярват в тия дрънканици?

— Хората са странни — обади се момичето и леко изтананика няколко тона от песента на „Доре“.

— Линч говорил ли е с други за това, за което е говорил с теб? — попита Аз. — Имаше ли приятели? Семейство, с което да поддържа връзки?

— Не, никого си нямаше.

— Значи е разказвал за виденията си само на тебе?

Кени се поколеба.

— Той се колебае — отбеляза момичето.

— Виждам — отвърна Аз.

— Има една старица — почна Кени, — Бернадет някоя си. Магуайър, струва ми се. Помага в един от приютите. Преди май е била учителка. Сега е пенсионерка, живее някъде в провинцията. Линч говореше с нея. Макар че напоследък тя рядко се мяркаше. Просто вече е твърде възрастна. С месеци не я бях виждал, после се засякохме. Беше преди няколко седмици. Тя разговаряше с Линч.

— И ти мислиш, че й е казал за виденията си?

— Да. Казал й е.

— А мислиш ли, че Бернадет Магуайър го е убила?

— Ъ… не! Тя е, нали ви казах, тя си е старица.

— Старците също могат да бъдат убийци.

— Знам, но…

— Тя може да е нинджа.

— Не е никаква нинджа, за Бога! Тя е нечия прапрабаба.

— Сега искам да помислиш много внимателно, Кени, преди да ми отговориш. Виждал ли си някога Бернадет Магуайър с меч в ръката?

— Какво?

— А да хвърли бойни звездички?

— Това е нелепо.

— Виждал ли си я облечена като нинджа? Това може да се окаже първата ни улика.

Момичето прехапа бузите си от вътрешната страна, за да не се разсмее с глас.

— Що за ченге сте вие? — попита Кени, на когото категорично не му беше смешно.

— Аз съм ченге, твърдо решено да стигне до дъното на тоя загадка — отвърна Аз.

Вратата се отвори и в стаята за разпити надникна русокосо момче. Кени така се стресна от начина, по който стърчеше косата на момчето, че изобщо не забеляза как инспекторът стана на крака.

— Благодаря ти за съдействието — каза Аз и бързо-бързо се отправи към вратата, следвайки момичето по петите. — Колегата ми ще дойде да поговори с теб след малко.

Вън в коридора момичето беше хванало ръката на русото момче и се протягаше да хване и инспектора. Аз затвори вратата зад гърба си и Кени не видя нищо повече. Тя щракна и за един кратък миг настъпи пълна тишина.

После вратата отново се отвори. Влезе мъж на средна възраст с бележник в ръката. От инспектор Аз и двамата му млади стажанти нямаше и следа.

— Господин Дън? — започна новодошлият. — Аз съм инспектор Харис. Извинявайте, че ви накарахме да чакате.

— Не се тревожете — отвърна Кени с леко съмнение в гласа. — Другият инспектор се погрижи да не скучая.

Инспектор Харис се усмихна добродушно и седна на отсрещната страна на масата.

— Другият инспектор ли?

— Онзи, който току-що си тръгна.

— Ъм? Кой?

— Инспектор Аз.

— Инспектор Вие?

— Не, Аз. Така му е… Каза, че името му е Аз. Не се ли разминахте в коридора? Той водеше със себе си едно момиче на стаж и едно момче с щръкнала коса.

Харис примигна насреща му.

— С никого не съм се разминал, господин Дън, и в момента аз съм единственият дежурен следовател в този участък.

Кени застина.

— Тогава… Тогава с кого разговарях досега, мътните да го вземат?