Дерек анди
Вестителят на смъртта (40)

39.
Да убием Крейвън

За Рийт убиването на хора принципно не беше проблем, но обикновено той предпочиташе правото да е на негова страна, както и държеше да е сигурен, че, първо, оня, когото се канеше да убива, си заслужава наказанието, и, второ, че никой след това няма да му търси сметка за стореното. Днес Соломон замисляше да убие Крейвън и макар да знаеше, че правото твърдо е на негова страна, а и Крейвън стопроцентово заслужава да умре, никак не беше уверен, че после никой няма да му търси сметка. Но, разсъди Рийт, в края на краищата, понякога човек просто трябва да направи необходимото, а след това да си плюе на петите и дим да го няма.

При всички положения, сериозен проблем се оказа това да издебне Крейвън да остане сам. Той беше успял да убеди останалите некроманти, че знае отговорите на всичките им въпроси, така че в момента те се тълпяха около него, сякаш вече беше Първосвещеник. Гледката беше наистина обезкуражаваща. Всички се бояха от магьосниците от некромантския Орден. Никой не им вярваше, никой не ги харесваше и всеки член на магьосническата общност си имаше по някоя и друга страшна некромантска история, с която да плаши деца и внуци. Некромантите се предполагаше да бъдат безчувствени ненормалници с бледи лица, на които се гледа като на вечен източник на проблеми: образ, изграждан поколения наред. Но не щеш ли, ето ти ги некромантите днес — сервилни и изплашени до смърт, бълват възхвали и боготворят сляпо онзи, който без съмнение ги води към печален край.

— Току-що разговарях с Вестителя на смъртта — обяви тържествено Крейвън. Рийт проследи с поглед как сред тълпата плъзна шепот, наситен с напрегнато очакване. — Нощес душите на мъртвите ни братя и сестри й проговорили в съня й. Благодарили й за всичко, което тя стори досега, казали й, че никога преди не са чувствали такава сила — до рамото на Рийт се изправи магьосница с вдигната качулка, която закриваше лицето й. Тя също мълчеше, просто слушаше речта на Крейвън. — Обяснили й, че сега представляват част от нея, че силата им се е прибавила към нейната сила, мъдростта им — към нейната мъдрост, и че когато Проходът настъпи, те ще се върнат при нас и ще ни поведат към истинската ни съдба. Помолили я да ви заръча да не се тревожите и да не се боите от нищо. „Загърбете съмненията“, казали душите. „Прегърнете онова, което иде.“

Крейвън затвори очи и склони глава на гърдите си, а шепотът край него се засили.

— Нищо подобно не съм сънувала — ниско рече жената до Рийт. Гласът й беше толкова тих, че само Соломон я чу.

Стреснато се извърна към нея. Качулката й падаше ниско, но той видя връхчето на брадичката й и мрежата от белези, която покриваше кожата й.

— През цялото време той се стремеше единствено към това — прошепна Меланхолия. — Искаше всички да слушат само него, да попиват думите му като истина от последна инстанция. Затова и направи, каквото направи.

— Какво е направил? — попита Рийт.

Меланхолия леко обърна глава и Соломон видя тънката й усмивка.

— Превърна ме в това, което съм сега. И уби Тенебре.

Рийт хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не подслушва.

— Крейвън е убил Тенебре?

— Не със собствените си ръце, но направи така, че Първосвещеникът да умре — отвърна Меланхолия. — Доведе го при мен, доведе го да ме види. Какво се предполагаше да направя аз?

— Защо ми разказваш всичко това?

— Ти как мислиш? — промърмори Меланхолия. Тълпата наоколо отново започваше да притихва. — Разказвам ти го, защото след Тенебре си ти на ред.

— Братя и сестри — обади се Крейвън, привличайки отново вниманието върху себе си, — приготвяме се да се сбогуваме със света такъв, какъвто го познаваме. Сегашното съществуване се компрометира. Трябва да бъде променено към по-добро. С тази задача трябва да се нагърбим ние. Заради всички нас, заради всички вас, Вестителят на смъртта ще осъществи Прохода… тази нощ.

Събраните заблудени идиоти ахнаха като един. Някой отзад буквално се разрида от радост. Рийт се обърна към Меланхолия, но от нея нямаше и следа. Той вдигна очи и я мерна да се измъква през вратата в далечния край на залата. Никой не я забеляза. Всички гледаха Крейвън.

— Тази нощ, братя и сестри, ще срещнем съдбата си. Повече не ще раболепничим пред чужди сили. Тази нощ властта ще бъде наша. Тази нощ ще се превърнем в господари на съществуването!

Последваха радостни възгласи и скандирания, които вероятно щяха да прокънтят внушително, ако ги надаваше някоя грамадна тълпа, а не скромна групичка от трийсетина души. Сега прозвучаха вяло и малко глупаво.

— Пригответе се! — ревна Крейвън, сякаш говореше пред стадион „Уембли“. — Страшният съд иде!

Трийсетима идиоти закрещяха от възторг, а Рийт усети, че няма търпение да почувства дръжката на ножа в дланта си.

— Вдъхновяваща реч — каза Соломон.

Крейвън стреснато вдигна очи, защото Рийт изведнъж пристъпи вън от сенките, които досега го криеха.

— Духовник — рече Крейвън и притисна ръка до гърдите си, — недейте повече да ме стряскате така. За секунда ви помислих за лорд Вайл.

— На лорд Вайл едва ли би му пукало дали речта ти е вдъхновяваща или не — изтъкна Рийт.

— Навярно си прав — отвърна Крейвън. — Е, вълнуваш ли се?

— За кое?

— Ами заради Прохода, разбира се. Нали ти сам настояваше, че колкото по-скоро настъпи той, толкова по-добре.

— Да, казах нещо такова. Значи тя е готова, така ли? Меланхолия?

— Без съмнение.

Рийт кимна и с периферното си зрение се огледа за Белия секач. Не го видя и пристъпи малко по-близо до Крейвън.

— Сигурно сънят от снощи я е поуспокоил — каза.

— Точно така — кимна Крейвън. — Приспа доста от страховете й. Всички ние сме склонни да забравяме колко млада е тя всъщност. В много отношения Вестителят е все още дете и като всяко дете има нужда някой да й вдъхва кураж от време на време. Действително, доста се успокои.

Рийт вече беше застанал съвсем близо, достатъчно близо, че да измъкне ножа от колана си и да го забие в мекия корем на Крейвън. Хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че наоколо няма никой, който да му попречи.

— Смяташ ли, че братята и сестрите ни са готови? — попита.

— Да — отвърна Крейвън. — Защо, ти не смяташ ли така?

Рийт му се усмихна.

— Смятам, че са достатъчно тъпи да направят всичко, което им се каже. Ами вие, духовник Крейвън? Вие готов ли сте?

— Готов съм, духовник Рийт. Все пак това, което предстои, открай време е било смисълът на целия ни живот, нали така?

— Няма две мнения.

— Простете ми, но вие специално не ми приличате на човек, чиито най-съкровени мечти ще се сбъднат всеки момент.

Рийт го погледна право в очите, право в мътните, воднисти очи, които приличаха на капки мастило, плувнали в мляко, и си позволи една усмивка.

— Ами сега, Крейвън? Ей сега точно дали ти приличам вече на човек, чиито мечти ще се сбъднат всеки момент?

Измъкна ножа от колана си, Крейвън го видя и отстъпи назад с уста, отворена за вик, между двамата им профуча нещо бяло, Рийт се приведе и се размина на косъм с косата, замахвала към главата му. Вдигна бастуна си и блокира дръжката на косата, когато Белият секач я завъртя за втори удар, опита се отново да намушка Крейвън, но един ботуш го изрита изневиделица и го запрати на земята.

Междувременно Крейвън си беше възвърнал гласа и врещеше за помощ с всички сили. Секачът се хвърли към Рийт, който се обърна и се стрелна в обратната посока, проклинайки на ум за непредпазливостта си. Сенките го обвиха и го пренесоха през стената в съседното помещение, а със следващата крачка — и вън от старческия дом, под лъчите на утринното слънце. Рийт побягна с всички сили, за да набере преднина пред преследвачите си. Наблизо беше скрил паркирана кола, оставена точно за случаи като този, но когато скочи вътре, завъртя ключа и настъпи газта до ламарината, осъзна, че има само едно място, където може да отиде, а там изобщо нямаше да му хареса. Роърхейвън не харесваше на никого.

 

 

Паркира на главната улица на Роърхейвън, ако тоя сокак можеше да бъде наречен изобщо „улица“, и зачака Бентлито да се появи. Градът беше малък, занемарен и противен, а сградата на Убежището — буцеста, сива и грозна. Рийт беше гладен, но не посмя да влезе в мизерната закусвалня, която стърчеше самотна на отсрещния тротоар, подобно на крив зъб. Некромантът определено беше загрижен за личната си безопасност в момента, но дори и ако оставеше това настрана, заведението просто му се видя нехигиенично.

Час по-късно стомахът му вече ръмжеше от глад, когато Бентлито най-сетне се плъзна по улицата и паркира пред Убежището. Рийт излезе от колата си и се зачуди каква ли е вероятността Скълдъгъри Плезънт да го застреля още преди да е пресякъл платното и в крайна сметка реши да използва сенките, за да се пренесе за миг до скелета и Валкирия. Мракът го обви и когато след секунда се разнесе, Рийт вече стоеше до задната гума на Бентлито. Валкирия тъкмо се измъкваше от мястото до шофьора.

— Сега, преди да направиш нещо прибързано… — почна некромантът, а в следващия момент момичето се извъртя и го цапардоса с цялата си сила — кокалчетата й болезнено се забиха в челюстта му. Рийт отстъпи, притиснал страната си с длан, и кимна.

— Добре де, съгласен съм, това си го заслужавах, но преди нещата да излязат извън контрол…

Скълдъгъри подскочи високо, плъзна се по покрива на Бентлито и токът му изрита Рийт в слепоочието. Валкирия щракна с пръсти и бастунът излетя от дланта на некроманта. Рийт залитна и размаха ръце.

— Моля ви — изпъшка, — спрете да ме удряте за пет секунди.

Валкирия погледна Скълдъгъри, който спря на място. Рийт изплю кръв и изправи рамене.

— Благодаря — рече. — Дойдох да обсъдим…

Скълдъгъри го фрасна здраво, главата на некроманта се отметна безпомощно назад и той рухна в безсъзнание.

— Ето — рече скелетът. — Точно пет секунди.

Когато Рийт отвори очи, установи, че лежи на пода в някакво помещение вътре в Убежището, а ръцете му са оковани с белезници на гърба. До него на стол седеше Скълдъгъри, преметнал крак върху крак, взрян в некроманта пред себе си. Валкирия се беше изправила до рамото му.

— Интересно — проговори Рийт. — Още не сте ме убили.

Скълдъгъри сне шапката си, махна невидима прашинка от периферията й и я сложи на коляното си.

— Имаме много време — рече.

Рийт изпъшка леко, докато се мъчеше да седне без помощта на завързаните си ръце. Валкирия изчака, докато той се изтегли нагоре и седна нормално, след това пристъпи напред и подпря ботуша си на рамото му.

— Много зряла постъпка — въздъхна некромантът, когато момичето го блъсна обратно на пода. Лицето му беше притиснато към студения цимент. — Ако обаче това е начинът, по който искате да разговаряме, добре. Не съм в позиция да споря.

— Ама много си прав, мътните да те вземат — рече Валкирия. — Ти ме нападна.

— Знам, съжалявам. Не исках да го правя, но, както и да е, направих го. Надявам се да не съм ти причинил много силна болка.

— Ако бях на твое място — обади се Скълдъгъри, — в момента щях да се тревожа за болката, която предстои да изпитам самият аз.

— О, тревожа се и за това, Скълдъгъри, повярвай ми! Водещото ми притеснение в момента е собственото ми добруване, да не кажа оцеляване. Затова и съм тук. Дойдох да сключим сделка. Мога да ви кажа къде е Меланхолия.

В гласа на Скълдъгъри не се усети и намек за изненада.

— И защо ти се е приискало да направиш това?

— Защото тя ще съсипе всичко. Тя и Крейвън, двамата. Ще опропастят некромантския Орден напълно. Трябва да бъдат спрени и вие сте единствените, които можете да го направите. Е, имам предвид, вие с помощта на останалите агенти на Убежището, естествено.

— Значи, не щеш ли, ти реши, че искаш да попречиш на Прохода? — продължи да пита скелетът.

— Да попреча ли? Нищо подобно. Проходът е единствената надежда за спасение на света. Но Меланхолия не е човекът, който ще го осъществи. Твърде нестабилна е. Твърде непредвидима. Дали притежава потенциала да избие милиони хора? Най-вероятно да. Но милиарди? Едва ли. А Проходът няма да проработи, ако не е гарантиран едновременният край на живота на три милиарда човешки същества. Единственото, което Меланхолия ще постигне, е безсмислената смърт на милиони невинни хора.

Валкирия поклати глава.

— Представите ти за добро и зло са много превратни, това известно ли ти е? И какво, доприпка при нас да разчистим кашата, която вие сте забъркали? Защо не се оправите сами?

— Защо аз единствен виждам истината. Останалите — от Ордена не останаха мнозина, но все пак са достатъчно — са напълно заслепени от думите на Крейвън. Опитах се да се погрижа за проблема без ваша помощ, но малкият ми атентат се провали.

— Къде е тя? — попита Скълдъгъри.

Рийт се усмихна.

— Много бързаш. Първо искам Съветът да приеме условията ми.

— Никакви условия, Соломон. Кажи къде е момичето.

— Искам нападението ми над Валкирия и участието ми в последните събития около Храма да бъдат опростени и забравени.

Скълдъгъри свали шапката от коляното си и седна нормално.

— Ти си част от план за убийството на три милиарда души.

Рийт кимна.

— Да, желая това също да бъде забравено, моля.

— И докъде смяташ, че ще се докарате? Ние вече знаем какво представлява Проходът. Всички знаят. Допускаш ли, че ще позволим всичко да си потече пак постарому и че ще ви оставим на мира във вашите подземия да продължите необезпокоявано да плетете козни? Камък върху камък няма да остане от Храмовете по света. Свърши се с Ордена ви.

— Нищо подобно не е необходимо. Все още смятам, че е възможно да хвърлим вината за цялата история върху един-единствен човек.

Скълдъгъри наклони глава.

— Крейвън.

— Неговите безумия ни докараха дотук — рече Рийт с умело изиграна скръб в гласа. — Той напълно съзнателно е изтълкувал криво най-свещените части от нашето учение. Извратил е самия смисъл на Прохода. Можем ли всички ние от Ордена да бъдем държани отговорни за действията на един луд? На един фанатик?

— Действително ли смяташ, че подобна постановка ще сработи? — намръщи се Валкирия.

Рийт й се усмихна.

— Защо не? Всяко едно действие на Крейвън е живо доказателство за това, което казах току-що. Той е експериментирал зверски върху горката Меланхолия. Промил е мозъка на клетото момиче. Бясната му амбиция го е накарала да отнеме живота на нашия благ и добър Първосвещеник Аурон Тенебре. Тенебре никога не би се съгласил да приеме Меланхолия, ако знаеше за стореното от нейния ментор. Но аз през живота си не съм срещал друг като Вандамиър Крейвън. Той е магнетичен човек. Кара те да му повярваш и да го последваш право в разрухата и лудостта му. Срамувам се, но трябва да призная, че самият аз бях изпаднал под властта на неговата страст, на вярата му, на харизмата му.

Валкирия примигна.

— Харизмата му?

— Да.

— Не ти ли се струва, че преиграваш вече?

— Мислиш ли?

— Доста хора познават Крейвън.

— Хм. Да, права си. Окей, махаме харизмата. Ще съчиня някоя друга лъжа. Това е лесното. Проблемът е, че за едно сте прави — да, върху Храма в Ирландия ще бъде хвърлено черно петно. Най-вероятно той ще бъде унищожен, а практикуването на некромантия в страната — забранено. Но Орденът ще оцелее в световен мащаб, стига само да не позволим на Меланхолия да почне да убива хора. Накарайте Съвета да приеме условията ми и ще ви кажа къде я крият. Дори направо ще ви заведа там.