Дерек анди
Вестителят на смъртта (14)

13.
Остриетата на Сянката

Валкирия почувства как стомахът й се сви на ледена топка.

— Какво правиш тук? — попита с изтънял и остър глас. — Това е домът ми.

— Знам — отвърна Меланхолия. — Духовник Рийт толкова често споменава кея на Хагард, че те намерих без проблем. Значи тук живееш. Колко… банално.

Меланхолия се усмихна и закрачи напред. Полите на робата й се понесоха на вълни над земята, подобно на поток от сенки.

— Какво става? Нямаш какво да кажеш? Обикновено имаш много за казване. Добре ли се чувстваш? Да не ти е лошо? Да не си болна? Не изглеждаш болна. Мъчиш се да изглеждаш храбра? Пред мен няма защо да се доказваш. Аз те уважавам заради това, което си. Чакай, ти какво беше всъщност? А, да, сетих се. Едно абсолютно нищо.

— Каквото и да искаш от мен — отвърна Валкирия, стараейки се да не повишава тон, — то може да почака, окей? Малката ми сестричка е вътре.

Усмивката на Меланхолия стана още по-широка и сега Валкирия ясно видя безбройните белези-символи, набраздили лицето на некромантката.

— Имаш сестричка? Не знаех. Как смяташ, дали и тя ще порасне обикновена и незабележителна като теб? Как се чувства човек, когато от предполагаем спасител на света внезапно се превърне отново в жалка малка гимназистка?

— Няма да повтарям. Махай се от дома ми.

— Не ми нареждай какво да правя, малка гимназистке. Аз съм Вестителят на смъртта, а ти винаги ще си останеш просто едно глупаво дете, което се мъчи да играе игрите на възрастните. В някакъв смисъл, доскоро аз бях точно като теб. Уплашена. Объркана. Но после се случи всичко, силата дойде при мен и нещата станаха съвсем, съвсем ясни.

Валкирия поклати глава.

— Какво ти е причинил Крейвън?

— Какво ми е причинил? Нищо не ми е причинил. Осъзна, че нося силата в себе си.

— Не. Променил те е. Погледни се, за Бога!

— Духовник Крейвън разпозна потенциала ми и го освободи.

— Той те е изтезавал.

— Не знам за какво говориш. Не допускам, че и ти самата знаеш. Толкова си смешна, застанала там, на вратата, уплашена до смърт. Свикнала съм да те гледам все в твоите черни дрехи, които те пазят от враговете, все с вечната подигравателна усмивка. Сега не се подсмихваш така, Валкирия. Отлично си спомням как се подсмихваше, когато ми каза, че ще трябва да започна да ти се моля. Точно този израз употреби, нали? Но ти не си Вестителят на смъртта. Няма да спасиш света. Аз ще го спася. Така че ще се наложи ти да започнеш да се молиш на мен.

— Махай се — изръмжа Валкирия, отстъпи назад в антрето и затръшна входната врата. Обърна се рязко, а зад гърба й сенките от антрето се скупчиха в средата на пода, закръжиха, уплътниха се, започнаха да растат. От водовъртежа им се надигна фигурата на Меланхолия.

— Силата ми е на практика безгранична — меко каза некромантката. — Бих опитала да ти опиша какво е усещането, но думите просто не стигат. За да разбереш какво е да бъдеш бог, трябва действително и буквално да станеш бог. Като мен.

— Напусни дома ми.

— Мога да те унищожа и никой и нищо няма да може да те спаси. Ще те изтръгна от семейството ти. Никой от приятелите ти няма да е в състояние да ме спре. Скелетът? Ще го накарам да гледа, докато те мъча.

Валкирия не отвърна.

— Какво, какво? Ама никакъв отговор ли нямаш? Мълчание? Почвам да си мисля, че май наистина те е страх от мен. Сърцето ти бие много, много бързо, нали? Бас ловя, че и устата ти е пресъхнала.

— Какво искаш?

— Искам да си признаеш, че те е страх от мен.

— Ако си призная, ще се махнеш ли? Добре, признавам си. Страх ме е от теб. Ти ме изпълваш с ужас. Хайде сега, върви си.

Меланхолия се усмихна.

— Не мисля, че си искрена. Смятам да отида да кажа „здрасти“ на малката ти сестричка. Може би тогава ще ми покажеш какво е истински страх.

— Направи само още една крачка и ще те убия, кълна се.

Меланхолия се разсмя с глас. Валкирия чу как задната врата се отвори с трясък и видя Сийлън, който се хвърли към некромантката с оголени зъби, но сенките вече се кълбяха около двете момичета и Меланхолия използва силата им, за да изчезне, отнасяйки Валкирия със себе си. Валкирия изруга, сенките се разнесоха, освободиха я и момичето се претърколи в някаква трева. Вдигна очи и видя зад гърба си старото укрепление. Бяха край Дъблин, на скалите, надвиснали над плажа. Но това беше невъзможно. Пътуването със сенките представляваше вид телепортация, която действаше само на много къси разстояния.

— Никой друг некромант не може да използва сенките, за да пътува толкова надалеч — промърмори Меланхолия, която явно си мислеше същото. Вдигна очи към трепкащите в далечината светлинки на града. — Колко се отдалечихме всъщност? На километър? Два?

Поне вече бяха далеч от дома на Валкирия, тоест далеч и от Алис. Валкирия тромаво се изправи на крака и Меланхолия си спомни присъствието й.

— Вампир? — рече. — В дома ти? Теб ли нападаше или мен? Ох, май няма никакво значение. Освен ако не си похапва от сестричката ти, докато ние с тебе си приказваме тука. Виж, това вече би било наистина забавно.

— Защо си дошла? — попита Валкирия. — Защо си излязла съвсем сама? Лорд Вайл е на свобода и те търси, ако си забравила.

Меланхолия въздъхна.

— Лорд Вайл е силно надценена заплаха. Духовник Крейвън ми каза, че лордът всъщност съвсем не е толкова силен, колкото го представят легендите.

— Крейвън? Вярваш на Крейвън?

— Той поне не се страхува от Вайл, за разлика от твоя приятел скелет. А и вярва в силата ми. Знае, че ако Вайл все пак се появи — в което аз лично се съмнявам — и се изправи срещу мен, битката ще е неравна. Ще смачкам бронята на лорда заедно с него вътре. Останките му ще се отцедят в небитието през забралото на шлема му.

— И ти дойде чак дотук, само за да ми кажеш това?

— Дойдох чак дотук, за да ти кажа, че когато се заема със спасяването на света, теб няма и да си помисля да те спася. Не си в списъка ми.

— Ще мина и без тебе, не се натягай.

Меланхолия се засмя отново.

— Много си корава, а? С цялото там карате и елементалната си магия, и изящното пръстенче на пръста ти. Аз нямам нужда от предмет, в който да съхранявам силите си. Моята мощ е вътре в самата мен. Аз самата съм оръжие.

— След всички приказки ще стигнеш ли изобщо до същината?

— Ами да, ще стигна. Защото същина има: ти не си в списъка ми.

Грамаден юмрук от сенки се заби в гърдите на Валкирия и я събори.

— А щом не си в списъка — продължи безгрижно некромантката, — няма да бъдеш спасена.

Валкирия се замъчи да застане на четири крака. Ударът беше изкарал въздуха от гърдите й.

— Ама ти сериозно ли? — успя да продума. — Искаш да се бием?

— Кой е споменал нещо за бой? — попита Меланхолия. — Аз ще те нарежа на ивици, а ти ще стоиш и ще търпиш. Не бих нарекла нещо подобно „схватка“.

После некромантката изведнъж се смръщи и за миг се отнесе на някъде. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Внезапно придоби вид на напълно изцедена. Напълно изтощена.

Валкирия бавно се изправи, опитвайки се да разбере къде е уловката. От устните на Меланхолия се отрони стон и момичето изведнъж осъзна, че това вече не е преструвка некромантката наистина изпитваше болка.

И тогава слабостта си отиде точно толкова бързо, колкото беше настъпила, и Меланхолия се изправи в целия си ръст. Мракът между двете се превърна в острие и шибна дясната ръка на Валкирия. Във въздуха пръсна кръв и момичето изкрещя. Меланхолия само повдигна едната си вежда и нещо разпори гърба на Валкирия, разкъсвайки тениската и кожата й с еднаква лекота. Валкирия се препъна, изруга и замахна, но сенките се омотаха около китката й. Затегнаха се и момичето запищя, когато станаха твърди като струна от пиано, впиха се в плътта й и я прерязаха. Пръстенът се изхлузи от пръста й и отлетя право в ръката на Меланхолия.

— Евтина дрънкулка — отбеляза некромантката и го заразглежда. — Силата, която съдържа, е незначителна. Духовник Рийт ти е възлагал такива надежди въз основата на това? Какво разочарование.

Валкирия се престори, че залита напред, за да скъси разстоянието между двете, но когато се хвърли към Меланхолия, мракът в ръцете на некромантката се превърна в грамаден нокът, който се заби дълбоко в корема на момичето. Валкирия се преви одве, ахвайки невярващо пред нажежената до бяло болка. Друг нокът разпори лицето й. Валкирия се завъртя, падна, кръв потече по шията й. Лицето й беше съсипано, разпрано, подобно на прясно разорана нива. Сенки се усукаха около китките и глезените й, повдигнаха я във въздуха и я задържаха разпъната и напълно неподвижна.

— Всичките ти малки шегички — изрече Меланхолия. — Всичките подигравателни подмятания.

Остриета от мрак се забиха в кожата на Валкирия и започнаха да режат. Момичето запищя в пълен глас.

— Не бой се — каза Меланхолия. — Няма да те убия. Само ще те нарежа цялата. Когато приключа, по тялото ти няма да е останал и сантиметър, който да не носи белег от мен. А после ще отидеш при доктора, той ще те излекува и ще направи така, че всичките ти външни белези да изчезнат, но чак тогава ще осъзнаеш, че някои белези са много по-дълбоки и невидими за окото. Но ти ще знаеш, че са там, дълбоко вътре, ще го знаеш всеки ден и всеки миг, и дълго и горчиво ще съжаляваш за всичките шегички и подмятания. Е, стига да не ти изтече кръвта, преди да съм се наситила на забавлението си.

— Недей — изрече Валкирия. Кръв капеше от разкъсаните й устни.

— Молиш ли ми се? Могъщата и безстрашна Валкирия Каин ми се моли за милост?

— Недей — с последни сили промълви Валкирия.

Меланхолия дръпна остриетата на мрака нагоре, те разкъсаха тениската на Валкирия на парцали, издълбаха кървави бразди в плътта й, а писъците на момичето се издигнаха до нечувана височина.