Дерек анди
Вестителят на смъртта (37)

36.
Доверен разговор с чичо Гордън

Шофьорът на таксито приведе глава и надникна през предното стъкло.

— Знам я тая къща — рече. — Тука живееше онзи, писателят. Как му беше името? Еджли.

Валкирия промърмори някакво съгласие от задната седалка.

— Чел съм книгите му, да ти кажа. Не всичките. Не беше от най-добрите, а, какво ще кажеш? Ставаше за четене, де. Не беше Стивън Кинг, но се ядваше. Не ми харесва как убива героите си. Винаги грозна картинка.

— Май сте прав — изсумтя Валкирия.

— Нали той написа ония романи за дезертьора от армията? Ефрейтор Флийс, дето се забърква във всичките му там откачени приключения с духовете на мъртви вълшебници и прочие.

— Мъртви магьосници — автоматично го поправи момичето.

— Все тая. Чела ли си някои от романите от серията? В първата книга за първи път виждаш ефрейтора и си мислиш, че е герой и отчаян смелчага. Обаче адски бъркаш. Всъщност той е жалък страхливец, дето трепери за кожата си. Е, тия обрати не ги обичам. Да, смешно беше донякъде, ама пак не ми хареса. Обичам героите да са винаги добри, сещаш ли се?

Валкирия приседна на ръба на седалката.

— Оставете ме тук — каза. — По-нататък ще вървя пеша.

Плати и пое по алеята към имението. Липсваше й възможността да звънне на Флетчър и той да я телепортира на секундата навсякъде, където й се приискаше да отиде. Момчето може и да беше дразнещо, дори твърде дразнещо на моменти, но всеки път, когато я видеше, се усмихваше и усмивката оставаше на устните му, ако ще и цял ден после да прекараха заедно. На Валкирия не й се искаше да го признае, но чувството, което я изпълваше при тази усмивка, й харесваше. Ужасно й харесваше да бъде с някого, който е искрено щастлив да бъде с нея.

Не изпитваше нищо подобно, когато беше със Сийлън. Там напрежението беше твърде силно, очакванията — твърде високи. Той гледаше на нея така, сякаш тя му принадлежеше, сякаш двамата бяха родени един за друг. Сийлън беше красив — о, колко красив беше само! — беше гъвкав и мрачен, и опасен. Но като изключим това, в него нямаше кой знае какво повече. Валкирия наистина не можеше да си представи връзката им да продължи още дълго. Тя имаше нужда от весел човек, от някой, който да я кара да се смее, който да я води по места, на които никога не е била. Ако не можеше да бъде с такъв човек, какъв беше смисълът изобщо да бъде с някого?

Влезе в дома на Гордън и изключи алармата. Обиколи наоколо, мина през любимите си стаи и забеляза колко чисто беше всичко и колко свежо ухаеше в цялата къща. Бутна двойната врата към балната зала и запали лампите. От тавана висяха чисто нови полилеи, кристалните им висулки проблясваха като диаманти. Паркетът беше лъснат, масите и столовете бяха събрани в единия край на помещението, готови да бъдат пренесени в трапезарията. Беше тихо, всяка стъпка отекваше в празната зала и Валкирия се опита да си я представи пълна с гости. Последния път, когато беше виждала хора в къщата, беше на погребението на Гордън.

Качи се по стълбите до кабинета на чичо си — там той приживе пишеше романите си. Момичето влезе, щракна тайния ключ, библиотеката на стената се отмести и тя пристъпи в тайната стаичка. Гордън Еджли вдигна очи, погледна я, усмихна се и й подаде ръка, без да спира да говори:

— … и съществото скочи — цялото само мускули, зъби и нокти — с един удар разпра корема на надзирателя и изсипа червата му на грубия каменен под. Край на записа — електронното устройство на масата пропищя в отговор и Гордън се усмихна. — Новата книга върви отлично.

Момичето кимна одобрително.

— Да, и на мен така ми се стори.

— Смея да твърдя, че ще бъде по-добра от всичко, което съм написал, докато бях жив. Има драма. Има страст. Има черва. Има всичко, което човек търси в един посмъртен бестселър, наскоро открит в тайните архиви на писателя. Тая книга ще те направи богата, мила ми племеннице. Но на теб изобщо пука ли ти за парите? Някога пукало ли ти е за пари?

Валкирия сви рамене.

— Сигурна съм, че ще влязат в употреба. Ако не на мен, то на мама и татко.

— И на малкото сестриче — допълни Гордън. — Не забравяй новото попълнение. Мислех си, щом приключа с този роман, да напиша нещо за тийнейджъри — да осигуря на Алис хубаво четиво, когато порасне. А възможностите, които ми се разкриха, о! Само като си помисля, че ако ти не беше настояла да се разкрия пред Скълдъгъри и останалите, още щях да прекарвам дните си в ехо-камъка и да те чакам да ме посетиш!

Ехо-камъкът в момента лежеше в кутийката си на масата, а пък кутийката беше поставена върху символ, издълбан в дървото от самата Чайна Сороуз. Символът подлъгваше камъка да мисли, че в стаята непрекъснато има друг жив човек и така образът на Гордън стоеше активен през цялото време. Тайният кабинет беше оборудван с телевизори, компютри и въобще всякакви джаджи с гласово управление. Гордън истински се наслаждаваше на този втори шанс за пълноценен живот.

— Полилеите ми харесаха — рече Валкирия.

— Не смяташ ли, че са твърде претенциозни? Тревожа се да не би да прекалих, когато ги поръчах. Вечерта на Бала ще бъде ужасно важна за мен. Ще се срещна с всички тези забележителни хора за първи път след толкова време и не искам никой да си помисли, че снобея.

— Прекрасни полилеи, не се притеснявай.

— Радвам се, че мислиш така. Хората от фирмата за почистване се вихриха тука последните няколко дни, всичко за неделя е готово. Ти избра ли си вече рокля?

— Не знам дали изобщо ще идвам.

Гордън я изгледа недоволно изненадано.

— Как така? Трябва да дойдеш. Ти си домакиня, къщата е твоя.

— Не, къщата си е твоя и нямаш никаква нужда от мен.

Чичо й я изгледа със съмнение.

— Кажи ми какво е станало.

— Току-що проведох много интересен разговор с Фъргъс.

— Нима?

— Защо не си ми казал, че той знае за съществуването на магията?

Гордън примигна.

— Моля?

— Учех близначките на някои магии на плажа. Той ни видя, прибра си дъщерите вкъщи, след това ми дръпна една тирада за това как нямало да ми позволи да ги завлека в света на магията, защото магията била опропастила семейството ви.

— Сериозно?

— Абсолютно сериозно.

— Това… си е голяма изненада.

— Да, и мен ме хвана малко неподготвена. Разказа ми цялата ви семейна история, поне що се отнася до проблема с магията.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Момент на неочаквана близост, няма две мнения.

— Честно казано — отвърна Гордън, — смятах, че той успешно се е самоубедил, че историите за магии не са истина. Толкова добре беше обработил татко ти! Мислех, че и той сам вярва в онова, което говори на Дез. След като и тримата навършихме двайсет години, вече напълно спряхме да приказваме за магията като такава. Спорехме За ненормалниците и ексцентриците, с които аз общувах, карахме се за начина ми на живот и за светогледа ми, но по онова време Фъргъс напълно беше спрял да използва думата „магьосници“. Не знаех, че все още… е наясно.

— Е, наясно е бил тогава, наясно си е и сега. Освен това смятам, че сам носи някаква магия в себе си.

— Фъргъс? Фъргъс има магически сили?

— Определено, поне в известна степен — отвърна момичето. — Без необходимото обучение никога няма да бъде в състояние да произведе нещо повече от искра в шепата си, но дори и само това да е, пак…

— Пак — довърши Гордън — показва, че у него има магия. Как щях да му завиждам, ако знаех за това докато бях жив.

— Значи сега не му завиждаш?

Гордън се усмихна.

— В момента има толкова други неща, за които да му завиждам, мила, например за това, че е жив! Магическите способности, уверявам те, са се превърнали в незначителна подробност. И какво се разбрахте в крайна сметка?

— Той ми забрани да уча близначките на каквито и да било магии и аз се съгласих.

— И това ли беше?

— В общи линии.

Гордън поклати глава.

— Този мой брат бил една голяма мистерия, бе.

— А, да, още нещо. Той много съжалява, че не ти е говорил през последните четири години преди смъртта ти.

Гордън тъжно се усмихна.

— Мм. Е. Да. Угризенията. И аз ги имам. Всичко, което ми разказваш, е действително много интересно. Много, много интересно. Криеш ли в ръкава още някоя и друга бомба, с която да ме треснеш днес? Давай, докато още не съм излязъл от шока.

В тайния кабинет имаше само един-единствен стол и Валкирия се отпусна на него, прегърби се и преметна крак върху крак.

— Имам още една-две новини-бомби. Най-слабата от тях е, че скъсах с Флетчър.

— О, Боже. Божичко. Е, знаехме си, че това рано или късно ще стане. Ъм… Е, важно е да си спомняш само хубавите неща от миналото, но да не затъваш в тях и да не забравяш бъдещето. Загъването в миналото води до черни мисли и слушане на депресантска музика. Последното трябва да бъде избягвано на всяка цена. Флетчър… Ще срещнеш някой друг Флетчър, а след него и трети, и четвърти… Не е дошъл краят на света, Валкирия. Ти много добре знаеш как точно изглежда краят на света, при положение че ти си тази, която ще го причини.

Чичо й се изкикоти на шегата си. Валкирия дори не се усмихна. Смехът на Гордън секна.

— Не Флетчър ме заряза — довърши момичето. — Аз скъсах с него.

— О! — възкликна Гордън много по-бодро. — Е, това е съвсем друга работа! Отлично. Браво. Е, нямах предвид точно „отлично“. Харесвам момчето. Винаги ми се е струвал свестен. Но очевидно ти си имала сериозни причини да прекратиш отношенията ви.

— Стори ми се, че вече е време да приключваме с него. Почнала бях да се… отегчавам.

— Смърт на посредствените връзки! Бих искал да ти кажа колко много красиви жени са късали с мен, защото съм почвал да ги отегчавам. Но не мога да ти го кажа, защото нищо подобно никога не ми се е случвало. Всъщност, жените отегчаваха мен.

— Това е проява на обичайната ти скромност, нали?

— Даа, така си е. Ти си същата като мен, Валкирия. Никога няма да получиш удовлетворение, докато не срещнеш онзи специален човек, самият звук на чието име ще те изпълва с радост.

— Ти срещна ли специалния човек в твоя живот?

Гордън се поколеба.

— Да, срещнах го.

— И какво?

— Има ли значение? Важната сега си ти. Не бива да позволяваш краят на връзката ти да те потиска.

— Не позволявам. Да, изглежда съм малко разстроена, но… Имам си и други проблеми.

— Да, винаги е така.

— Скълдъгъри е крил нещо от мен.

— Разбирам. И ти смяташ, че не е бил прав да го крие?

— Не, не че не е бил прав, просто тайната е доста сериозна и е… лоша тайна.

— Двамата още ли сте приятели?

Валкирия въздъхна.

— Той действал ли е по някакъв начин срещу теб? Наранил ли те е?

— Не.

— Значи още ти е приятел?

— Предполагам.

— Тази негова тайна… Откога я пази?

— От векове.

— Значи тя няма нищо общо с теб. Простичко, нали? Скълдъгъри е крил нещо от теб, нещо от миналото си, но сега ти си узнала това нещо и се налага да го осмислиш, да го преодолееш и двамата да продължите напред.

Момичето наду устни и изпуфтя тежко.

— От твоите уста звучи много лесно. Но никак не е лесно да се направи.

— Всеки има тайни, Валкирия. Няма нужда точно на теб да го казвам. След като скелетът не е използвал своята тайна, за да ти навреди умишлено, честно казано, не виждам къде е проблемът. Приятелите се подкрепят един друг. Затова са приятели.

Момичето вдигна поглед към чичо си.

— Ти си мъдър и благороден човек, чичо Гордън.

— И красив. Забрави красив.

— Това си се подразбира.

— Така си е. Хубаво! Има ли още някакви проблеми, които да ти помогна да премислиш?

— Един вампир е влюбен в мен.

— Чупи го. Друго?

Валкирия се засмя.

— Нищо, с което да не мога да се справя и сама.

— В такъв случай, дим да те няма оттук. Имам да пиша книга; да убия един-двама персонажи и да планирам едно голямо парти.