Мари Лу
Батман (8) (Нощният хищник)

Глава 7

— Какво е станало с теб? — попита Дрейкон.

Беше събота и двамата бяха в столовата на „Аркам“. Очите на Дрейкон веднага се стрелнаха към натъртената челюст на Брус, където беше избило тъмновиолетово петно.

Брус не отговори веднага, докато се настаняваше срещу нея с таблата, на която носеше обяда си. Останалата част от седмицата милостиво бе отлетяла като миг, изпълнена с изпити, снимки за албума на гимназията и подготовка за церемонията по завършването. Брус приветства всичко това, защото му помагаше да не мисли за спаринга с Ричард. Изпитваше облекчение дори сега, когато му се налагаше да работи в „Аркам“ в събота.

— Винаги изглежда най-зле, когато започне да зараства — отвърна накрая той на детектива — Ще се оправя.

За облекчение на Брус, тя не продължи да го разпитва. Вместо това разтърка слепоочията си и отново се съсредоточи върху храната.

— Надявам се, че все още не си прекарваш добре тук, Уейн — каза тя.

— Прекарвам си почти толкова зле, колкото и вие — отвърна той.

— Наистина ли? — каза тя и кратко се засмя. — Значи си прекарваш доста зле.

Брус погледна внимателно детектива срещу себе си. Маникюрът й беше съвършен, лакиран в същото прозрачно кафяво, което отиваше на цвета на кожата на ръцете й. Брус забеляза, че тя се отнася също толкова внимателно към храненето, колкото и към външния си вид — личеше си по начина, по който набождаше храната на вилицата, както и по салфетката, сгъната на перфектен квадрат до чинията, така че ръбовете да бъдат успоредни на ръбовете на масата. Нищо чудно, че бе станала детектив — в тази професия вниманието към детайла беше задължително. Брус неволно изпитваше радост от присъствието й на това място. Ако не друго, тя поне нямаше никакво желание да се занимава с глупости или да му се подиграва. В действителност, ако самият Брус не беше дошъл да си поговори с нея, тя сигурно нямаше да му обърне внимание до края на лятото, когато щеше да свърши пробацията му.

Мислите на Брус отново се върнаха към онова момиче на подземното ниво в „Аркам“. След като очите им се срещнаха за пръв път, той беше минавал още няколко пъти по коридора — но в нейната килия винаги беше пълно с детективи и полицаи, включително и самата Дрейкон, която през цялото време раздразнено разтриваше врата си, докато момичето запазваше пълно мълчание.

Брус неволно се възхити на упорития характер на момичето. Тя дори не си правеше труда да поглежда водещите на разпитите; просто се взираше право пред себе си, все едно дори не беше разбрала, че са там. В ръцете й всеки път имаше различно сгъната салфетка — лебед, лодка, лъв. Брус не бързаше да се отдалечи, като очакваше момичето да завърти ръце и да преобрази хартиената фигурка в нещо друго. Нещо по-опасно.

Дрейкон улови погледа му.

— Какво искаш Уейн? — попита го тя. — Изглеждаш така, все едно от устата ти всеки момент ще изскочи някакъв въпрос.

— През изминалата седмица на два пъти видях вас и вашите хора на подземното ниво — отговори Брус. — Какъв е случаят с онова момиче в последната килия?

Дрейкон повдигна едната си безупречно оформена вежда.

— Вече ти е толкова скучно тук, че проявяваш излишно любопитство?

— Просто се зачудих — продължи Брус, като се зае да мачка картофеното пюре в чинията си, в опит да го накара наистина да заприлича на пюре. — Трудно е да не обърнеш внимание на такова нещо.

Дрейкон остави вилицата и отново разтърка челото си. Брус си помисли, че каквато и да беше причината за това, разпитът на момичето очевидно й бе слабо място.

— Ще ти кажа нещо за това момиче. Има причина тя да бъде затворена тук, повярвай ми — но онова, което обсъждаме с нея, не ти влиза в работата.

Брус сведе поглед към храната в собствената си чиния и внимателно подбра следващите си думи.

— Не ми приличаше на обсъждане — отвърна той. — Детектив.

— Моля?

Той небрежно си отряза още едно парченце месо.

— При цялото ми уважение, никога не съм виждал да се случва нещо друго, освен вие и другите полицаи да задавате въпроси на нея. Не съм забелязвал да ви отговаря.

Изражението на Дрейкон направо му каза истината — момичето никога не беше отговаряло на въпросите, зададени от когото и да било. Сигурно се взираше в празното пространство през цялото време, докато я разпитваха, като се преструваше, че дори ги няма там, и сгъваше своите оригами. Брус беше изненадан, че полицаите не ги бяха смачкали в раздразнението си.

Дрейкон промърмори една ругатня.

— Нощните хищници ни осигуряват безкрайна поредица от случаи, които да разследваме — каза тя.

Нощните хищници. Брус се приведе напред.

— Какво искат?

Дрейкон сви рамене.

— Нали си виждал техния символ? Монета в пламъци, обикновено нарисувана със спрей на стената? Организацията им представлява мащабна мрежа от крадци и убийци. Атакуват богатите — говорим за стотици милиони долари. И използват получените средства, за да финансират операциите си.

— Какви операции?

— Поне засега се занимават с планирани убийства и взривяване на фабрики. Тероризират града. Мислят за себе си като за съвременна версия на Робин Худ, колкото и да е неуместно това сравнение, и обичат да представят действията си по такъв начин, все едно взимат от богатите и дават на бедните — макар че единственото, което са дали на бедните до този момент, е да направят този град по-опасно място за живот.

— Взимат от богатите и дават на бедните — повтори Брус, като едва се сдържа да не се разсмее.

Дрейкон го погледна внимателно.

— Какво? — попита го тя.

— Просто съм забелязал, че хората винаги предпочитат да забравят за втората част.

Дрейкон свали очилата си с червени рамки по-ниско на носа, за да го погледне над тях.

— Философ — отбеляза тя, като звучеше леко развеселена.

После махна с ръка и се изправи, като вдигна светлокафявото си палто от облегалката на стола.

— Много мило от твоя страна, че се интересуваш от работата ни, Уейн. Но ти си тук на пробация, а не на служба като детектив. Да се съсредоточим върху това да си тръгнеш оттук, а не да потънеш още по-дълбоко в това място.

Когато Брус приключи с обяда и се отправи към подземното ниво, една от флуоресцентните тръби по коридора примигваше в тревожен ритъм. По стените подскачаше треперливо сияние, от което целият коридор изглеждаше нереално, все едно щеше да престане да съществува, ако Брус затвореше очи. Някои от килиите бяха празни, а няколко от оставащите затворници дремеха зад решетките си. Брус вече не познаваше някои от тях. Затворниците не се задържаха дълго тук, долу. Може би вече бяха преместили и момичето, помисли си Брус — но изпита необичайно разочарование при тази мисъл.

Той стигна до края на коридора, където бяха килията на момичето и повредената лампа. Забави крачка, преди да надникне вътре. Тя все още бе там, но този път бе сама.

„Има причина тя да бъде затворена тук.“

Но тя беше толкова млада. Цели десетилетия по-млада от всички останали затворници на това място. Брус се намръщи, докато я гледаше, като очакваше нещо, каквото и да е — яростно избухване, обидна заплаха — което да му подскаже защо всички я намираха за толкова опасна, че бе затворена тук, долу. Погледът му се върна към новата фигурка, която сгъваше със салфетката си. Приличаше на недовършен лъв. Той се запита в какво ли ще се превърне, когато приключи с него.

Докато я гледаше, тя вдигна очи към вратата. Към него.

Погледът й отново го изненада. Но този път Брус си наложи да не се отдръпне, колкото и да беше неподготвен. Вместо това се приближи до прозореца на нейната врата и застана точно пред него.

Тя го изгледа продължително. Естествено, че нямаше да му каже нищо, напомни си Брус Беше затворена тук поне от няколко седмици, а може би дори от няколко месеца, и все още не беше казала и една-единствена дума. Още колко време щеше да продължава да се опитва да измъкне нещо от нея детектив Дрейкон? И какво изобщо искаха да чуят от нея? Ако…

— Ти си Брус Уейн.

Брус застина.

Нима току-що я беше чул да проговаря? И не просто това. Тя го беше разпознала. Звукът от нейния глас толкова го изненада, че за миг остана неспособен да помръдне. Говореше тихо, но думите й се чуваха ясно като звън на камбана. Гласът й беше приятен. Дори гальовен.

— Аз съм, признавам си — отговори най-сетне той.

Питаше се дали изобщо ще го чуе.

Отново настъпи мълчание, но този път момичето не извърна поглед от него. Вместо това продължи да го гледа все така спокойно и тихо, почти без да мига, а очите й приличаха на тъмни езера в равнина от бял мрамор. Накрая едното ъгълче на устните й едва забележимо се повдигна нагоре.

— Не приличаш на останалите — отбеляза тя.

„Направи така, че да продължи да говори.“

— За теб може да се каже същото — успя да отвърне той.

Тя остави салфетката си, сгъната във формата на лъв.

— Кой има толкова кураж, че да удари милиардер?

Брус примигна и инстинктивно вдигна ръка към лицето си. Тя говореше за синината му.

— Няма значение — измърмори той.

Момичето стисна устна.

— Хм. Обзалагам се, че е някой близък човек, който те познава добре.

Тя наведе глава настрани и косата й се посипа по раменете — като среднощна река. В движенията на момичето имаше нещо, което му напомни за балерина — бяха толкова грациозни и лукаво преднамерени, все едно тя осъзнаваше, че той наблюдава всеки неин жест.

— Всеки има врагове. Но в твоите очи има толкова много напрежение и безсилие. Ти продължаваш да мислиш за човека, който ти е причинил това.

Брус не отговори. По някаква причина се притесняваше от начина, по който го изучаваше тя, като разглобяваше мозайката на характера му на все по-малки парченца.

Когато той замълча, в очите й се появи искрица.

— Това наистина те тревожи, нали? Обичаш да разбираш защо се случва всичко, да разгадаваш тайните и да подреждаш отговорите на всички въпроси в спретнати малки кутийки — но все още не си разрешил тази загадка.

Мислите му се въртяха лудешки, докато се опитваше да открие подходящата категория за нея.

Тя въздъхна.

— Сега разбирам какъв е твоят проблем.

— Какъв е? — попита Брус, като най-сетне си възвърна контрола върху гласа.

— Ти се сдържаш. Горкият — толкова си милозлив, че винаги искаш да дадеш втори шанс на хората.

Тя го анализираше с поглед, който сякаш го изгаряше до дъното на душата му.

— Недей да го правиш — каза тя.

— Какво да не правя?

— Не се сдържай, естествено.

Брус се намръщи, зашеметен от необичайните й думи. „Не се сдържай.“ Само за трийсет секунди това момиче беше разбрало цялата истина за него. Откъде Знаеше? Как успяваше да говори по такъв начин, все едно чуваше всички мисли в главата му?

— Коя си ти? — попита той.

— Казвам се Мадлен.

„Мадлен.“

Брус беше почти сигурен, че през последната минута бе чул повече от нея, отколкото всички други преди него. Той зачака, като се питаше дали няма да му каже нещо повече. Но момичето просто вдигна ръце зад главата си и се протегна лениво, докато той не видя острата линия, която се очерта между ребрата и корема й под затворническата униформа. После тя се отпусна и скръсти крака.

— Защо си тук? — подвикна той, като се надяваше да му отговори.

Но момичето запази мълчание. Каквото и да я беше прихванало преди малко, за да го заговори — макар и толкова за кратко — то очевидно беше изчезнало, при това с такава бързина, че Брус се запита дали не си беше въобразил всичко.

Той остана още малко, за всеки случай, но когато тя продължи да мълчи, Брус се извърна и я остави. Призрачното ехо на гласа й продължаваше да отеква в мислите му, като носеше повече въпроси, отколкото отговори.