Мари Лу
Батман (17) (Нощният хищник)

Глава 16

На следващия ден, когато Алфред остави Брус на алеята за автомобили пред входа на новия лабораторен комплекс на „УейнТех“, Брус се чувстваше изтощен. Сънищата му бяха истински хаос — затворнически коридори, окъпани в кървава светлина, стълбища надолу към мрака, едно момиче, свито в затворническата си униформа, и един заплашителен силует, надвиснал над него. Беше сънувал собствената си ръка върху стъклото и ръката на Мадлен, притисната в прозореца на килията от другата страна, докато тя му казваше да внимава.

— Изглеждаш уморен — отбеляза Лушъс, след като го поздрави до входа на сградата.

Днес беше облечен от глава до пети в бяло, във впечатляващ контраст с черната му кожа.

Брус се усмихна на своя ментор, когато пое редом до него.

— Благодаря — отвърна той. — Ти също изглеждаш чудесно.

Лушъс се разсмя.

— Радвам се, че скоро вече няма да се налага да ходиш в „Аркам“.

Толкова отдавна ли беше постъпил на служба в „Аркам“? Мръсните кофи с вода и тежкият ръчен труд щяха да останат зад гърба му, но заедно с тях от живота му щеше да си отиде и онова необичайно, потайно момиче с блестящ интелект, заключено на подземното ниво — предполагаемият източник на информация за Нощните хищници.

— Работим усилено, за да подобрим до съвършенство и най-малките подробности — говореше Лушъс, докато прекосяваха голямото фоайе.

Гласът на неговия ментор откъсна Брус от мислите му. Той вдигна очи към Лушъс, когато мъжът притисна ръка към един дисплей, монтиран отстрани на плъзгаща стъклена врата, и зачака Брус да направи същото. Когато влязоха, двама служители на лабораторията им подадоха по една бяла престилка и по един чифт предпазни очила.

— След като Готъм Сити планира да използва нашата технология като част от системата за сигурност и борба с престъпността, трябва да се погрижим да отстраним всички евентуални недостатъци. Обществото трябва да има пълно доверие в нас, точно както и градският съвет.

Лушъс погледна Брус:

— Както и ти.

Когато поеха по един от коридорите на лабораторията, Брус изпита усещане за дежавю. Беше крачил по тези коридори заедно с баща си още когато Лушъс беше стажант; по някакъв странен начин сега му се струваше съвсем естествено Лушъс да прави същото с Брус, за да му покаже докъде са стигнали. Работата на Томас Уейн си личеше навсякъде в компанията, която бе оставил след себе си — но особено много тук, в експерименталните лаборатории, където Брус ясно виждаше проникновената визия на баща си в елегантната архитектура и минималистичните коридори.

Най-сетне те спряха пред двойна метална врата, която стигаше от пода до тавана. Брус се изправи в очакване. Беше ходил десетки пъти в други части от сградата — но точно тази врата водеше към фабриката, където произвеждаха прототипите. За последен път беше идвал тук като дете, когато баща му още беше жив.

Лушъс се усмихна през рамо на Брус, докато един от другите служители набираше код за достъп на дисплея до вратата. Дисплеят издаде кратък звук, светна в зелено и те влязоха вътре.

Помещението изглеждаше още по-просторно, отколкото си го спомняше Брус. Под тавана се виждаше решетка от метални греди, а залата бе осветена от стотици — хиляди — светлини. Навсякъде около тях се извисяваха обекти във всякакви форми и размери: няколко модифицирани, високоусъвършенствани бронетранспортьори с тъмни метални брони и защитени гуми; метални листове, тънки като бръснач, подредени в плътна решетка един зад друг; цяла редица от метални рафтове, на всеки от които имаше по едно персонално едрокалибрено оръжие, сякаш излязло от някой научнофантастичен филм. Един от служителите се обърна с въпрос към Лушъс, а през това време Брус се зае да разглежда рафтовете, като вдигаше някои неща от местата им, за да ги проучи по-отблизо.

Спря се на малко квадратно устройство с дисплей, който заемаше една от страните му. Когато го обърна в ръцете си той видя поредица от честоти отпечатани на пластмасовия панел на гърба на устройството.

— А, това ли — обади се Лушъс от края на рафта, като сви рамене, когато забеляза интереса на Брус към устройството. — Служи само за поддръжка. Можеш да го използваш, за да настройваш електронните си системи у дома. Ако има някакъв проблем в системата, това устройство ще излъчи подходящата честота, за да я рестартира.

Брус небрежно кимна в отговор на думите на Лушъс, но когато той се обърна, за да продължи разговора си със своите служители от лабораторията, Брус отвори задния панел на устройството. Беше си припомнил думите на Мадлен, както и нейния поглед към тавана на килията. Ако успееше да модифицира някои от настройките на това устройство, можеше да го накара временно да заглуши сигнала на охранителните камери в „Аркам“. С негова помощ щеше поне да има възможност да стигне до Мадлен, ако възникнеше извънредна ситуация или ако Нощните хищници предприемеха нова атака, така че да се наложи да се обърне за повече информация към нея.

Брус деактивира алармата на устройството, за да може да го изнесе от залата. После незабелязано го пусна в джоба си и се отправи обратно към Лушъс, който беше застанал пред една стъклена витрина.

— Какво е това? — попита Брус.

Лушъс се усмихна широко.

— Нещо, за което си мисля, че ще те впечатли.

Зад витрината се виждаха непрозрачен черен шлем и черен защитен костюм, изработен от някакви сплетени нишки. Костюмът блестеше на светлината, все едно бе метален, но от текстурата на материала си личеше, че се огъва и извива леко като коприна — като броня, която прилягаше плътно към тялото на човека, облечен с нея. Брус се наведе, за да огледа по-внимателно повърхността на костюма, като се възхищаваше на отраженията на светлината.

— Разработваме защитни костюми — обясни Лушъс. — Това е последната ни експериментална материя, устойчива на куршуми — с подсилени нишки, така че на микроскопично ниво работи като бронирана жилетка, едновременно здрава като стомана и достатъчно удобна, за да позволява на човека, който я носи, да скача и да се премята. Разбира се, все още е в процес на разработка, така че не е готова за масова експлоатация. Но вече работи толкова добре, че удвоява силата на човека, който я носи. Проектът ни беше възложен от военноморския флот преди две години. Договорът беше сериозен финансов успех за нас.

Брус кимна. Този костюм щеше да му свърши добра работа, когато бе влязъл в тунела под сградата на компанията „Белингъм“.

Двамата подминаха още няколко рафта, преди Лушъс да спре отново. Пред тях, от двете им страни, се простираше отворен коридор, който разделяше лабораторията на две половини, а от другата му страна се виждаше редица от еднакви машини, подобни на киборги — с метални крака и ръце, които бяха дебели колкото цялото тяло на Брус. На гърба им бяха монтирани двойни ротори, които явно им осигуряваха възможност за полет, а на главите им светеха две тънки ивици синьо-сива светлина, като присвити очи.

Лушъс спря пред една от машините и вдигна ръка към нея.

— Ето това е! — каза той. — Това е нещото, което очакваше да видиш с такова нетърпение.

Брус се втренчи в светлините на машината, подобни на очи. „Това са дроновете.“ Роботът сякаш отвърна на погледа му, все едно по някакъв свръхестествен начин осъзнаваше присъствието му. Ако целта на Лушъс беше тези роботи да внушават страхопочитание, бе успял.

— Как работят? — попита Брус, като с усилие се опита да откъсне очи от пронизващия поглед на машината.

— Нека да включим една, за да ти демонстрирам — предложи Лушъс.

Дронът, който стоеше най-близо до тях, се размърда и оживя, а очите му светнаха в по-ярко синьо. Машината сякаш незабавно ги забеляза, докато стояха пред нея.

— Ада — каза Лушъс, като кимна на робота.

В мига, в който произнесе името му, роботът завъртя глава към него.

— Господин Фокс — отговори той.

Лушъс отново се обърна към Брус, за да му обясни:

— Ада — както наричам нашите Апарати за Дефанзивен Авангард — вече е анализирал сърдечния ни ритъм, електрическите сигнали и езика на тялото ни, за да определи, че сме дружелюбно настроени. Освен това е провел търсене в интернет, за да събере цялата необходима информация за нас. Подай ми телефона си.

Брус се подчини. Лушъс взе телефона му, вдигна го до собствения си телефон, така че двете устройства да се докоснат, и инсталира нещо на телефона на Брус. Брус го наблюдаваше внимателно. Миг по-късно Лушъс му върна телефона. На дисплея се беше появила нова програма, която показваше синьо-белите силуети на Лушъс и него самия, отбелязани в категория „ДРУЖЕЛЮБНИ“.

— Но ако открие човек с враждебни намерения — продължи Лушъс, — веднага ще реагира по съответния начин.

— А как ще разбере дали човекът е с враждебни намерения?

— По езика на тялото. Агресивната поза. Освен това разбира какво говорят хората и употребата на някои думи активизира детектора за враждебност.

Лушъс се приведе срещу робота, присви очи и вдигна юмруците си.

— Нека да ти демонстрирам — подвикна той на Брус, без да откъсва поглед от машината.

Позата на Ада веднага се скова и крайниците на робота се разтвориха, като разкриха два вградени комплекта от оръжия от двете страни на тялото му. Машината се изправи в цял ръст, като веднага се извиси над Лушъс.

— Оттеглете се, за да не бъдете арестуван!

В същото време от едната му ръка се отвори метален щит, който се протегна пред Брус и останалите — толкова бързо, че той почти не видя как стана. Брус незабавно отскочи назад и застана в гард. Когато Лушъс вдигна ръце над главата си, роботът долови и това движение и отново заговори.

— Благодаря ви за съдействието, господин Фокс — каза дронът.

Колкото и да беше ентусиазиран Брус, от тези думи по гръбнака му пробяга ледена тръпка.

— А какво прави, ако не съдействаш? — попита той.

Лушъс отново почука по дисплея на телефона си и дронът зае предишната си пасивна позиция.

— Основният приоритет на Ада е да защитава служителите на реда, които придружава. През цялото време ще бъде в защитен режим на работа, а атакуващият режим ще се включва само в краен случай, когато дронът усети, че предстои неминуемо нападение от опасен престъпник.

Лушъс продължи да разказва с подробности за действието на машината, а Брус пристъпи напред, за да огледа ставите на дрона. Лушъс отвори един панел отстрани на тялото му, за да му покаже няколко интегрални схеми.

— Ако се бях опитал да избягам или да окажа съпротива например, Ада щеше да се протегне и да ме задържи, без да ме наранява. Освен това е програмиран да не напада останалите дронове. Те никога няма да открият огън един срещу друг.

— Впечатляващо — каза Брус, докато съсредоточено гледаше схемите зад втория панел, който отвори Лушъс.

— Предложението ни е по един от тези дронове да придружава всеки полицейски отряд, а към екипите на специалните части да се присъединят по няколко дрона. Така ще създават впечатление за контрол и сигурност, ще дават увереност на хората, с които работят, и ще осигуряват светкавична защита, така че да опазват живота на служителите на реда в този град — дори когато се намират на най-опасните улици.

Брус не откъсваше очи от дрона. За пръв път виждаше изкуствен интелект, който да реагира толкова интуитивно. Мислите му препускаха, докато се опитваше да си обясни как го бе постигнал Лушъс Сега си спомни, че преди няколко години Лушъс беше създал концептуален модел на друг вид летящ дрон, от който по-късно се беше отказал. Брус се замисли за програмите и устройствата, които беше виждал в действие в прототипа. Дали Лушъс не беше създал сегашния модел, като го беше надградил?

„Това щеше да се хареса на Мадлен.“

Мисълта светна в ума му, появи се и изчезна за миг. Той примигна, обзет от неудобство. Тя беше престъпник — един от онези хора, които този дрон бе проектиран да задържа по принцип. Защо мислеше за това, че тя щеше да оцени по достойнство технологията, използвана в него?

— Ада може да заема няколко различни формата — продължи Лушъс, като кимна към робота и натисна още няколко активни полета в приложението на телефона си.

Докато го гледаха, металните крака на робота се удължиха, така че се извиси почти два пъти повече от първоначалния си ръст — а след това се сви обратно, все по-надолу, а крайниците му се прибраха и скъсиха, докато не стана почти толкова висок, колкото Брус.

— Това му осигурява изумителна подвижност, докато изпълнява задълженията си по опазване на сигурността.

— Кога ще бъде показан в действие? — попита Брус.

— На галавечерята — отговори Лушъс, като улови ръце зад гърба си. — Ще използваме дронове вместо обичайните охранители, за да впечатлим гостите си.

— Чудесно — одобри Брус, но в мислите си вече се беше върнал към Нощните хищници.

Все още не знаеше защо складират толкова много оръжия, нито коя може да бъде следващата им цел. Ръката му случайно докосна устройството, което бе скрил в джоба си. Ако му се наложеше отново да говори с Мадлен, щеше да му потрябва — а ако отново попаднеше в конфликтна ситуация като онази в сградата на компанията „Белингъм“, щеше да има нужда от защитната технология, която бе видял в тази зала.

Той се обърна към Лушъс.

— Ще ме включиш ли в системата, така че да мога да идвам сам? През следващите няколко месеца няма да имаме много възможности да се срещаме по този начин.

Той се прокашля и погледна Лушъс с цялата искреност, на която беше способен.

— С удоволствие бих проучил дроновете малко по-подробно.

— Разбира се — отвърна Лушъс и с уважение сведе глава. Жестът бе същият като онзи, с който се бе обръщал към бащата на Брус.

— В края на краищата това е твоята корпорация.