Мари Лу
Батман (6) (Нощният хищник)

Глава 5

— Проблем ли има, хубавецо? Какво има, никога ли не си цапал тези чисти ръчички?

Първи ден в „Аркам“. Затворничките не откъсваха поглед от Брус през решетките на килиите си, докато той чистеше коридора. По лицата им бяха изписани широки заплашителни усмивки, а подигравателните им подвиквания отекваха по коридора. По решетките дрънчаха обувки и четки за зъби.

Днес Брус беше пълната противоположност на младия мъж, който се беше появил на благотворителното събитие на рождения си ден, издокаран в ушития си по поръчка костюм, застанал до специално изработения си астън мартин. Сега беше със синя работническа униформа, която го скриваше от главата до петите, а на ръцете му имаше жълти гумени ръкавици.

„Не им обръщай внимание. Просто се съсредоточи върху работата“, напомняше си Брус, докато методично напредваше по коридора. Те искаха да видят как изражението му ще се промени, искаха да предизвикат някаква реакция в него.

Разнесе се поредното подвикване:

— Момичета, днес ни чисти милиардер!

— Дявол да го вземе! Явно парите вече не струват толкова много.

— Но е готин, нали?

— Бих влязла в затвора дори само за да го опитам. Хайде, Брус Уейн. Усмихни се.

— Знаеш ли какво, ще престанем да те тормозим, ако си свалиш ризата и избършеш пода с нея.

По коридора проехтя подигравателен кикот.

Това продължи през целия ден — коридор след коридор — докато всичко не се сля в непрекъснат поток от звуци. Брус не вдигаше глава. Джеймс дойде да го провери три пъти — и макар че дори не го погледна и не изсумтя, Брус откри, че с нетърпение очаква следващата й поява. Всеки път, когато идваше, затворничките се укротяваха и продължаваха да си мълчат и да не му се подиграват в продължение на няколко минути след това, така че имаше възможност за малко отдих.

Най-сетне, в края на деня, Джеймс го доближи.

— Изчезвай, Уейн — каза тя и му кимна да я последва по коридора. — Вече си толкова уморен, че само размазваш мръсотията по пода.

Това не беше точно съчувствие, но Брус реши, че е достатъчно близо. Почти не си спомняше как се е отбелязал на рецепцията. Изобщо не си спомняше как се бе качил в колата на Алфред. Осъзна единствено благодарността, с която се отпусна на хладната кожена тапицерия, а на следващата сутрин се събуди в собственото си легло.

— Как върви? — попита го Даян на следващия ден, докато отиваха заедно към кабинета по английски език и литература.

Брус се опитваше да игнорира шепота и погледите на съучениците, с които се разминаваха по коридора. Чуваше името си, както и откъслечни слухове за катастрофата. „Пиян. Луд. Неспособен да се контролира.“ Светлината от прозорците на гимназията разтягаше сенките на всички ученици по целия коридор, все едно училището беше затворено зад решетки. Брус въздъхна и се принуди да гледа право пред себе си. Вчерашният ден сякаш бе продължил цяла вечност — а му оставаше да се връща отново и отново в онзи истински затвор още цели седмици.

— Можеше да бъде и по-зле — отговори той.

После се впусна в разказ за подробностите, докато двамата не стигнаха до кабинета и не се настаниха на чиновете си.

Даян поклати глава в знак на съчувствие.

— Уф. Звучи ужасно. И ти остават още пет седмици от същото?

— Не е толкова лошо. Просто подвикват след мен.

Брус й изпрати някои от най-забележителните подвиквания като кратки съобщения на телефона, за да не му се наложи да ги повтаря на глас.

Лицето й се изкриви в гримаса.

— Да, знам какво е. Изобщо не е забавно, Брус.

— Съжалявам, Ди. Но ти не се тревожи за мен, наистина. Всичко ще свърши, преди да разбера.

Даян отпусна ръка на неговата, за да го успокои.

— Ще го преживееш — отговори тя. — След няколко седмици всички ще си тръгнем оттук, а… — Даян спря, когато удари звънецът, а после продължи по-тихо: — А ти дори няма да разбереш кога е минало времето в „Аркам“.

Думите й му донесоха някакво успокоение. Брус дълбоко си пое дъх и се опита да повярва в тях.

— Няма да разбера — повтори като ехо той.

След подигравателните подвиквания от предишния ден злокобната тишина в отделението за интензивно лечение в психиатричната болница порази Брус, когато пристигна след училище.

Беше толкова тихо, че космите по врата му настръхнаха. Ако не знаеше истината, можеше да си помисли, че този коридор е излязъл от някой филм на ужасите — със зеленикавата светлина, голите стени и слабото ехо от стъпките му по пода. Ако призраците съществуваха наистина, те щяха да живеят точно тук и да шепнат във въздуха.

Докато крачеше по коридора, той се ослушваше за гласовете на детективите от последната килия. Може би днес отново щяха да разпитват затворничката.

Брус току-що беше стигнал до първата килия, когато от прозореца се разнесе силен удар. Той незабавно отскочи една крачка назад — и видя един затворник, който вторачено го гледаше отвътре.

— Виж ти, виж ти — каза мъжът. — Новото момче. Изглеждаш толкова добре, че ми идва да те нарежа.

Затворникът на практика изплю последните си думи, а от тях сякаш целият коридор оживя и от всички килии се разнесоха други викове. Вместо да им обърне внимание, Брус извърна поглед и се съсредоточи върху пода пред себе си.

— Какво е станало, момче? — попита затворникът. — Защо са те вкарали в тази дупка да ни чистиш, ей, ей! Къде си мислиш, че отиваш, дяволите да те вземат?

Мъжът трескаво заудря по стъклото, докато Брус се отдалечаваше.

— Знаеш ли какво правя аз, за да ме вкарат тук? Режа. Режа много добре.

Докато го казваше, мъжът прокара ръка по врата си, все едно режеше с нож.

Брус ускори крачка, като се опитваше да се отърси от настойчивия му глас.

В следващата килия не беше по-добре — затворникът в нея беше огромен мъж, който изглеждаше още по-едър в гащеризона си, а всеки сантиметър от маслиновата му кожа, който беше на показ, бе покрит с татуировки — включително и лицето. Мъжът се разсмя, когато Брус се появи по коридора, и не откъсна очи от него, докато не се изгуби от поглед. Сетне блъсна стъклото на прозореца с огромното си рамо, като накара цялата врата да се разтресе.

Третият затворник беше висок и невъзможно изпит, с дълги пръсти с изпочупени нокти, а вените му се виждаха като сини въжета по ръцете му. Брус го разпозна от новините — беше сериен убиец, осъден за поне двайсет убийства, извършени по особено кървав начин. Четвъртият затворник беше с гола глава, дебел врат и очи, бледи и ясни като вода, и не спираше да кръстосва килията си от край до край, докато върховете на обувките му не се блъснат в отсрещната стена.

Това бяха убийци, които бяха тероризирали Готъм Сити, когато все още са били на свобода, и имената им не бяха излизали от новините. А сега единственото, което ги разделяше от Брус, беше по един пласт от метал и стъкло.

Най-сетне той стигна до края на коридора. Забави крачка, преди да пристъпи до последната килия — онази, в която служителите на полицията бяха разпитвали затворничката преди няколко дни, с повишени и раздразнени гласове. Мислите му се върнаха към затворниците, покрай които беше минал току-що, към изкривените им усмивки и втренчените им погледи, към неописуемите им престъпления. Ако престъпниците по този коридор бяха такива, какво трябваше да е направила затворничката от последната килия, за да накара полицията да й посвети цялото си внимание? Коя беше тя?

Прозорецът на вратата на килията стигаше от главата до кръста му — достатъчно, за да види по-голямата част от помещението зад него. Килията беше гола, както и другите — в нея нямаше нищо друго, освен един матрак, тоалетна чиния и умивалник до отсрещната стена. Очите му се стрелнаха към самотната фигура, която седеше вътре, облегната в ъгъла, с протегнати пред себе си крака, облечена в бяла затворническа униформа с дълги ръкави.

Беше жената. Но не, това не беше точно казано — беше момиче.

Не изглеждаше и с един ден по-голяма от самия Брус, докато седеше лениво, отпуснала глава на стената, и се взираше в празното пространство пред себе си, а лицето й беше безизразно като на кукла. Очите й бяха много, много тъмни. Косата й бе дълга, права и толкова черна, че в сенките изглеждаше синкава, а кожата й бе толкова бледа под светлината на килията, че сякаш беше поръсена с брашно. Устата й бе малка, подобна на роза, лицето й бе сърцевидно, а шията й — дълга и грациозно извита.

Брус примигна. Това ли беше затворничката, която бяха разпитвали служителите от полицейското управление на Готъм Сити? Не знаеше какво беше очаквал да види, но тя изобщо не приличаше на човека, когото си представяше в тази килия. Приличаше на момиче, което трябва да учи в неговото училище — беше твърде млада, за да попадне в място като това. За разлика от всички останали в този затвор, тя беше спокойна като самата смърт, а в нея нямаше нищо, което да подсказва за някаква престъпна същност. В тази крепост на насилието и разрухата тя изобщо не изглеждаше на мястото си.

И все пак. В погледа й все пак имаше нещо… нещо, от което по гръбнака му пробяга ледена тръпка.

Изящните очи на момичето се отместиха към него. Тя го погледна, без да обръща глава.

Брус стреснато отстъпи една крачка от прозореца на килията. „Тези очи.“ Те не просто изглеждаха тъмни — в дълбините им имаше и нещо друго, нещо притаено и пресметливо. Очите й бяха като прозорци към едно интелигентно съзнание, което точно в този момент бе заето да анализира Брус. Обзе го странното усещане, че тя запаметяваше всичко в него, че беше в състояние да чете мислите му.

Той сведе поглед към ръцете на момичето и забеляза, че тя е сгънала една салфетка в елегантната форма на цвете… но всеки път, когато завъртеше китките си, цветето се преобразяваше в скорпион. Трансформацията бе непрекъсната. Струваше му се, че това е невъзможно — да се използва обикновена салфетка, за да се изработи нещо толкова изящно и сложно. Брус си спомни за прецизния начин, по който неговата майка сгъваше писмата, преди да ги изпрати, и внимателно изостряше сгъвките на хартията с върха на нокътя си, така че да съвпадат перфектно.

Двамата продължиха да се гледат още малко. После Брус отстъпи настрани от прозореца на килията и едва тогава изпусна въздуха от дробовете си. Главата му се въртеше.

Може би служителите бяха преместили предишната обитателка на тази килия и бяха настанили на същото място това момиче. Това му се струваше по-логично. Брус се намръщи, когато отново се върна към работата си. Какво беше направила, за да я затворят в отделението за интензивно лечение в най-страховития затвор на Готъм Сити? Изглеждаше му толкова… спокойна. Внимателна. Дори невинна.

Той се замисли за своята система, според която разделяше всички хора на определени категории. Къде попадаше тя?

Когато не можеше да се бави повече в този коридор, той си събра нещата и пое обратно към изхода. Докато минаваше покрай килията на момичето, отново надникна в нея. Почти очакваше тя да продължава да гледа към него с бездънните си тъмни очи, които сякаш го пронизваха до костите.

Но тя отново се взираше в празното пространство пред себе си. Не помръдна. Оригамито, което държеше в ръцете си, си беше възвърнало формата на цвете. Брус се замисли за миг, после рязко поклати глава и излезе от коридора. Може би тя изобщо не го беше забелязала, а той си беше въобразил всичко.