Мари Лу
Батман (11) (Нощният хищник)

Глава 10

Тази нощ Брус не спря да се мята в леглото, измъчван от непрекъсната поредица от кошмари. Отново беше на среднощната улица пред входа на театъра, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, трепереше от студ и от дъждовните капки, а ръката на майка му беше обгърнала раменете му, за да го защити. Той се опитваше да извика на баща си да се обърне и да тръгне по друг път, но баща му сякаш не го чуваше. Вместо това тримата се отдалечаваха все повече от светлините на улицата, докато не се озоваха в лабиринт от тесни пресечки, потънали в мастиленочерен мрак, скрити от пелената на изпаренията и мъглата. Крачеха все по-бързо, докато не започнаха да тичат по улицата. Краката му тежаха така, все едно ги влачеше през дълбока кал, но той си наложи да не спира.

А след това тесните улици се превърнаха в тунели — в познатите коридори на фамилното имение на Уейн, осветени единствено от луната. Сега той викаше Алфред, но Алфред не се виждаше никъде. Вече не си спомняше защо тича — знаеше единствено това, че не бива да спира, защото се намира в ужасна опасност. Всеки път, когато стигаше до врата и я отваряше, за да излезе навън, вратата се отваряше обратно към коридора, който водеше навътре в имението. Защо не можеше да излезе?

Той се препъна в нещо на пода, но се задържа да не падне. Когато сведе очи, в краката му беше окървавеният, обезобразен труп на Ричард. Имаше неясен спомен за това как го удряше — и как не спря дори когато някакви други ръце се опитаха да го отдръпнат от него.

— Здравей, Брус.

Той рязко се извъртя, когато чу гласа зад гърба си. Беше го чувал само веднъж, но го разпозна незабавно. Мадлен вдигна очи към него зад завесата си от мигли, с плътни устни и лице, от което му спираше дъхът.

— Колко лесно го направи — каза тя и се усмихна, когато погледна надолу към тялото на Ричард.

После вдигна ръка и заби нож в стомаха на Брус.

Брус скочи в леглото и стреснато си пое дъх. Силният вятър навън шибаше клоните на дърветата пред прозореца на спалнята му. Той остана в леглото, като трепереше и дишаше дълбоко, докато тупкането на сърцето му най-сетне не се успокои. Наложи си да се овладее, за да се съсредоточи.

Не можеше да отиде при Мадлен, ако тя вече беше успяла да му повлияе още преди да е започнал разпитът. Брус се опита да изтрие от мислите си картините от трите убийства, които му беше показала Дрейкон. Но ако наистина искаше да помогне в това разследване, ако наистина искаше да разбере престъплението и наказанието, трябваше да съумее да се изправи срещу мрака.

— Това е за ризата ти. Това е за джоба ти.

Брус се приведе напред на стола си в кабинета на Дрейкон. Детективът държеше едно миниатюрно плоско квадратче, което приличаше на късче алуминий. Тя го подаде на Брус и той внимателно го пъхна в джоба на гърдите на униформата си. Когато го притисна към плата, квадратчето здраво залепна за дрехата му.

Дрейкон му подаде още едно устройство, с формата и размерите на кредитна карта, което Брус прибра в джоба на панталоните си.

— Квадратчето в джоба на ризата ти е безжичен микрофон — обясни му тя. — Ще улавя всеки разговор, с кристална яснота. Другото устройство ще записва всичко.

Брус кимна.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам за Мадлен?

— Тя ще намери начин да те накара да се съмняваш в себе си, дори да не каже нито дума. Невъзможно е да бъде сплашена; никога не съм я виждала да губи самообладание. Внимавай какво й казваш. Разбира се, ние ще те наблюдаваме през цялото време, така че няма да бъдеш в опасност. И все пак. Пази се.

Беше много странно предупреждение. Мадлен беше затворена зад врата от солидна стомана. И не разполагаше с абсолютно нищо, което да използва като оръжие.

— Ще се пазя — отговори той.

Но продължи да мисли за думите на детектива и за това, че до този момент цялото полицейско управление не беше успяло да пречупи това момиче.

— И не забравяй — добави Дрейкон, когато и двамата станаха от местата си. — Никой друг, освен теб, мен и доктор Джеймс, не знае какво правим. Ти решаваш дали ще кажеш на настойника си, но за всички останали ти просто продължаваш да изпълняваш общественополезен труд. Никой друг не трябва да разбира за това.

— За кое? — попита Брус.

По лицето на Дрейкон пробяга едва забележим намек за усмивка.

— Ще ме умориш от смях, Уейн — отговори детективът.

Вятърът от изминалата нощ беше утихнал и утрото беше мрачно, с ниско надвиснали черни облаци. Когато Дрейкон и Брус пристигнаха в психиатричната болница, вече падаха първите тежки дъждовни капки, а в небето непрестанно отекваха далечни гръмотевици.

В сутрешната им рутина нямаше никакви промени. Брус мълчаливо се записа на рецепцията, събра си нещата за работа и се отправи към подземното ниво, докато Дрейкон изчезна някъде, за да говори с Джеймс. Но когато се разделиха, Брус разбра, че в кабинета на главния надзирател вече инсталират необходимото оборудване, за да проследят разговора, който се надяваха да проведе той днес.

В днешния ден атмосферата в отделението за интензивно лечение беше особено злокобна, а въздухът бе изпълнен с напрежение, сякаш притискаше Брус от всички страни. Докато се приближаваше към килията на Мадлен, той надникна през стъклото на прозореца. Както и очакваше, днес тя отново беше сама, но този път стоеше изправена, по средата на килията си, и изучаваше нещо на тавана, което оставаше невидимо за него.

Той продължи да я гледа още малко, като се надяваше тя да го забележи. Когато тя не помръдна, той се престори, че изпуска метлата си, така че тя издрънча на пода, после се наведе да я вдигне. Когато се изправи, отново хвърли поглед през прозореца, за да провери дали се е обърнала към него.

Но тя не беше.

Може би първият път щеше да се окаже и последният. Брус изпита необяснимо разочарование от тази мисъл.

— Мислех си, че си по-сръчен.

Гласът й прозвуча внезапно и стряскащо, като ехо от неговия кошмар — но когато Брус рязко се извърна и погледна през стъклото, Мадлен продължаваше да стои с лице, обърнато към тавана, все едно не му обръщаше внимание. Въпреки това тя отново заговори:

— Днес нямаш работа на това ниво. Какво правиш тук?

Тя знаеше работното му разписание? Мислите на Брус препуснаха в главата му. Разбира се, можеше да отговори, че от психиатричната болница са променили разписанието му — но това му изглеждаше като нещо, което тя ще разкрие веднага и ще се досети, че е дошъл да я разпитва тайно. Затова той реши да предприеме друга тактика.

— Не бива да съм тук — отговори той.

Брус пристъпи по-близо до прозореца и сниши глас:

— Началничката ми отсъства днес.

Когато чу това, Мадлен изви шията си и отметна глава назад. Очите й бяха затворени, а миглите й нежно се извиваха върху лицето. Беше отметнала черната завеса на косата си над едното рамо и я беше сплела на дебела, лъскава плитка, която бе започнала да се разплита в края, където нямаше какво да я задържи. После тя обърна глава и го погледна.

— И какво, като бунтовник ли се чувстваш? Защо си дошъл? За да ми благодариш за съвета, който ти дадох?

Как изобщо беше разбрала, че се беше случило нещо? Когато отново погледна през прозореца, тя вече го гледаше втренчено. Погледът й го смрази — точно както първия път.

Трябваше да внимава за изражението си, когато беше с нея. Тя разчиташе много повече по него, отколкото можеше да се очаква от когото и да било.

Брус се озърна, за да се увери, че никой друг не ги наблюдава, преди да пристъпи още по-близо до килията на Мадлен.

— Дойдох, защото последния път ти ме заговори — каза той. — А в твоята килия почти винаги има цяла тълпа от полицаи, които се опитват да те накарат да проговориш.

Очите й отново се заеха да изучават тавана на килията.

— И ти стана любопитно?

— Да.

Тя наведе глава с бавно и методично движение, от което космите на врата му настръхнаха.

— Защо си толкова любопитен?

Как беше възможно човек, който е извършил толкова брутални убийства, да бъде способен да се движи с такова спокойствие и контрол? Никога ли не мислеше за смъртта на онези хора? Никога ли не се измъчваше от кошмари?

— Чух за убийствата, които си извършила — отговори той.

— О, така ли? — каза тя, погледна го и примигна веднъж. — И какво си мислиш за мен сега?

— Не съм сигурен. За пръв път ми се случва да говоря с убиец.

— А, да. Ние сме страшните — ние, които сме затворени тук.

Мадлен го промърмори разсеяно и отново насочи вниманието си към тавана, преди да продължи:

— А колко човешки животи са съсипали милиардерите като теб?

Гневът го преряза, когато саркастичните й думи го накараха да потрепери. Сравнението не беше честно. Тя се опитваше да го манипулира.

— Защо уби онези хора?

Тя отново сви рамене и замълча, а гневът му се усили от безразличието й.

— Какво гледаш там? — попита той, като кимна към тавана, за да подчертае думите си.

Мадлен сви устни, сякаш обмисляше нещо. После каза:

— Охранителните камери, монтирани на тавана.

Произнесе го високо и ясно, все едно нарочно искаше някой да я чуе.

— Защо ги гледаш?

— За да ги повредя, разбира се.

Брус я изгледа със съмнение. Това очевидно беше някакъв номер, но той не можеше да разбере какъв.

— Може би не е толкова добра идея да го казваш на глас.

— Защо не? Няма да е толкова трудно. Използвали са стара технология, не виждаш ли?

Тя му посочи проводниците, които минаваха по тавана, затворени в метални тръби, и водеха към малките кръгли камери, монтирани на стената пред вратата на всяка килия.

— За да се обезвреди цялата система, трябва само един заглушител, настроен на правилната честота. Всяко подходящо устройство в обсега на сигнала ще ги изключи всичките наведнъж.

Тя почука с изящния си показалец по слепоочието си.

— Никога не се доверявай на технологиите. Всяко нещо, което е направено да ти донесе предимство, може да бъде обърнато срещу теб.

Брус слушаше думите й, едновременно объркан и очарован. Тя се обръщаше направо към всички хора, които седяха от другата страна на охранителната камера, за да я наблюдават — все едно си играеше с тях като котка с мишка, отправяше им предизвикателство да се защитават и може би дори отвличаше вниманието им от онова, което в действителност искаше да направи. Или пък просто се забавляваше. Очите на Брус се стрелнаха към леглото в килията й — единствената мебел, с която разполагаше. Ако отскочи от него под подходящия ъгъл, вероятно ще достигне до охранителната камера — но все още не го беше направила.

— Нарочно ли се опитваш да ги накараш да ти вземат леглото? — попита невярващо той.

По лицето й се появи нещо, което не успяваше да прочете, докато израженията по него се сменяха като формите на облаците, понесени от фронта на гръмотевична буря.

— Наистина ли искаше да ме попиташ само това, когато дойде при мен днес? — попита го тя.

Погледът на Брус беше привлечен от тънките й бели пръсти, когато тя се зае да стегне края на разплетената си плитка.

— Защо говориш с мен? — попита той. — От няколко месеца не си казала нито дума на когото и да било.

— Аха — отвърна Мадлен с широка усмивка. — Така е по-добре.

Тя небрежно преметна плитката си обратно през рамото, така че косата й отново се разплете като морски вълни, и се прозя.

— Днес са му дали нова униформа, така ли? Първата ти беше голяма, а освен това беше в леко различен нюанс на синьото. Нещо ново ли са решили за теб? Трябваха им цели седмици, преди да ти намерят униформа с твоя номер.

Брус хвърли поглед надолу към дрехите си. Дори той не беше забелязал разликата. От колко време го изучаваше тя?

— Наблюдателна си — каза той и отново вдигна очи към нея.

Лицето й светна, сякаш изпита истинско удоволствие от тези думи. После каза:

— Надявам се, че и от полицията ще чуят това по микрофона, който носиш. Имат лошия навик да говорят с мен така, все едно съм глупачка.

„Тя знае за микрофона. Откъде?“

Брус изруга на себе си. Наистина не биваше да се надява това да остане незабелязано; и Дрейкон не биваше да се надява. Докато се бореше да запази неутрално изражение на лицето си, Мадлен не откъсваше спокойния си поглед от него, в очакване на реакцията му. Нямаше смисъл да отрича. Едва преди малко му беше казала: Мислех си, че си по-сръчен. Беше решил, че тя говори за изпуснатата метла, но сега си помисли, че тя може би през цялото време бе говорила за микрофона.

Ако не друго, поне Дрейкон вече беше чула как тя говори с него.

— Как разбра? — попита той.

— Дойде тук в деня, в който не трябваше. Говориш с мен малко по-силно отпреди, защото искаш да си сигурен, защото микрофонът улавя гласа ти. Стойката ти също е различна от последния път — привеждаш се напред и наляво и съвсем леко наклоняваш главата си към микрофона. Ти си левичар, нали? А микрофонът е в левия джоб на ризата ти, нали? Предположих това от начина, по който чистиш.

Гласът му. Стойката му. Водещата му ръка. Брус остана безмълвен за момент. Беше права, разбира се — за всичко това.

Челото на Мадлен се набръчка от разочарование, когато забеляза изражението му.

— Е, добре. Ако досега не бях сигурна, вече нямам никакво съмнение. Цялото ти лице крещи, че съм права. Ти си като отворена книга, по дяволите.

Брус я погледна косо:

— А ти може би си твърде самоуверена.

Тя лениво се протегна, извърна се и пристъпи към леглото си.

— Отегчаваш ме — въздъхна тя.

Пази се. Той отново си спомни за предупреждението на Дрейкон, но този път го видя в различна светлина. Запита се какво ли си мислеше Дрейкон сега, когато слушаше разпита. „Трябва да направя нещо, при това бързо.“ В противен случай можеше напълно да изгуби доверието на Мадлен и с това да сложи край на разпита.

Без да се замисля, Брус протегна ръка към джоба на ризата си и извади оттам квадратния микрофон. Ако Дрейкон можеше да говори по скрита слушалка в ухото му, сигурно точно в този момент щеше да му крещи.

Брус вдигна квадратчето към прозореца, така че Мадлен да го види, после го запрати далеч надолу по коридора. След това бръкна в джоба на панталона си, рязко извади записващото устройство оттам и го запрати след микрофона.

— Ето — каза той, като вдигна и двете си ръце. — Хвана ме.

Изражението на Мадлен не се промени особено. Но веждите й се повдигнаха достатъчно, така че Брус да разбере, че тя не бе очаквала от него толкова лесно да се откаже от прикритието си. Успя да я изненада. „От всичко това няма да има смисъл, ако тя не ми се доверява.“

— Мисля, че приключихме за днес — каза тя, но по устните й остана сянка от усмивка.

После тя седна на леглото и се отпусна настрани.

— Ей — промълви Брус и вдигна ръка.

Раздразнението му се изля със следващите думи.

— Чакай малко. Ти първа ме заговори, много преди полицията да ми обърне внимание. Аз не съм започнал всичко това. Ти винаги си знаела, че ако ме заговориш, полицията ще се обърне към мен и ще ми даде микрофон, за да се върна и да продължа да говоря с теб. А сега ми казваш, че сме приключили. Какъв беше смисълът от всичко това?

— Исках да проверя дали си човек, с когото си струва да се говори — подвикна през рамо Мадлен.

— И?

Но тя отново не каза нищо.

Брус пристъпи още една крачка напред до прозореца, така че вече стоеше едва на една стъпка от него. Беше издържал блясъка на светкавиците на безброй фотоапарати на папараци, насочени срещу него. Беше успял да убеди Дрейкон да му позволи да участва в реално разследване. Но по някаква причина, когато стигна дотук, се затрудняваше какво да каже на това момиче, вече не беше сигурен какво знае тя за него или как го е научила, питаше се дали и в този момент не разбираше нови неща и дали не си играеше с него. И дали не си представяше как щеше да го убие, ако беше на свобода. Картините от трите убийства отново се появиха в съзнанието му.

В коя категория беше тя? Дори не знаеше откъде да започне, за да си отговори на този въпрос.

Може би наистина нямаше повече работа тук. Дрейкон нямаше да има никаква полза от него, ако Мадлен не искаше да разговарят повече. Брус остана загледан в нея още миг, сякаш тя отново щеше да се обърне към него — но тя остана неподвижна, затворила очи в някаква илюзия за сън, а косата й се разливаше зад нея като тъмен океан.

Тъкмо когато се канеше да си тръгне, Мадлен се раздвижи, като подпъхна ръце под главата си на възглавницата.

— Ти не си като останалите — каза тя.

Той замръзна. После отново се обърна към нея.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид — продължи тя, — че те ме разпитват, защото това им е работата. А ти защо го правиш? Със сигурност нямаш нужда от пари.

Брус си спомни за безсънните нощи, в които бе слушал полицейските честоти и бе проучвал с маниакално внимание технологиите за сигурност, разработвани от „УейнТех“.

— Не обичам да стоя отстрани и да се чувствам безпомощен — отговори той. — Имам нужда да разбера защо.

— Ммм — каза тихо Мадлен, все едно беше потънала в мислите си.

Тя се извърна така, че той виждаше част от лицето й, очертано на фона на възглавницата, все още със затворени очи.

— Сърцето ти тежи — като за човек, който има всичко.

Брус продължи да се взира в нея, неспособен да отговори. Как го беше разбрала? Дали го беше доловила в гласа му или в думите, които бе изрекъл?

— Какво искаш да кажеш? — попита я той.

Но тя вече не му обръщаше внимание. Гърдите й се надигаха и отпускаха равномерно, все едно беше решила да заспи.

Минаха няколко минути, преди той най-сетне да откъсне поглед от нея и да поеме обратно по коридора. В мислите си продължаваше да вижда стройната й фигура, свита на кълбо на леглото. Последните й думи бяха произнесени без намек за подигравка или сарказъм. Бяха съвсем сериозни.

Бяха думите на човек, който по някакъв начин е успял да го разбере.