Мари Лу
Батман (24) (Нощният хищник)

Глава 23

В нощта, в която бяха застреляли родителите на Брус на онази тъмна улица, той беше седял на бордюра до един полицай и беше броил, отново и отново, осемте полицейски коли и двете линейки, които бяха пристигнали на местопрестъплението. Сега, докато се доближаваха до полицейската блокада около концертната зала, Брус преброи повече от двайсет коли с проблясващи полицейски светлини — струпване на силите на реда, което се виждаше от четири пресечки разстояние. От външната страна на полицейската блокада се беше събрала тълпа, но зад гърбовете на хората улиците бяха призрачно опустели — всички останали се бяха скрили по домовете си.

— Получи се искане за откуп — каза Алфред.

Той кимна на Брус да погледне към дисплея на таблото на колата.

— Ето, виж.

Брус прочете заглавието на новината, която беше отворил Алфред: НОЩНИТЕ ХИЩНИЦИ НАСТОЯВАТ ЗА ОТКУП ОТ 500 МИЛИОНА ДОЛАРА, ОСТАВКА НА ГРАДСКИ СЛУЖИТЕЛИ И ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ВСИЧКИ ЗАДЪРЖАНИ ОТ ЗАТВОРА В ГОТЪМ СИТИ И ПСИХИАТРИЧНАТА БОЛНИЦА „АРКАМ“.

— Това е абсурдно — каза Брус, като извърна поглед, а гърлото му се сви.

„И те със сигурност го знаят.“ Искането за откуп беше политическо изявление, направено с единствената цел да удовлетвори извратеното им чувство за справедливост. „Те си дават сметка, че няма как да бъдат освободени всички затворници, и ще го използват като оправдание, за да избият заложниците в сградата.“ От тази мисъл сърцето му спря. „А сред жертвите ще бъде и Даян.“

Алфред зави зад един ъгъл, спря колата в пресечката зад него и погледна към Брус.

— Там ли е още? — попита той.

Брус погледна дисплея на телефона си. Дронът Ада ги беше последвал по различен маршрут през града и бе спрял на една пресечка разстояние оттам. Брус видя, че роботът вече събира информация и подробности за положението пред себе си, вдигнал щитовете си в отбранителна позиция, готов да отблъсне атаката на евентуални нападатели. Когато се раздвижи, Брус усети по тялото си гладката хладна материя на черния си защитен костюм, който го скриваше от главата до петите. Той вдигна в ръцете си непрозрачния черен шлем, който бе част от бронята. Видя собственото си отражение в него — лицето му беше бледо и несигурно. Той дълбоко си пое дъх и сложи шлема на главата си.

За негова изненада, всички звуци незабавно започнаха да се чуват по-ясно в шлема, а светът зад визьора се виждаше по-остро очертан, с по-ярки и жизнени цветове. Така щеше да му бъде по-лесно да различава хората в мрака.

— Оттук ще продължа пеша — каза той.

Гласът му прозвуча приглушен и променен.

— Следи нашия дрон, Алфред. Трябва да сме сигурни, че ме защитава. Ако има някакъв проблем с него, веднага го изключи.

Той показа на Алфред миниатюрното следящо устройство на колана си.

— По всяко време ще знаеш къде точно се намирам в концертната зала.

Алфред изглеждаше готов за последен път да спори с него, за да му каже колко абсурдно звучи целият му план. Честно казано, планът наистина не беше кой знае какво. „Да открадна оборудване и да вляза със сила.“ Но какво щеше да направи, ако наистина успееше да влезе в сградата? Какво щеше да се случи след това? Как изобщо щеше да се доближи достатъчно, за да открие и да спаси Даян? Или Лушъс? Или някой от останалите заложници?

Брус се поколеба, а сърцето му биеше като чук в гърдите. Една част от него си мечтаеше Алфред да му забрани да отиде. Когато погледна настойника си в очите, той изведнъж си даде сметка, че онова, което вижда в тях, не е неодобрение, недоверие или скептицизъм. Беше страх. Страх да не го загуби.

— Ще те наглеждам — каза Алфред. — Намери Даян и Лушъс — и направи така, че и ти да излезеш заедно с тях, без да пострадаш Ясен ли съм, господарю Уейн?

Брус тежко преглътна.

— Да, Алфред. Обещавам.

Той се поколеба за миг, като се питаше дали ще излезе жив от всичко това — и дали това не беше последният път, когато разговарят помежду си.

Алфред му кимна спокойно, само веднъж.

— Ще се справиш.

Брус автоматично кимна в отговор, като се опитваше да повярва на думите му, но отново се чувстваше като малко момче. Спомни си онази нощ, в която Алфред бе вдигнал чадър над него и го бе отвел обратно в имението — по-далеч от тъмната улица, родителите му, кръвта и дъжда.

Брус отвори уста, за да отговори, но буцата в гърлото му беше заседнала твърде здраво. Вече не беше сигурен дали отново ще събере кураж да го направи, ако се забави още малко.

Затова той откъсна поглед от настойника си, излезе от колата и се отправи към проблясващите светлини, без да поглежда назад.

Шумовете от тълпата се усилиха, когато Брус доближи пресечката, където бе разположена полицейската блокада. Служителите на реда безуспешно се опитваха да разчистят района — хората се разпръскваха само за да се върнат отново. Един полицай напразно викаше на гражданите да се приберат по домовете си.

От един високоговорител в концертната зала се разнасяше басов мъжки глас, който изброяваше новите искания на престъпниците. Думите проехтяха в нощта.

— Искаме съдържанието на градската хазна да бъде прехвърлено в нашите сметки до един час — провикна се мъжът. — Ако го направите, ще освободим част от заложниците. Ако не се подчините, ще започнем да изкарваме труповете им от сградата. Изборът е ваш, Готъм Сити.

„Не и ако зависи от мен“, помисли си Брус Той спря в една тясна уличка, скрит от погледи. Огледа кръстовището още веднъж и се отправи към един малък страничен вход, който водеше в празното фоайе на един небостъргач. Стъпките му проехтяха във фоайето, когато Брус забърза право към асансьора и натисна бутона за слизане на най-долното ниво.

Под сградата на финансовата компания „Секо“ имаше рядко използвано подземно ниво, пряко свързано с мрежата от тунели под Готъм Сити — включително и с една подземна търговска галерия, която минаваше под павилиона, разположен точно срещу концертната зала. По този начин щеше да мине под полицейската блокада. Брус слезе в подземието и продължи по опустелия коридор, без да поглежда решетките на витрините на затворените магазини от двете си страни.

Когато стигна до края на галерията, той откри асансьора, с който щеше да се изкачи обратно на нивото на улицата. Пое си дълбоко въздух и влезе в него. В същия момент изпрати съобщение на Алфред. Ако имаше късмет, дронът вече щеше да се е придвижил към неговата позиция.

— Започваме — прошепна на себе си Брус.

Когато стигна до нивото на улицата, асансьорът спря и вратите му се плъзнаха встрани.

Посрещна го истинска канонада в небето се носеше тътен на хеликоптери. Чуваше се автоматична стрелба, докато един от отрядите на специалните части се опитваше да си пробие път през отбраната на дроновете. Един полицай с мегафон настояваше Нощните хищници да се предадат. От мястото си в павилиона Брус с ужас проследи как дроновете принудиха редицата от тежковъоръжени служители на реда да се оттегли още по-назад. На отсрещната страна на улицата бе входът на концертната зала, а пред него имаше група от дронове, които го охраняваха. Зад него, на цяла пресечка разстояние, беше барикадата от полицейски коли, които се опитваха да задържат хората на разстояние от мястото на конфликта.

Брус отново сведе очи към телефона си, а ръката му трепереше. Неговият дрон беше стигнал до полицейската барикада. Служителите на реда от Готъм Сити всеки момент щяха да го видят пред себе си. След като се отправи към входа на сградата, той вече нямаше да има възможност да спре.

Това беше последният му шанс да не се замесва в битката.

Мускулите му се напрегнаха. „Сега, Алфред“, произнесе беззвучно той.

От барикадата се разнесе хаотичен шум, а после и крясъци. Брус видя как дронът Ада прескочи барикадата, останал напълно невредим след опитите на полицаите да го спрат с изстрели, и се отправи към него. Двата дрона, които стояха наблизо, вдигнаха глави и се приготвиха за атака — но когато дронът на Брус се доближи, те се отпуснаха, като разпознаха един от своите.

Брус не се поколеба. Втурна се през улицата, право към концертната зала. Зад себе си чу предупредителните викове на полицаите.

— Не стреляйте! Не стреляйте — има цивилен!

За броени секунди Брус спринтира покрай отбраната на дроновете и стигна до алеята, която водеше към един от страничните входове на концертната зала. Еластичните метални нишки на костюма му сякаш придаваха допълнителна сила на всяко негово движение, като увеличаваха пъргавината му, така че всеки скок не му струваше почти никакво усилие. Чувстваше се така, все едно е в симулатора на залата за тренировки и тича в познатия режим с онази лекота, която бе натрупал с години практика. Дишането му беше равномерно. Той видя зад гърба си двата вражески дрона, които напредваха срещу неговия. Някой вътре в сградата вече се опитваше да изключи настройките, които ги възпрепятстваха да откриват огън един срещу друг. Надяваше се да има още малко време — но когато погледна към тях, един от вражеските дронове се изправи, вдигна ръка срещу дрона на Брус и стреля.

Вторият дрон забеляза Брус, спрял пред заключения страничен вход на сградата. Роботът протегна глава, после се хвърли към него. Очите му проблясваха в алено — ясно предупреждение за опасност — а ръката му вече беше вдигната срещу Брус.

— На място, цивилен гражданин — каза роботът. — Нямате право да влизате тук.

Дали през очите на този дрон не гледаше Мадлен, право към него? Дали изобщо щеше да го разпознае с тази маскировка? И дали, ако все пак го разпознаеше, нямаше да продължи с атаката? Брус се приведе и се напрегна, докато дронът се взираше в него в очакване да отстъпи. Той не помръдна от мястото си. Дронът се извиси още повече над него.

— Вие сте арестуван за отказ да изпълните полицейско нареждане — каза дронът. — Горе ръцете.

Брус присви очи.

— Хайде, давай — отговори той, все едно се обръщаше направо към Мадлен.

Дронът се поколеба за секунда — може би тя се колебаеше. После вдигна оръжието си. В края на ръката му светна слабо синьо сияние. „Ще ме атакува.“

Ръката на дрона се стрелна към него. Брус се хвърли настрани, част от секундата преди ръката да го удари — и вместо това тя се заби във вратата, като предизвика истинска експлозия от стъкло. Брус вдигна ръце, за да предпази врата и лицето си. Когато дронът се завъртя към него и отново се надигна, за да го атакува за втори път, той скочи на крака и се хвърли към отвора, който беше зейнал във вратата. Дронът го последва.

Брус се озова в тесен коридор. Двама пазачи от Нощните хищници, облечени изцяло в черно, вдигнаха оръжията си и ги насочиха срещу него. После зяпнаха от учудване, когато след него по коридора нахлу и дронът. Брус реагира инстинктивно — претърколи се пред тях и замахна с крак към първия пазач, като го събори на земята. Докато мъжът падаше, дронът се протегна към него и го улови, като го стисна през гърдите и го вдигна високо във въздуха. Мъжът извика, насочи оръжието си срещу дрона и стреля. Изстрелите рикошираха от металната повърхност. Брус се сниши. Куршумите попаднаха в краката на втория пазач. Мъжът изкрещя от болка и падна на пода.

Брус сграбчи ранения пазач за лакътя и го завлече по коридора, зад ъгъла, където щеше да бъде в безопасност, докато дронът зад тях най-сетне не осъзна, че е хванал един от Нощните хищници. Беше грешка в програмата, която трябваше да се поправи.

Раненият пазач неразбиращо погледна към Брус, но Брус нямаше време да му обяснява, че не е дошъл, за да пострадат още хора. Вместо това го остави и продължи тичешком.

Брус беше идвал два пъти в тази концертна зала и сега разпозна мястото, на което се намираше, като коридора към по-малкото от двете фоайета. Къде бяха заложниците на Нощните хищници? Зад себе си вече чуваше виковете на първия пазач, след като дронът го беше пуснал.

— Някой влезе вътре! — докладваше мъжът. — Не знам, може би е ченге — имаше черен шлем на главата си.

Брус включи един от панелите отстрани на шлема си и стените около него изведнъж станаха прозрачни като светеща решетка, когато ги погледна през визьора. Зад стените различаваше топлинните сигнали на шестима Нощни хищници, които го доближаваха. Той вдигна поглед към тавана. Сега той също изглеждаше прозрачен, а на три етажа над себе си Брус различи голяма и гъста група от топлинни сигнали, събрани в основната концертна зала.

„Заложниците.“

Коридорът, по който се придвижваше, изведнъж отстъпи място на фоайе, в което декорацията за галавечерята — копринени ленти и големи знамена — изглеждаше абсурдно в настоящата ситуация. Брус рязко зави настрани от средата на помещението, когато към него се втурнаха няколко топлинни сигнали от съседния коридор. Когато стигнаха до фоайето, той се стрелна в един друг, празен коридор и продължи да тича. Зад него се разнесоха викове. Нощните хищници бяха забавили крачка, обзети от объркване, и се опитваха да разберат накъде е продължил. Брус насочи вниманието си към най-близкото стълбище. Оттам идваха ясни топлинни сигнали, но бяха само три — ако изиграеше картите си както трябва, можеше да мине покрай тях. Той стигна до края на коридора и се блъсна с цялото си тяло във вратата към стълбището. Прозвуча аларма.

Брус погледна нагоре по стълбището. Нямаше нужда от технологията за разпознаване на топлинни отпечатъци, за да види двамата Нощни хищници, които тичаха надолу към него, а ботушите им трополяха по металните стъпала. Докато се изкачваше, той извади от раницата си малката сферична бомба. Затича се право срещу тях, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Когато стигна до първата стълбищна площадка, с всичка сила запрати бомбата срещу стената.

По стълбището отекна оглушителна експлозия. От бомбата изригна дим, който се надигна за миг и обгърна всичко наоколо в почти пълен мрак Брус изпита внезапното тревожно усещане, че отново се е озовал в своето имение в онзи миг, когато ръководителят на Нощните хищници беше изчезнал в облак дим. Нощните хищници по-нагоре по стълбището се провикнаха един към друг, зашеметени от експлозията. Брус продължаваше да вижда очертанията на стъпалата и топлинните сигнали на противниците си през визьора на своя шлем. Един от тях откри огън — всеки изстрел се очертаваше в златисточервено. Брус се втурна нагоре през дима като призрак.

И по средата на разстоянието към следващата стълбищна площадка се озова лице в лице с първия Нощен хищник.

Мъжът отвори уста да извика и вдигна оръжието си. Но вече беше твърде късно за това. Брус яростно го удари отстрани в челюстта. Ударът попадна право в целта; крайниците на мъжа незабавно се отпуснаха, безжизнени. Брус го улови, преди да падне на пода, а после го подпря на перилата на стълбището, неподвижен като кукла. После продължи нагоре.

Във визьора му се появиха още двама Нощни хищници. Брус се хвърли на пода, когато първият откри огън срещу него, и куршумите профучаха покрай рамото му. „Не мисли, просто се движи.“ Той сграбчи първия нападател за краката и го събори назад. Вторият Нощен хищник беше жена, която замахна с лакът към врата му, но Брус се извъртя настрани и в стената зад него се забиха още куршуми. Той потъна обратно в непрогледния дим, преди двамата да успеят отново да се обърнат срещу него.

От високоговорителите в коридора изведнъж се разнесе звучен глас Брус го разпозна веднага и за миг застина на стълбите.

— Спри! — викна Мадлен.

„Значи все пак беше тук.“

— Върни се, за да не рискуваш живота на заложниците.

Брус кипна от ярост, когато чу тези думи. Може би именно тя беше ръководила Нощните хищници през цялото време. „Когато се изправяш срещу приятелите ми“, помисли си той, „ще си имаш работа с мен.“ Брус се поколеба за част от секундата — ами ако тя наистина започнеше да избива заложниците? „Нямам време.“ Той присви очи и отново се втурна нагоре по стълбите.

Пред него се изправи още една жена от Нощните хищници, но Брус вече я беше видял във визьора си и беше готов да я посрещне. Преди да успее да стреля по него, той стовари коляното си в ребрата й. Жената се свлече с дрезгав крясък. Ботушите й изтрополиха по стъпалата.

Най-сетне Брус достигна до върха на стълбището. Отвори с ритник вратата и се озова в полукръглото фоайе пред балкона на концертната зала. Под краката му вече имаше килим. Той погледна през стените с визьора си и видя самата концертна зала зад фоайето. Заложниците бяха там. Брус отново се затича. В същото време докосна шлема си отстрани на главата.

В ухото му се чу гласът на Алфред.

— Полицията влезе в сградата — съобщи му той. — През отвора, който остана след теб.

Брус отвори уста, за да му отговори. Но така и не успя. Защото в същия миг вратата към балкона на концертната зала се отвори и Брус спря насред крачката са Мадлен.

Тя стоеше пред него с пистолет в ръка. Беше странно усещане — да я види срещу себе си без стъклена преграда, която да ги разделя, все едно бе излязла направо от някаква алтернативна реалност, за да влезе в неговата. Изглеждаше съвсем различно от момичето, което бе запомнил от психиатричната болница „Аркам“. От бялата затворническа униформа нямаше и следа. Сега беше облечена от глава до пети в тъмносини дрехи с вид на военна униформа — ботуши със стоманени бомбета, кобури за пистолети на широкия колан, тясна куртка с дълги ръкави под бронежилетката. Ръцете й бяха скрити в черни кожени ръкавица. Дългата й черна коса беше стегната на висок кок.

Колко различни версии на това момиче щеше да срещне? В очите й вече нямаше и следа от познатия поглед, загадъчен и лукав. В нея нямаше нищо игриво и престорено — това не беше онова момиче, което се протягаше като балерина или притискаше изящния си пръст към устните, за да го подразни, което напрегнато се свиваше на топка на леглото си или обвиваше коленете си с ръце. Това беше истинската Мадлен — студена и твърда като стомана. Беше човек, способен да извърши три убийства.

— Кой си ти? — попита го тя, като насочи пистолета си право срещу него.

Как беше възможно да е изпитвал нещо към това момиче? Сега тя му беше абсолютно непозната — а може би винаги е била непозната, а той никога не беше знаел истината за нея. Дали тази вечер щеше да загине от нейната ръка? Дали след това тя щеше да спи съвсем спокойно?

Всичко това нямаше значение. Сред нейните заложници бяха Даян и Лушъс, а той нямаше да си тръгне оттук без тях. Брус решително пристъпи срещу нея.

Устните й се извиха в усмивка и тя изправи рамене, като наведе глава срещу него по онзи подигравателен начин, който вече познаваше толкова добре.

— Аха — каза тя. — Значи си тук.

Беше разпознала самоличността му по стойката на тялото и походката. Беше проницателна както винаги. Тя отмести пистолета си от него, право към вратата, която водеше към концертната зала. В същото време вратата рязко се отвори и зад нея се показа един Нощен хищник, който влачеше съпротивляваща се заложничка. Сърцето на Брус спря да бие.

Беше Даян. Тя се бореше с ръката, която я държеше за врата, а по лицето й се бореха ужасът и яростта, но Нощният хищник не я пускаше.

Нощният хищник беше Ричард Прайс.

Брус остана толкова шокиран, когато видя лицето на стария си приятел, че едва не извика името му, преди да си спомни, че никой не биваше да узнае за присъствието му тук „Ричард?“ Той беше един от Нощните хищници?

Но зад заплашителното изражение на Ричард прозираше неподправен страх. И в този миг, когато Брус го погледна в очите, той веднага разбра, че Ричард е също толкова ужасен от своята роля, колкото и Даян. Колкото и самият Брус.

Мадлен насочи пистолета си към главата на Даян.

— Не се приближавай повече — нареди тя на Брус.

Той замръзна на мястото си, като се взираше в Ричард.

— Пусни я — каза рязко той, с променения си глас.

Ричард понечи да се раздвижи, сякаш едва ли не му се искаше да се подчини — но Мадлен му направи знак с пистолета си. Той незабавно се върна към покорното изпълнение на задълженията си. Очите му изглеждаха зачервени, все едно беше плакал.

Мадлен кимна към раницата на Брус.

— Подхвърли ми играчките си. Веднага.

Брус погледна в ужасените тъмни очи на Даян. Тя не показваше с нищо, че го е разпознала, но въпреки това се опита да поклати отрицателно глава — сякаш смело искаше да му каже да не се подчинява на това нареждане. Той свали презрамките на раницата от раменете си и я подхвърли на Мадлен. Тя ловко я улови във въздуха и я преметна през рамото си.

— Благодаря — каза тя.

После очите й се стрелнаха към нещо зад гърба на Брус и тя кимна, почти незабележимо.

Брус понечи да се извърне, но преди да успее да го направи, нещо тежко се стовари отзад в тила му. Пред очите му избухнаха звезди. Той политна напред. Светът сякаш се затвори около него, за да го задуши в мрака. Докато падаше на пода, чуваше единствено писъка на Даян.