Мари Лу
Батман (28) (Нощният хищник)

Глава 27

Един месец по-късно

Тази вечер над улиците на Готъм Сити светеше пълна луна и очертаваше ъглите им в черно, бяло и сребристо.

Брус се носеше по магистралата с нова кола, потънал в мислите си. По-рано през деня беше придружил Харви до летището, за да изпратят Даян в Англия; по-късно през седмицата щеше да направи същото за Харви, когато той щеше да замине в университета. А скоро след това и самият Брус щеше да навлезе в студентския живот — тук, в Готъм Сити — и да тръгне по стъпките на родителите си, докато Лушъс и Алфред продължаваха да го подготвят за управлението на фамилната компания „Уейн“.

Сякаш всички следващи стъпки, които водеха към бъдещето му, отново бяха подредени както трябва и той знаеше точно какво трябва да направи. Всичко се беше върнало в обичайното си русло.

И все пак, докато караше тази вечер, Брус продължаваше да се чувства така, все едно не знае къде отива. Навигационната система в колата не спираше да му сигнализира, че рано или късно ще трябва да направи завой, ако иска да се прибере у дома, но той продължаваше да кара право напред, като подминаваше всяко следващо кръстовище. Мислите му се връщаха към онези празнини от живота му, които си оставаха незапълнени, сякаш в очакване на нещо друго.

Половин час по-късно той осъзна, че в крайна сметка е стигнал до концертната зала на филхармонията на Готъм Сити.

Брус остави колата си на празния паркинг, навлече дългото си палто и продължи пеша към входа на сградата. Улиците наоколо, които бяха гъмжали от полицаи и коли с мигащи светлини, сега бяха пусти, а самата концертна зала беше потънала в сенки, вместо да е осветена от мощни прожектори. Духаше хладен вятър и той вдигна яката на тъмното си палто, така че се виждаше само горната половина от лицето му. Тази вечер в залата нямаше концерт, но вратите на външното стълбище бяха отключени и той влезе, като се изкачи по стълбите чак до покрива.

Когато се озова там, той се доближи до ръба, откъдето се виждаха проблясващите светлини на целия град.

Изпитваше странно чувство при мисълта, че едва преди няколко месеца за пръв път се беше озовал в психиатричната болница „Аркам“ и беше срещнал онова момиче, което сякаш живееше на ръба между черното и бялото — първо като сила на злото, после на доброто, а накрая на всичко между тях. Все още си спомняше първата им среща — как тя седеше облегната на стената с непроницаемо изражение, как го беше погледнала за миг, а мислите й бяха останали скрити зад тъмната стена на очите й. Какво си беше помислила в онези първи мигове? Какво беше видяла в него? Поредната мишена на стойност милиарди долари, път за бягство от „Аркам“? Или беше видяла някого, с когото си заслужава да си поговори?

Брус бръкна в джоба си и извади писмото, което му беше оставила Мадлен, преди да избяга от „Аркам“. Оттогава го беше сгъвал и разгъвал толкова много пъти по оригиналните сгъвки, оставени от нея — първо във формата на цвете, после във формата на диамант — че те бяха започнали да се протриват и хартията вече се прокъсваше. Той отново прочете думите, които му беше написала.

Скъпи Брус,

Двамата с теб не сме много елегантна комбинация, нали? Не си спомням за нито една история, в която милиардерът и убийцата заживяват щастливо. Предлагам ти да си кажем, че сме квит: благодаря ти за това, че ми помогна да се измъкна от това място, а ти няма нужда да ми благодариш за интересните месеци. Надявам се, че няма да ме забравиш.

ХО, М. У.

Брус се замисли за думите й. Когато я прочете за пръв път, бележката му се стори като подигравка, все едно тя се опитваше да го подразни за глупостта му, която й беше позволила да избяга; сега същите думи му се струваха изпълнени с копнеж, дори с носталгия — с желание за нещо неосъществимо. Като последно послание към него, в случай че пътищата им не се пресекат повече. Може би дори го беше направила нарочно. С нея никога не можеше да бъде сигурен.

Въпреки всичко по устните му заигра лека усмивка, когато си спомни за разговорите помежду им и за това, че Мадлен все още бе жива, някъде на свобода, и несъмнено продължаваше напред по своя път.

Може и да не бяха елегантна комбинация, но съдбата все пак беше направила така, че да се срещнат. И някой ден, в бъдещето, може би отново щеше да ги срещне. Той се запита какво щеше да й каже, ако някога я видеше отново. Щеше да й каже, че му се иска да се бяха срещнали в някакъв друг свят, където между тях няма стъклена преграда.

Накрая отново сгъна бележката и я прибра в джоба си. Затвори очи, пое си дъх и се заслуша в настъпващата вечер. Някъде отдалеч в Готъм Сити се носеше вой на сирени — защитниците на справедливостта за пореден път излизаха по улиците на града, за да го охраняват и тази нощ. Вятърът се усили, като приглади тъмната му коса и повдигна палтото му, така че приличаше едва ли не на наметало.

Погледнат отдалеч, Брус почти със сигурност беше невидим — миниатюрен силует, потънал в сенките на концертната зала и града зад нея. В небето нямаше светлини за него, нито вдигнати лица, и никой не викаше името му. Може би дори никой нямаше да разбере, че изобщо е бил там — като мълчалив страж на пост над града.

Но когато погледна пред себе си, той видя океан от светлина — цялото проблясващо сърце на Готъм Сити, отворено пред него. Не знаеше какво го очаква — все още не — но все пак знаеше, че каквото и да имаше в неговото бъдеще, то беше тук.

Този град му изглеждаше като място, което си струваше да защитава.

Този град беше неговият дом.