Мари Лу
Батман (5) (Нощният хищник)

Глава 4

— Психиатричната болница „Аркам“ — каза на себе си Харби.

Двамата с Даян бяха на гости на Брус и седяха около плота в кухнята.

— Това не е ли затвор за душевноболни престъпници? — попита той. — Не знаех, че изобщо е възможно да се полага общественополезен труд на такова място.

Брус чоплеше храната пред себе си. Беше поръчал хамбургери и млечни шейкове за всички, за да не се налага да ходят до закусвалнята, но сякаш нито един от тримата нямаше особен апетит.

— Чувала съм, че в „Аркам“ е истински кошмар — добави Даян, като се намръщи. — Дали Дрейкон наистина си мисли, че е безопасно да те изпрати там? Как ще се концентрираш, за да учиш за изпитите?

— Ще учиш за изпитите? — повтори Брус, като се усмихна иронично. — Ти си най-съвестният ученик в последна година на гимназията, когото съм срещал.

— Говоря сериозно, Брус! „Аркам“ е опасно място. Не е ли така? Майка ми казва, че затворниците там са извършили някои от най-ужасяващите престъпления в историята на Готъм Сити. И винаги има опасност някой да избяга или да започне побой.

Харви изсумтя, докато премяташе една монета от четвърт долар напред-назад по кокалчетата на ръката си, ловко като фокусник. С едно движение на китката той накара монетата да се завърти перфектно върху кухненския плот.

— Значи не е толкова различно от живота навън — промърмори той.

Монетата продължаваше да се върти и той я плесна с длан, за да я залепи на плота. Падна се тура.

Брус се удържа да не му хвърли един поглед, изпълнен със съчувствие. Разбира се, Харви беше дошъл тук като негов приятел, за морална подкрепа — но освен това беше потърсил убежище в дома на Брус, за да избяга от баща си, който тази вечер за пореден път се беше прибрал отблъскващо пиян. Когато Харви се беше опитал да закачи палтото му, което баща му бе захвърлил на пода, по-възрастният мъж си го беше изкарал на него, като му се беше разкрещял нещо за това как собственият му син не вярва, че той може да се грижи сам за себе си. Винаги имаше нещо дребно, заради което превърташе. Синината на челюстта на Харви вече бе придобила виолетов оттенък.

— Ще останеш да пренощуваш тук, нали? — попита го Брус, когато Харви отново се зае да върти монетата.

Харви сведе очи и притеснено разроши русата си коса.

— Стига Алфред да няма нищо против — отговори той. — Съжалявам, че непрекъснато…

— Трябва да спреш да се извиняваш. Можеш да останеш толкова дълго, колкото искаш — каза Брус и кимна към стълбището в дневната. — Стаята за гости в източното крило е подготвена за теб. Само внимавай с перилата на стълбището, някои се клатят. В стаята има и гардероб, пълен с дрехи като за теб.

— Нямам нужда някой да ми подарява дрехи — отвърна рязко Харви, като дръпна ръкавите на износения си суитчър до лактите.

Брус се прокашля, преди да отговори:

— Исках да кажа, че няма нужда да си взимаш нищо от къщи. Тук има всичко необходимо. Ако ти потрябва още нещо, просто кажи на Алфред.

— Благодаря. Ще остана само тази вечер. Татко ще очаква да се прибера утре. Дотогава ще изтрезнее.

Даян се спогледа с Брус, после протегна ръка към Харви.

— Никъде не пише, че трябва да се прибираш утре — каза меко тя.

— Той ми е баща. Освен това, ако не съм там на сутринта, само ще си утежня положението.

Ръката на Брус се сви в юмрук на масата. Вече беше спрял да брои колко пъти беше съобщавал в полицията за бащата на Харви, но всеки път, когато у тях идваха на проверка от социалните служби, господин Дент успяваше да се представи както трябва.

— Харви — опита отново Брус. — Ако съобщиш за него, няма нужда да се прибираш у дома. Можеш просто да…

— Няма да го предам, Брус — прекъсна го Харви.

Този път монетата излетя от ръката му с такава сила, че се завъртя по плота и падна на пода, където издрънча по плочките.

Брус въздъхна в себе си.

— Е, добре, но искам да знаеш, че можеш да останеш и по-дълго. Ако решиш.

— Ще си помисля — отговори Харви.

Но ясно му личеше, че вече не желае да говори за това — Брус разбра, че ще прекали, ако продължи по този въпрос. Даян, която седеше от другата му страна, го изгледа многозначително. Все едно искаше да му каже: „Остави го на мира“. Присъдата да изпълнява общественополезен труд в „Аркам“, изведнъж му се стори лека, дори смехотворна в сравнение с реалния живот на Харви, срещу който се изправяше всеки път, когато се прибереше у дома.

Харви се наведе да си вземе монетата и отново започна да я върти.

— Е? — попита той, за да смени темата. — Жената каза ли ти защо те изпраща точно там?

— Нямаше нужда да го казва — отговори Брус — Според мен е избрала мястото, на което е най-вероятно да си науча урока.

— И какъв е урокът?

— Да не помагам на полицията? — предположи той.

Харви въздъхна.

— Да не се намесваш в работата на полицията — поправи го той. — Не е твоя работа да спасяваш света, Брус.

— Знам, знам — намръщи се Брус, взе монетата на Харви и я разгледа. — Просто ми е трудно да го приема. Наистина нямах търпение да прекараме заедно по-голямата част от последното ни лято.

Даян го смушка с лакът.

— Е, нали това лято щеше да работиш по системите за сигурност, които разработва екипът на Лушъс в „УейнТех“? Може би, след като видиш „Аркам“ отвътре, ще ти дойдат някакви нови идеи.

„Някакви нови идеи.“ Брус се замисли над тези думи. Даян имаше право. От малък беше посвещавал вниманието си на разследването на престъпления — но да чете криминални романи и да слуша полицейските честоти на радиостанцията си посред нощ нямаше нищо общо с това да види с очите си как изглежда отвътре един истински затвор. Може би щеше да успее да използва времето, прекарано в „Аркам“, за да проведе собствено проучване за правораздаването, да види отблизо как се държат затворниците и какви са мерките за сигурност в психиатричната болница. Ако не друго, поне по този начин щеше да му бъде по-лесно да приеме собствената си присъда.

— Ще се опитам да спечеля благоразположението на Дрейкон — каза той. — Може би като цяло няма да бъде толкова лошо преживяване.

— Е, поне ще можеш да казваш, че си се срещал очи в очи с някои от най-опасните престъпници в този град — добави Даян, като захапа хамбургера си. — Имам предвид, кога друг път ще имаш такава възможност?

Веднъж, още когато беше първа година в гимназията, Брус бе гледал един документален филм за психиатричната болница „Елизабет Аркам“. Филмът беше журналистическо разследване с продължителност шейсет минути, което обхващаше цялата система на затворите в страната, и случаят с психиатричната болница „Аркам“ — разположена в покрайнините на града и контролирана изцяло от градската администрация — беше представен като пример за институция с особено противоречива слава. Критиците й твърдяха, че ако наистина е затвор, би трябвало да се нарича така; а ако наистина е болница, би следвало да бъде преструктурирана като клиника за психологическа помощ или център за рехабилитация. „Психиатричните болници“ бяха останки от едно друго, по-мрачно време, когато ги бяха наричали просто „лудници“ — и следваше да останат в миналото. Брус знаеше за няколко подписки, организирани наскоро, които целяха названието на „Аркам“ да бъде променено, а институцията да бъде модернизирана в съответствие със съвременните изисквания.

Но докато Алфред караше Брус по мрачния път, който излизаше от града и прекосяваше една гъста гора, преди да започне да се изкачва с остри завои по едно възвишение, покрито с пожълтяла трева и голи скали, Брус си помисли, че околностите на „Аркам“ изобщо не приличат на място, което изобщо е в състояние да се промени. Или на място, което някога беше изглеждало по друг начин. От двете страни на пътя, който водеше към портала на психиатричната болница, се издигаха голи дървета, които приличаха на скелети дори сега, в началото на лятото. Виждаха се и овехтели табели, които предупреждаваха шофьорите да не взимат никого на стоп. В далечината, на територията на институцията, се извисяваше старата кула, от която в миналото бяха осветявали с прожектори затворниците, които бяха имали късмета — или злощастната съдба — да преодолеят стените на затвора, за да избягат навън.

„Какъв хубав начин да прекараш една събота“, помисли си мрачно Брус Запита се как беше изглеждало всичко наоколо, когато психиатричната болница е била отворена току-що. Не можеше да си представи наоколо цъфнали дървета или зелени ливади. Може би това място винаги беше изглеждало така, все едно умираше.

Психиатричната болница „Аркам“ се издигаше на върха на възвишението. Външният портал на затвора приличаше на антика от някаква отдавна отминала епоха — висок и застрашителен, в готически стил, с шипове по върха на портите и ръждясали букви от ковано желязо, които оповестяваха името ПСИХИАТРИЧНА БОЛНИЦА „АРКАМ“. От двете страни на портала злокобно ги гледаха статуи близнаци, с изпити тела под изсечените от камък качулки, строги лица и хлътнали страни. Едната от двете статуи държеше везна в застиналата си десница. Брус не можеше да определи дали фигурите символизираха справедливостта или смъртта. Може би на това място между двете нямаше как да се направи разлика.

Сградата на психиатричната болница беше с формата на гигантска буква „П“ и беше истинско чудовище от камък и островърхи кули, в което на някои етажи изобщо липсваха прозорци. Над комплекса се издигаха четири високи наблюдателни кули, а покривът на основната част по средата също беше заострен. По външния и вътрешния периметър се издигаха още наблюдателници и дори от мястото си в колата Брус видя пазачите, които стояха на пост в тях — с приготвени за стрелба карабини, така че черните цеви на оръжията им се очертаваха на фона на сивото небе.

Докато прекосяваха асфалтирания вътрешен двор, Брус забеляза Дрейкон — безупречна както винаги, с познатия стегнат кок от събрани черни плитки — която вече ги очакваше до огромната входна врата на болницата, заедно с двама пазачи и една ниска, закръглена жена, облечена в семпла черна риза.

Брус дълбоко си пое дъх. Не трябваше да е толкова притеснен, но когато сведе очи към ръцете в скута си, той забеляза, че треперят. Сплете пръсти и стисна ръцете си една в друга, за да ги накара да спрат. Когато влязоха през портала на „Аркам“, той осъзна колко е безнадеждна мисълта за бягство от това място — и изпита неприятното усещане, че сега и самият той е затворник тук. Дори не можеше да си представи как са успявали да бягат затворниците в миналото.

„Поне не ти се налага да останеш дълго тук“, опита се да се успокои той. „Няма да усетиш кога ще минат пет седмици.“

— Пожелавам ти късмет днес, господарю Уейн — каза му Алфред, когато спряха пред стълбището на главния вход.

Брус извърна очи от прозорците на колата към огледалото за обратно виждане, където видя познатите очи на Алфред. Въздъхна, кимна на настойника си и отвори вратата, за да отиде при хората, които го очакваха.

Докато се приближаваше към тях, жената с черната риза протегна едната си ръка към него. Беше по-ниска от Брус, но въпреки това лицето му се изкриви от болка, когато тя му стисна ръката. Кожата й беше светлокафява, а очите й с цвят на лешник изглеждаха твърди като мрамор. Брус забеляза, че пазачите от двете й страни са облечени с бронежилетки, на които с големи бели букви пишеше „ОХРАНА“.

— Подрани — изръмжа вместо поздрав жената.

Тя хвърли поглед над рамото му към колата на Алфред, който беше направил завой, за да потегли обратно.

— Добре че бавачката ти познава часовника — добави тя.

— Казва се Алфред — отговори Брус. — И ми е настойник.

В отговор на това жената широко се усмихна.

— Аха. И сигурно никога не мисли за теб като за бебе, на което трябва да служи за бавачка.

Дрейкон въздъхна, намести очилата си и каза:

— Брус, това е доктор Зоуи Джеймс. Тя е главният надзирател на психиатричната болница „Аркам“. Ще отговаряш пряко пред нея.

— Детективът смята, че с мен се работи трудно — каза доктор Джеймс, като намигна на Брус. — Но ние ще направим така, че да ти бъде забавно при нас, нали, Уейн?

— С теб наистина се работи трудно — отвърна Дрейкон, като завъртя очи към небето. — Не ме карай да съжалявам за това решение, Джеймс.

— Никога не съм се държала по друг начин, освен като истинско сладурче — настоя доктор Джеймс.

Преди Дрейкон да отговори нещо на това, тя започна весело да си подсвирква и им махна да я последват. После хвърли поглед през рамо към Брус и каза:

— Ще трябва да се записваш на рецепцията всеки път, когато идваш тук, а след това да получаваш подпис от мен — в противен случай прослуженото време няма да бъде записано никъде. Ако не си послушен, ще се погрижим да не ти е лесно.

Те спряха пред главния вход. Брус едва сега забеляза, че вратите са от солиден метал — със съвременна конструкция, която се отличаваше от готическата архитектура на сградата. Джеймс сложи дланта си върху пластината на четеца, монтиран от едната страна на входа, а след това въведе дълъг код на клавиатурата. Вратите шумно изщракаха и бавно се плъзнаха встрани, за да разкрият мътно осветеното фоайе.

Брус последва доктор Джеймс и Дрейкон до неголямата рецепция, защитена със стена от дебело стъкло. Вратите зад гърба им се затръшнаха с шумен трясък.

Един служител с мрачна физиономия вдигна поглед към тях, без да спира да премята дъвката в устата си. Челюстта му застина за миг, когато видя Брус Устата му се изкриви в усмивка.

— Значи това е момчето — каза той.

Служителят присви очи срещу Брус, докато му подаваше един формуляр през тесния процеп в долния край на прозорчето на рецепцията. После кимна към Джеймс, преди да добави:

— На живо не изглежда толкова богат, колкото по телевизията.

Брус остана с наведена глава, докато попълваше формуляра толкова бързо, колкото можеше, като се надяваше служителят да не забележи, че се е изчервил. След като му върна формуляра, Дрейкон и Джеймс го поведоха по-навътре в сградата — към врата с решетки и плъзгащи крила, от двете страни на която бяха застанали на пост въоръжени пазачи с карабини, заредени с бойни патрони.

Когато влязоха през тази врата, те се озоваха във вътрешността на „Аркам“.

Първото нещо, което забеляза Брус, беше колко е студена светлината по коридорите, флуоресцентните тръби хвърляха ледени отблясъци по плочките на пода и изпръсканата боя на стените, така че всичко бе окъпано в болнаво зеленикаво сияние. Стените създаваха ясното впечатление, че притискат Брус от всички страни, така че в крайна сметка ще го смачкат като буболечка. Някъде отвътре в сградата се разнасяше ехо от разгневени крясъци и налудничав вой — от смях или плач, беше трудно да се каже.

— Институцията се ръководи пряко от администрацията на кметството — обясни Джеймс, докато продължаваха навътре. — Самият факт, че кметът Прайс лично наблюдава всичко тук — пазачите, оборудването, работата на институцията и служителите — би трябвало да ти говори достатъчно за това колко опасни са тези престъпници в очите на властта.

По коридора срещу тях с маршова стъпка се приближаваха двама пазачи, които не ги поглеждаха, докато влачеха един затворник с лице, наполовина обезобразено от белег с нащърбени ръбове. Затворникът се оживи, когато се разминаха.

— Виж ти — каза той, като надигна глава и протегна врата си, за да се обърне.

Мъжът злокобно огледа Брус и продължи:

— Какво прави тук тази деликатна хапка прясно месце?

Преди някой да успее да му попречи, мъжът се нахвърли върху Брус.

Без да се замисля, Брус зае бойна стойка. Но Джеймс го изпревари, като сграбчи дясната ръка на затворника, завъртя го и го блъсна в стената с такава сила, че лицето му почервеня.

— Добър рефлекс — отбеляза изненадано Дрейкон, като се обърна към Брус.

Сърцето на Брус удряше като чук в гърдите му.

— Явно от тренировките все пак има някаква полза — успя да отговори той.

Джеймс заговори предупредително на затворника:

— Още едно такова изпълнение и присъдата ти ще се удължи с няколко години. Лично ще се погрижа за това. Знам колко ти е приятно да си прекарваме заедно.

Тя му се усмихна накриво и затворникът изръмжа в отговор. После очите му отново се приковаха в Брус и той си позволи една лека мрачна усмивка.

— Кожата ти е прекалено мека и чиста за това място, хубавецо — просъска той. — Ако имаш нужда от малко белези, потърси ме.

Брус извърна очи. Сърцето му продължаваше да бие учестено, докато пазачите извлякоха мъжа по коридора. Той се опита да си представи мъжа като малко момче — като самия себе си, когато седеше на моравата пред къщата заедно с баща си и гледаше прилепите, докато излитат в нощта. Може би някои от тези хора никога не бяха имали детство.

Джеймс го гледаше с ръце, скръстени на гърдите.

— Какво си мислиш, Уейн? — попита го тя.

— Питам се в какъв момент човек се превръща от дете в убиец.

— Аха. Значи се интересуваш от криминална психология, така ли? — отвърна Джеймс — Е, попаднал си на подходящото място за това. Нашите затворници са такива, че ще му докарат кошмари. Нали видя този тип? Убил е четирима души в едно кафене.

По тялото на Брус пробяга ледена тръпка.

— Да, и на мен ми се стори приятен човек — измърмори в отговор той.

— Доктор Джеймс работи като главен надзирател тук вече десет години — добави Дрейкон. — Както сам видя, за да ръководиш подобно място, се изисква известна твърдост.

Те излязоха от тесния коридор и изведнъж се озоваха в необятно пространство, където пред тях един над друг се редяха етажи с многобройни затворнически килии. Брус застина на мястото си, когато видя действителните мащаби на психиатричната болница. Това място наистина беше като порта към ада.

— Какво има? — попита го сухо Дрейкон. — Започна ли вече да съжаляваш за онази автомобилна каскада?

— Това е женското източно крило — повиши глас Джеймс, докато крачеха надясно. — Мъжете са затворени в западното крило. Медицинският отдел е в централната част на сградата, между двете крила.

„Това обяснява формата на сградата“, помисли си Брус.

— Под нас има още едно ниво, в което са затворени пациентите на интензивно лечение. Днешната ти задача е да изметеш и избършеш коридорите в женското крило, както и да почистиш тоалетните за пазачите. Утре ще почистиш подземното ниво. До края на учебната година ще се съобразяваме с часовете ти, но от началото на лятната ваканция ще очаквам да те виждам тук всяка сутрин. Нашите чистачи се справят със задачата да поддържат безупречна хигиена на това място, така че според мен един милиардер не би трябвало да се затрудни да направи същото. Предлагам ти да се научиш бързо.

Брус погледна в една от килиите. На решетките се подпираше една затворничка в оранжева униформа, която оголи зъби в усмивка, когато улови погледа му.

— Ей, момичета! — провикна се тя, докато минаваха покрай нея. — Явно са ни докарали нов модел пазачи!

Останалите затворнички в крилото подеха нейния вик, като крещяха вулгарни предложения към него. Брус стисна зъби и си наложи да не отмества очи от пода на коридора. Беше виждал млади мъже, които подвикваха след Даян, и дори беше влизал във физически стълкновения с някои от тях заради това. Но за пръв път му се случваше да стане жертва на такова отношение. Защо не се усмихнеш, Брус? Преживяването му напомни за папараците, които кръжаха около него като мухи, като го бомбардираха с изискванията си и го наказваха, когато не им отговори както трябва. Той зърна за миг изражението на Дрейкон; въпреки горещото желание на детектива да го накаже както трябва, сякаш дори тя му съчувстваше малко в този момент.

За щастие, най-сетне стигнаха до края на крилото. Джеймс ги поведе през медицинските коридори, покрай няколко служители, които ремонтираха вратите, и по нова поредица от коридори, залети от студената зелена светлина на флуоресцентните лампи.

После влязоха в един асансьор, за да се спуснат в подземието. Долу беше тъмно, студено и влажно — сякаш тук никога не влизаше чист въздух. Над входа имаше табела: „ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ИНТЕНЗИВНО ЛЕЧЕНИЕ“.

— Това е най-лошото от всичко лошо, Уейн — подхвърли Джеймс през рамо — Ако бях на твое място, нямаше да се бавя излишно, докато си върша работата в този коридор.

Двама служители бяха заети да настройват електронната ключалка на вратата. Брус забеляза охранителните камери, подредени на равни интервали по тавана. Всички врати на подземното ниво бяха от солиден метал — умалена версия на тежките плъзгащи врати на главния вход на психиатричната болница, видимо поздрави от вратите в по-горните коридори на „Аркам“. На вратата на всяка килия имаше прозорец със стъкло, което сигурно беше куршумоустойчиво, и Брус успя да види някои от затворниците, които седяха в голите си стаи. Униформите на това ниво бяха различни от оранжевото облекло на останалите затворници. Бяха бели — все едно по този начин отбелязваха особено опасната им порода.

— Тук, долу, има по повече от всичко, Джеймс — отбеляза Дрейкон, докато вървяха по коридора.

Джеймс сви рамене.

— Престъпленията също са повече — отговори тя. — Едва вчера ни прехвърлиха още трима от Нощните хищници от затвора в Готъм Сити.

Дрейкон раздразнено поклати глава, когато чу това.

— Още не сте успели да разберете какво са искали да направят онази вечер, нали? — попита Джеймс.

— Опасявам се, че не.

— Нощните хищници? — обади се Брус.

Нямаше нищо против да сменят темата, защото така щеше да има нещо друго, освен присъдата си, за което да мисли в този момент.

— Колко от тях са затворени тук?

— Не мисли за тях, Уейн — отговори му строго Дрейкон. — Просто бъди благодарен/че това не е твоя работа.

От една килия в дъното на коридора се разнасяха няколко различни гласове. Докато се приближаваха към нея, Джеймс кимна към вратата на килията.

— Това е едно от новите попълнения, за които ви казах — обясни тя. — Никога не сме си имали работа с по-труден затворник от Нощните хищници.

Брус надникна през прозореца на вратата на килията и успя да види какво става вътре. Имаше трима мъже — един с цивилен костюм на детектив от полицията и двама с полицейски униформи — които се бяха скупчили около затворника и водеха разпита. Разгневените гласове, които чуваше, бяха на служителите на реда.

Брус чу как един от мъжете рязко попита:

— Смешно ли ти е? Да прережеш гърлото на един стар човек и да го гледаш докато кръвта му изтича? Как влязохте в банковите му сметки? Какво ще правят твоите хора с толкова милиони? Няма да ми отговориш, така ли? По-добре да изтриеш тази усмивка.

— За да не ти я изтрием ние — добави другият полицай.

— Кой друг беше с теб? — изръмжа първият.

По гласа му се познаваше, че не задава този въпрос за пръв път.

Брус се опита да види затворника, но вече отминаваха килията и той не успя. Гласовете на мъжете започнаха да се чуват все по-приглушено.

Джеймс поклати глава:

— Все още не е проговорила.

— Аз лично наредих да я прехвърлят тук — каза Дрейкон, като хвърли един хладен поглед на Брус. — Не се тревожи. Рано или късно винаги се пречупват.

Докато крачеха по коридора, зад тях продължаваха да се носят разгневените въпроси. Брус се замисли какво ли се опитваха да измъкнат служителите на реда от тази затворничка. Често щеше да слиза тук — и вероятно щеше отново и отново да става свидетел на същата сцена. Може би, когато отново минеше покрай онази килия, полицаите вече щяха да са накарали затворничката да проговори.

И може би Брус щеше да успее да я види.