Мари Лу
Батман (12) (Нощният хищник)

Глава 11

— Беше глупаво да направиш такова нещо.

— Направих го, за да я накарам да ми се довери.

Дрейкон се намръщи от другата страна на бюрото в кабинета си и подхвърли пред Брус един окаян сандвич.

— Затова ли се отказа от целия план? Не можеше ли поне да се опиташ да излъжеш? Сега нямаме на запис нищо от това, което ти е казала след този момент.

— Тя вече беше разбрала истината — отговори Брус — Прочетох го в погледа й. Нали искахте от мен да спечеля доверието й?

— Не ми казвай какво съм искала да направиш — тросна му се Дрейкон.

— Не ми се сърдете, че ви казвам истината.

Дрейкон отчаяно вдигна ръце, после разтърка лицето си.

— Така ми се пада за това, че се доверих на едно хлапе да открие нещо полезно за нас.

Брус се приведе напред, без да откъсва очи от детектива.

— Дайте ми още един шанс да говоря с нея. Тя нямаше да завърши разговора с тези думи, ако не искаше да говорим отново. Беше любопитна. Личеше си по начина, по който го каза.

— Не вярвай на нито една дума, която ти казва.

— Но вие не сте разговаряли нито веднъж!

— Разговаряла съм с много затворници — отвърна Дрейкон. — Мадлен те подлъгва със стратегически формулирани изречения, обръща въпросите ти срещу теб самия, иска да разбере защо се интересуваш от нея. А онова, което ти е казала накрая, не е нищо повече от примамка. Може би се е опитвала да те подмами да й кажеш нещо повече за родителите си.

— Престанете.

Дори Дрейкон се поколеба за миг, когато осъзна, че е престъпила една невидима граница. Тя въздъхна и по лицето й се изписа вина.

— Съжалявам, Брус — продължи по-меко тя. — Исках да кажа, че не бива да приемаш за чиста монета онова, което ти казва тя. Ако продължаваш да й позволяваш да води разговора както иска, ти ще следваш нейната игра, а не обратното.

Брус отвори уста, за да възрази, но размисли. Дрейкон имаше право. Ако не внимаваше, тя щеше съвсем да го изключи от разследването и сигурно идеше да промени графика му така, че изобщо да не работи в подземието — а това означаваше, че ще трябва да се върне към обичайните условия на пробацията си, с безкрайното еднообразие на всеки следващ ден. Той си спомни за изящните ръце на Мадлен, които сплитаха косата й, как наведе глава към него и на лицето й се изписа онази смущаваща усмивка. В очите й се виждаше цял океан от тайни, а в последните й, толкова лични думи към него имаше някаква неизказана тъга. Беше обзет от желание да научи повече, да чуе от нея тайните, които отказваше да разкрие пред полицията.

Вместо това Брус реши да отговори по друг начин.

— Ще внимавам. Обещавам. И ще следвам съветите ви за това, което й казвам.

При всяко слизане в подземието на „Аркам“ атмосферата му се струваше още по-потискаща и задушаваща от предишното.

Следващия път, когато застана пред прозореца на нейната килия, Мадлен бе седнала на леглото си, обгърнала коленете си с ръце. Брус остави нещата си в ъгъла на коридора и се доближи до вратата на килията, с ръце в джобовете. Когато стигна до стъклената преграда, извади ръцете си и ги вдигна така, че тя да ги види.

Преди да заговори, Мадлен го изпревари:

— Помислих си, че вече няма да те изпращат при мен.

Тя бавно обърна глава, за да срещне погледа му. Брус отново видя тези дълбоки, тъмни очи — и този път те се взираха в него толкова проницателно, все едно тя искаше да открадне мислите му.

— Днес не носиш микрофон — каза тя.

— Откъде си толкова сигурна?

Тя сви рамене.

— Детективът демонстрира повече гняв от обикновено. Нямаше да звучи толкова ядосана от безсилие, ако се надяваше да се сдобие с още информация чрез теб, а това означава, че не се е опитала да те накара отново да носиш скрит микрофон.

Мадлен отпусна брадичка на коленете си с жест, който изглеждаше неестествено невинен.

— Тя искаше да те извади от разследването, нали?

Брус се намръщи. Струваше му се, че Мадлен е в състояние да предвиди всяка една мисъл, която му минава през главата.

— Да — призна той.

— Тогава защо се върна?

Дрейкон няколко пъти го беше предупредила: „Не вярвай на нито една дума, която ти казва“. Но последните думи, които му беше казала Мадлен, продължаваха да отекват в съзнанието му.

— Мислех си за онова, което ми каза последния път — започна той. — И за начина, по който го каза.

Мадлен го погледна с престорена невинност.

— Какво имаш предвид?

— Ти ми каза, че сърцето ми тежи — продължи по-тихо той. — И аз чух как нещо в гласа ти се промени, все едно в тези думи имаше нещо, нещо, което се отнася и за теб самата.

Тя облегна глава на едната си ръка.

— Не — каза тя. — Просто знам какво е станало с родителите ти. Но всички знаят това, нали? Това беше моят начин да ти предложа съчувствието си. Имаш ли нужда от това, от човек като мен?

Тя отново му се усмихваше, лениво и многозначително, все едно бе намерила нещо интересно и искаше да си поиграе с него — но вече говореше за родителите му. Дрейкон го беше предупредила да не й позволява да води разговора. И точно според думите на детектива Мадлен правеше именно това, като се забавляваше с подробностите от миналото му.

— Нямам нужда от съчувствието ти — отговори той. — Просто се опитвам да те разбера.

— Колко мило от твоя страна — промърмори тя, а гъстите й мигли се спуснаха като завеси над тъмните очи. — Следващия път ми донеси цветя. Нищо ли не знаеш за изкуството на съблазняването?

— Ти се забавляваш с мен, защото това ти доставя удоволствие.

Той видя блясъка на белите й зъби, когато усмивката й стана по-широка.

— О, само ми се иска.

Брус се намръщи, когато страните му поруменяха. Какво си мислеше, когато се опитваше да научи нещо повече от нея? Мадлен Уолъс бе затворничка в психиатричната болница „Аркам“ — от всяка гледна точка тя не беше наред, а точно сега си играеше на някакъв извратен флирт с него. Беше убила хладнокръвно трима души, като бе прерязала гърлата им с прецизността на хирург психопат. Брус изведнъж се почувства като глупак заради това, че идва тук долу и очаква логични отговори от нея. От думите й нямаше никаква полза — нито от онова, което му беше казала преди, нито от това, което му казваше сега. Той реши да смени тактиката.

Брус поклати глава и се извърна.

— Знаеш ли какво? Забрави — подвикна през рамо той. — Очевидно няма да стигнем доникъде.

— Чакай.

Той спря. Когато погледна назад, видя, че Мадлен се е обърнала с лице към него и е провесила крака от ръба на леглото, подпряна с две ръце на рамката на матрака. Дългата й права коса се спускаше като завеса от двете страни на лицето й, на което бе изписано сериозно изражение.

— Аз също изгубих майка си — каза тя.

Брус неволно се обърна към нея.

— Лъжеш — отговори той, като искаше да види как ще се защити тя.

— Аз също изгубих майка си — повтори тя. — Така че знам какво е чувството, когато сърцето ти тежи по този начин. Затова го казах.

— Какво се случи с нея? — попита Брус.

— Много си любопитен.

Той не трепна.

— Ти вече знаеш какво е станало с моите родители.

— Е, и?

— Мисля, че е съвсем честно да те попитам същото. От полицията ми казаха, че майка ти е извършила престъпления.

Развеселената искрица в очите й мигновено угасна, а на нейно място се появи гняв.

— Ти не знаеш нищо за майка ми — каза тя. — Както и за мен.

После въздъхна и извърна поглед, потънала в мислите си.

— Майка ми беше професор по роботика в университета в Готъм Сити. Беше най-добрата в своя научен отдел и една от най-добрите в този клон на науката. Прекарваше дългите почивни дни с мен, като ми показваше как да разглобявам часовници и отново да ги сглобявам. Дори когато беше особено заета, винаги намираше време да седне с мен вечерта и да ми покаже как работи някоя програма и как един ред от нея може да накара една изкуствена ръка да се раздвижи.

Мадлен му кимна, преди да продължи:

— Ти би трябвало да разбираш това, нали, Брус Уейн? Имам предвид, че вече ръководиш технологичната компания „УейнТех“.

От последните думи на Мадлен по гръбнака на Брус пробяга ледена тръпка, точно както от предишните й думи за роботиката очите му бяха светнали. Толкова ли си приличаха?

Мадлен беше забелязала промяната в поведението му.

— Сродна душа — промърмори на себе си тя, като се премести по-близо до ръба на леглото. — Какво си разглобявал като дете? Часовници? Роботи?

— Телефони — отговори той.

Спомените за това вече се връщаха в съзнанието му — как седеше на бюрото си и се взираше в купчината от интегрални схеми и батерии, които преди това бяха образували едно цяло устройство.

— И лаптопи — добави той.

— И аз — каза Мадлен. — Сглобявах си ги сама.

— Сглобявала си компютри?

— Да. За себе си и за други хора.

Брус кимна към ръцете й.

— Така ли се сдоби с тези мазоли?

— Забелязал си мазолите ми — каза тя и сви розовите си устни. — Аха. Значи Брус Уейн не е толкова скучен, колкото изглежда.

Сега беше ред на Брус да се усмихне.

— Какво си мислиш? Не само ти си наблюдателна.

Мадлен се разсмя с красив смях, мелодичен като звън.

— Работата ми е да знам това, което останалите не знаят — отговори тя, като му намигна.

Брус разпозна цитата.

— Шерлок Холмс — изрече той и се наслади на впечатленото изражение, което произведоха думите му.

— Много добре — каза тя и потърка мазолите на върховете на пръстите си. — Но мазолите ми са от свирене на цигулка. Явно имам повече общи неща с Холмс, отколкото предполагах досега.

Значи свиреше на цигулка. Той започваше да се пита дали на света имаше нещо, което това момиче да не можеше да прави.

„Внимавай, Брус.“ Усещаше как това момиче започва да го привлича, как гореше от желание разговорът им да продължи, как искаше да разбере всичко за нея.

Но той не говореше с обикновено момиче — не, това беше Мадлен, хладнокръвен убиец, затворен в психиатричната болница „Аркам“, престъпничка, която го предизвикваше в една игра с неписани правила. Сградите и лабораториите на досегашните й жертви бяха взривени от нейните съучастници. Тя сигурно нямаше да се поколебае да направи същото с него и с „УейнТех“. Брус си го повтори още няколко пъти, докато отново не се почувства здраво стъпил на земята. „Престъпленията са в кръвта й.“ Детектив Дрейкон му го беше казала.

„Стига толкова празни приказки.“

— От майка си ли научи всичко това? — попита той, като се опита да насочи разговора обратно към миналото й.

Мадлен извърна поглед. Брус изпита необяснимо разочарование, че беше прекъснал личния им разговор.

— Защо се интересуваш от това? — попита го тя, като измъкна крака изпод себе си и се облегна обратно на стената. — Тя е мъртва. Умря в затвора.

„Умряла е в затвора.“

— Какво е направила, за да се озове в затвора?

Очите на Мадлен се скриха зад дългите мигли и сякаш потъмняха още повече. Какъвто и да беше отговорът на този въпрос, тя не искаше да говорят за това.

— Винаги си любопитен, нали? — попита го тя. — Точно Затова се връщаш тук, за да си говориш с мен. Не получаваш нищо друго, освен че задоволяваш любопитството си. Точно затова си разбил колата си в онова преследване, така че се озова с метла в ръка по коридорите на „Аркам“. Мислиш си, че ще разкриеш тайните на Нощните хищници, така ли?

— А ти? — попита Брус. — Какво искаш ти? Кого защитаваш? Защо не казваш на детектив Дрейкон нищо за плановете на Нощните хищници? За сградата на „Белингъм“?

— А, това ли. Не можеш ли да забравиш за това, Брус?

— Да го забравя? Аз съсипах колата си, а онзи човек, на когото попречих да се измъкне, вече е мъртъв — така че… да, трудно ми е да забравя за това.

Беше изстрел в тъмното, но той искаше да види дали ще постигне нещо с него. Брус й хвърли един поглед, преди да продължи:

— Аз не съм като Нощните хищници. Не съм готов да захвърля някого, след като вече не ми върши работа. Бих искал да разбера защо онази сграда е била толкова важна.

Тя продължи да го гледа изучаващо, преди да отговори:

— Нека да кажем, че ти си човек, който живее в един черно-бял свят, Брус Уейн. Знаеш, че някъде там съществуват цветове. Затова четеш всички книги за цветовете, които можеш да намериш. Проучваш този въпрос денонощно, докато не научиш наизуст дължината на светлинната вълна на синьото, червеното и жълтото и не стигнеш до логичното заключение, че стръкчето трева е зелено, а небето е синьо. Можеш да ми кажеш всичко, което има да се знае за цветовете, макар и никога да не си ги виждал с очите си.

Тя се облегна на коленете си.

— А после, един ден, виждаш нещо цветно. Ще го познаеш ли? Ще разбереш ли изобщо, че си го видял? Можеш ли наистина да разбереш истината за нещо — или за някого — ако не я изпиташ лично?

Брус присви очи. Тя говореше така, все едно вече бе остаряла.

— За мисловния експеримент на франк Джаксън ли ще ми разказваш сега? — попита я той.

— Значи и ти знаеш за философските проучвания на Джаксън? Е, явно наистина си интересен, Брус Уейн.

— Какво искаш да кажеш?

Мадлен се отблъсна от леглото и пристъпи по-близо до него. Изражението й напомняше за спокойно море, в дълбините на което се крият незнайни чудовища, и Брус неволно отстъпи крачка назад, когато тя го доближи. Мадлен спря точно до прозореца, който ги разделяше, после се приведе напред, докато той не различи всяка подробност по нея — малкото, едва забележимо петънце от белег по рождение на тънката й шия, плътните й мигли, всеки отделен лъскав кичур от косата й, плътните й устни, които се извиха нагоре в усмивка. „Господи.“ Беше плашещо красива.

— Ще ти кажа първото правило, когато искаш да заблудиш някого — каза тя. — Трябва да смесиш няколко лъжи с много истини.

Тя повдигна брадичка и го погледна изпод завесата на миглите си.

— Не е лесно, нали? Да повярваш на нещо, което ти казвам?

Значи Мадлен все пак си беше играла с него през цялото време — дори когато в думите й прозираше болка, дори когато по лицето й се четеше гняв.

— В такъв случай може би наистина си губя времето с теб — отговори той.

— Би трябвало да си ми благодарен. Аз ще те науча на нещо — каза Мадлен и загадъчната й усмивка стана по-широка. — Не вярвай на нищо, съмнявай се във всичко. Ако искаш да разбереш истината, не бива само да стоиш тук и да се опитваш да ме накараш да проговоря. Излез навън, за да видиш цветовете със собствените си очи.

В съзнанието на Брус ясно изникна споменът за бягството на Нощния хищник от кръстовището на „Истъм“ и „Уикър“. Какво се беше случило зад избелялата тухлена фасада на фабриката на „Белингъм“? Брус не успяваше да откъсне поглед от лицето на Мадлен. По гръбнака му пробягаха тръпки.

— Ти се страхуваш от мен — каза тя.

Вместо той да открие категория, в която да я постави, тя разбиваше всичките му категории — на всяка крачка.

— Ти си заключена в подземието на „Аркам“ — отговори той. — Не се страхувам от теб.

— Може би се страхуваш от това, че ме харесваш — каза тя с мила усмивка.

— Защо смяташ, че те харесвам?

— Ами… говориш доста повече, когато си с мен.

— Мога да кажа същото и за теб.

В очите й се появи предизвикателна искрица и тя отметна косата си над едното рамо, като лъскаво въже.

— Може би просто ми харесва да се опитвам да ти прочета мислите — отговори тя.

Брус облегна едното си рамо на стъкления прозорец, който ги разделяше, и въздъхна.

— Знаеш ли изобщо защо са били там?

Мадлен отпусна ръка на хълбока си и прехапа долната си устна, като го гледаше изучаващо. Той се запита какво ли търси да види в него. Най-сетне тя отговори:

— Върни се в онази сграда. Ако искаш да научиш нещо, трябва да влезеш вътре.

„Вътре.“

— Какво е това? Предчувствие или нещо, което знаеш от работата си с Нощните хищници?

Тя само сви рамене.

— Може би знам някои неща.

— Знаеш ли кой е ръководителят на Нощните хищници?

— Толкова много въпроси задаваш. Не мога да отговоря на всичките вместо теб — трябва и сам да се постараеш да научиш нещо.

— Откъде да знам, че ми казваш истината? Нали току-що ми каза да се съмнявам във всичко.

Тя изглеждаше доволна да го чуе.

— Наистина трябва да се съмняваш в мен повече от всички останали — отвърна тя. — Но ми се струва, че искаш да стигнеш до дъното на истината за Нощните хищници, а полицията вече не иска да участваш в това.

Може би разполагам точно с тази информация, която ти трябва — но ти си онзи, който ще трябва да я използва по предназначение.

Точно затова се беше върнал — за информацията, която Дрейкон се опитваше да измъкне от нея от няколко месеца насам. „Не сваляй гарда. Тя може да се възползва от теб.“ Брус се запита дали не искаше точно това — просто за да види на какво е способна.

— Ти знаеш, че най-вероятно ще предам тази информация на полицията. Защо ми го казваш, след като си мълчала пред тях в продължение на няколко месеца?

В очите на Мадлен се появи игриво пламъче.

— Защото така, господин Уейн — отговори му тя. — Явно доста съм се привързала към твоите посещения.

И макар че всичко в него му казваше да запази дистанция, защото това бе момиче с кръв по ръцете си, която може би продължаваше да работи за цяла организация от убийци — все пак му се искаше да остане тук, за да продължи да си говори с нея. „Няма друг начин“, каза си той, за да се опита да оправдае това усещане. „Постигам повече напредък с нея, отколкото всеки представител на полицията. Аз съм единственият им шанс в това разследване.“

— И какво ще намеря, когато вляза там? — попита я Брус.

Тя лукаво докосна устните си с пръст, после му махна за довиждане, докато се отправяше обратно към леглото си.

— Провери тухлите в основата на северната стена на сградата. Ще те оставя сам да решиш дали това е било полезна информация.

Брус също се извърна. Може би току-що го беше излъгала за всичко, но това не спираше сърцето му да бие лудо в гърдите. „Полезна информация.“ Думите й се бяха запечатали в съзнанието му и той се почувства задължен да ги последва там, където щяха да го отведат.