Мари Лу
Батман (27) (Нощният хищник)

Глава 26

Ивици от светлина. Шумове от операторски екип и тичащи хора в униформи. Тътенът на хеликоптера, който продължаваше да се носи над концертната зала Брус възприемаше всичко около себе си като зашеметен, но нямаше време да осмисли нищо. Той скри черния си костюм и се преоблече в собствените си дрехи. Върна се обратно по тунелите и се появи пред полицаите. Те го отведоха до колите, подредени като барикада, където го чакаха Алфред и Харви.

Алфред беше измислил някаква история за това, че Нощните хищници бяха измъкнали Брус от ареста, за да го принудят да им отвори банковите си сметки Брус обясни как беше използвал достъпа до сметките си, за да обезвреди дроновете от разстояние. Харви потвърди показанията им.

Ако някой беше заподозрял Брус, че е бил силуетът в черно на покрива, никой не каза нищо за това.

Даян беше увита в одеяло и седеше с изправен гръб на носилката до една от линейките на барикадата. Когато Брус и Харви стигнаха до нея, тя протегна треперещите си ръце към двамата и силно ги притисна към себе си. Брус Затвори очи и потъна в тази прегръдка. Поне всички те бяха тук. Поне приятелите му все още бяха живи. Нищо друго нямаше значение.

Когато отвори очи, за миг му се стори, че видя сред тълпата едно момиче с тъмни очи. Стори му се, че чува гласа й. Може би, ако отново затвореше очи, щеше да се озове в коридорите на „Аркам“, когато ги отвори — а зад стъклената преграда щеше да стои едно момиче, което насмешливо щеше да наклони глава срещу него, сплело косата си на лъскава черна плитка.

Но когато отново погледна натам, тя беше изчезнала, а на нейно място имаше тълпа от полицаи и репортери.

На следващата сутрин Брус отново се събуди в своето имение и с накуцване слезе във вътрешния двор. Тялото му беше натъртено и ожулено на стотина различни места, но за пръв път от дълго време насам беше спал непробудно през цялата нощ. Не беше сънувал нищо. Не беше имал никакви кошмари за коридори и заплашителни силуети. Чувстваше се нереално, докато гледаше как светлината на слънцето прониква през прозорците на неговия дом и хвърля ярки шарки по пода. Все едно изминалата нощ изобщо не се беше случила.

Когато излезе на двора, Алфред вече беше сервирал поднос с кафе, яйца и препечени филийки. Брус предпазливо се отпусна на един стол и се огледа, като остави погледа си да се отпусне в успокояващата зеленина наоколо. Утрото беше неестествено тихо. Чуваха се единствено песента на птиците и шумът от един далечен фонтан. Как беше възможно едва през миналата нощ концертната зала да е била обсадена и пълна със заложници, а в ушите му да са отеквали тътенът на витлата на хеликоптера и изстрелите на оръжията?

— Добро утро, господарю Уейн.

Брус се обърна на стола, за да погледне настойника си, който се приближаваше с един куп писма под мишница.

— Радвам се, че го виждам с очите си, Алфред — отговори той.

— Лушъс беше тук по-рано — каза Алфред, след като седна срещу него. — Искаше да ти предаде благодарностите си. Ако полицията реши да разследва в „УейнТех“, той ще се погрижи да не стигнат до теб.

— Някой подозира ли, че-?

Алфред поклати глава.

— От полицията са издали нареждане за задържане на „неидентифициран нападател в черно“. Няма да те открият — поне ако зависи от Лушъс.

Брус се опита да се усмихне на Алфред.

— Извини ли се на Лушъс от мое име за това, че влязох с взлом в лабораторията му?

— Като се има предвид всичко останало, Лушъс няма нищо против тази кражба — отвърна Алфред и кратко се засмя. — И искаше да се срещнете по-късно през деня/ За да ти благодари лично, ако си в състояние за това. Съобщи ми, че екипът в „УейнТех“ веднага ще се заеме с пропуска в програмата на дроновете, от който се е възползвала Мадлен. Доста голям пропуск, бих казал.

Алфред пусна на масата пликовете, които бе донесъл.

— Тези бяха оставени на портала за теб.

Брус прехвърли пликовете, като разпозна имената и някои от адресите на подателите. Бяха поздравителни картички, изпратени от съученици и приятели, учители и служители на „УейнТех“. Ръката му застина, когато стигна до един от тях. Беше от Ричард. Той вдигна очи към Алфред, който просто кимна, и внимателно отвори плика. В него имаше поздравителна картичка, която му пожелаваше скорошно оздравяване. Брус я отвори и видя кратко съобщение, написано на ръка.

„Благодаря ти.“

Дори след всички тези години Брус разпозна почерка на Ричард. Той отново прочете двете думи, които му беше написал. Ричард нямаше как да знае, че човекът със защитния костюм в концертната зала е бил Брус. „Или имаше?“ Дали не беше разпознал бойните техники на Брус или гласа му? Брус поклати глава, зашеметен от тази мисъл, и за миг си представи Ричард в ареста на полицейското управление. Дали Ричард нямаше да разкрие самоличността му на полицията?

Това със сигурност отговаряше на категорията, в която попадаше Ричард. Отмъстителен, огорчен, предизвикателен и нетърпелив да види Брус наказан за втори път. Но Брус продължаваше да препрочита съобщението от него. „Благодаря ти.“

Струваше му се, че някъде в тези две прости думи се крие неизказано обещание да запази тайната на Брус.

Хаосът от предишната нощ се върна в мислите му.

— Чувствам се така, все едно не съм изцяло тук, Алфред — призна Брус.

— Знам — отвърна меко Алфред. — Дай си малко време, за да се справиш с всичко преживяно.

Той въздъхна и проницателно се вгледа в младия мъж, на когото беше настойник.

— Имам чувството, че ще ми е трудно да не ти позволявам да се забъркваш в неприятности, господарю Уейн — макар и да доказа, че си способен да се справяш с тях.

Брус си спомни за неподвижното тяло на Мадлен в прегръдките си. Мислите му продължаваха да се въртят като вихрушка и той нямаше сили да попита Алфред какво ще направят от полицията с тялото й. Къде щяха да я погребат?

— Струва ми се, че не съм доказал кой знае какво — отвърна Брус.

Алфред го погледна многозначително.

— Само внимавай да не ми докараш твърде много сърдечни удари. Аз няма да стана по-млад, нали знаеш?

В двора отекна звънецът на входната врата. Алфред продължи да го гледа в продължение на още един миг, после се изправи и отиде да отвори. Брус отново се обърна към вътрешния двор, докато не чу познати гласове. Той хвърли поглед през рамо.

Бяха Даян и Харви, които носеха подаръци. Харви беше с черно яке и бе преметнал раница на рамото си, русата му коса беше пригладена назад, а на лицето му грееше широка усмивка. Даян изглеждаше по-сдържана — здрава и относително невредима, дори небрежна с възголемия си бял пуловер и раирания клин. Но кафявите й очи блестяха, измъчени и замислени. И все пак, когато видя Брус, лицето й грейна и тя изправи рамене.

Мрачното настроение на Брус се стопи, когато ги видя.

— Не мога да повярвам, че вече си на крака! — възкликна Харви.

Той хвана протегнатата ръка на Брус и го дръпна към себе си, за да го прегърне. С другата си ръка го потупа по рамото — твърде силно, така че Брус изохка от болка и се разсмя.

— Чух, че един от полицаите от специалните части е водил битка с брата и сестрата Уолъс на покрива, а ти си помогнал на полицията да проникне в сградата. Всичко е такава бъркотия — никой не е сигурен какво точно се е случило. И все пак, по дяволите — на твое място нямаше да стана от леглото цял месец и нямаше да правя нищо друго, освен да свалям филми и да унищожавам пица след пица.

Брус се отдръпна от него и се обърна, за да прегърне Даян.

— Е, като се има предвид, че ти наистина преживя една нощ като заложничка, нямам оправдание — каза той.

Даян обгърна врата му с ръце и силно го прегърна.

— Благодаря ти, Брус — каза тя. — Не знам дали щях да бъда тук, ако не беше помогнал на полицията.

Брус затвори очи и отвърна на прегръдката й. Тя явно не знаеше, че човекът с черния шлем е бил той — че е бил заедно с нея в концертната зала и е видял изплашеното й лице. Всичко му изглеждаше толкова нереално.

— Радвам се, че дойде — промълви той.

— Знаеш ли, че в полицията не знаят какво да правят с теб? — започна Даян, когато се настаниха до него.

Алфред изнесе допълнителни порции яйца и препечени филийки, както и още две чаши кафе.

— Тази сутрин по новините съобщиха, че Нощните хищници са те измъкнали от затвора, за да те принудят да им дадеш кодовете за достъп до банковите си сметки.

Брус размени облекчен поглед с Харви. Харви все още не изглеждаше съвсем уверен в това, че се е наложило да наруши закона, но Брус все пак не смяташе, че приятелят му ще отиде да се предаде сам в полицията.

— А твоята хитрост спаси всички ни — продължи Даян. — Но освен това все пак няма как да си затворят очите за…

Тя се поколеба, преди да каже:

— За писмото на Мадлен. В полицейското управление на Готъм Сити все още се чудят дали отново да те изправят пред съда.

— Ще бъде истинска глупост да те обвинят за нещо, Брус — каза Харви. — А ти знаеш колко много означава това, когато го казвам аз.

Струваше му се, че нито едно от тези неща — колебанията на полицията, възможността отново да го съдят — няма никакво реално значение.

Както обикновено, Даян забеляза промяната в настроението на Брус Тя кимна към порцията му, която не беше докоснал, и се обърна към него с по-сериозно изражение.

— Ще се оправиш ли? Знам, че сигурно не ти е лесно след всичко, което се случи вчера.

Тя протегна едната си ръка и Брус видя, че трепери неконтролируемо.

— Надявам се, че това ще изчезне. Някой ден.

— Някой ден — кимна Брус, а мислите му се върнаха към Мадлен.

Сякаш все още виждаше тялото й, очертано от светлината на прожектора, и усещаше как потръпва, притисната в него. Споменът за това отново и отново се появяваше в съзнанието му. Той рязко поклати глава. Не беше единственият, който бе преживял травма през изминалата нощ. Тази сутрин много други хора също щяха да бъдат принудени да събират парчетата от живота си.

Харви се облегна назад и въздъхна.

— Мисля, че ще ти се наложи завинаги да се примириш с това, че ще бъдеш на първите страници на вестниците в Готъм Сити — пошегува се той, но в думите му имаше и тъга. — Сякаш не се интересуват от нищо друго, освен от последното развитие около твоята история. Опитват се да вземат интервю от всички хора, които те познават дори съвсем бегло. Таблоидите вече си измислят собствени версии за онова, което се е случило.

— Скандално — поклати глава Даян. — Ще ти се наложи да носиш маска или нещо подобно, за да избегнеш целия този цирк.

Брус се запита какво ли щеше да каже тя, ако разбереше за защитния му костюм. Вниманието му отново се върна към Харви. Той кимна към раницата, която носеше със себе си неговият приятел.

— За какво ти е това? — попита го той.

Харви го погледна и дълбоко си пое дъх.

— Ами — започна неуверено той. — Нали си спомняш как ти казах, че съм докладвал за баща си?

Даян се усмихна в очакване на следващите думи на Харви, но Брус не отговори, потънал в спомена за това как Харви му беше помогнал да избяга от полицейското управление. Той кимна в очакване Харви да продължи.

— Оказва се, че той ще прекара известно време зад решетките. Така че се питах… имам предвид…

Гласът на Харви го предаде за миг, докато търсеше подходящите думи.

— Питах се дали ще имаш нещо против да остана у вас. Само за малко — за няколко седмици, докато започне есенният семестър в университета. Донесъл съм си повечето неща — добави той, като кимна към неголямата си износена раница. — Разбира се, ако е проблем, мога да…

Очите на Брус леко се разшириха. Значи Харви най-сетне — най-сетне беше решил да продължи със своя живот и да остави баща си в миналото. Завинаги.

Харви изглеждаше така, сякаш се кани да започне да се извинява, но Брус се приведе към него и го спря, като го погледна в очите.

— Остани — каза му той. — Остани колкото искаш.

Харви се поколеба още малко.

— Реших, че и аз трябва да проявя малко смелост — каза той.

Брус отпусна ръка на рамото на своя приятел.

— Ти си по-смел, отколкото аз някога съм бил.

Даян прегърна Харви и Брус се присъедини към тях, като се наслаждаваше на близостта им. Ето това тук беше най-важното. Той си помисли, че днес не бяха длъжни да идват; и двамата бяха понесли тежко изминалата нощ и вероятно бяха също толкова изтощени, колкото и той. Но въпреки това бяха дошли, за да бъдат до него, да се опитат да го ободрят, и той беше обзет от дълбока благодарност, че има тези приятели, с които може просто да бъде себе си.

На света винаги щеше да има лъжци, предатели и крадци, но щеше да има и добри хора като тях двамата.

Приятелите му останаха при него, докато Алфред не излезе отново на двора, за да каже на Брус, че има и още един посетител. Брус се извини, стана от масата и остави Даян и Харви да правят списък на концертите, на които можеха да отидат преди началото на учебната година в университета. Отправи се обратно навътре в имението, където във фоайето го очакваше един висок силует.

Беше детектив Дрейкон, а до нея стоеше непознат мъж, когото Брус виждаше за пръв път. Когато чу Брус да се приближава, тя се обърна и му протегна ръка. В другата си ръка неловко стискаше букет цветя и картичка.

— Здравей, Брус — каза му тя и кимна към мъжа до себе си. — Това е детектив Джеймс Гордън.

Детективът топло погледна Брус; когато се ръкуваха. Беше млад, но в него имаше нещо — може би в гъстите вежди или в дълбоко разположените очи на светлото му лице, по което вече се бяха врязали бръчки, което го караше да изглежда по-мъдър, отколкото подхождаше на годините му.

— За мен е чест, господин Уейн.

— За мен също, сър — отговори Брус.

— Гордън пристигна от Чикаго — обясни Дрейкон. — Той ще заеме моето място в полицейското управление на Готъм Сити.

Брус изненадано вдигна очи към нея.

— Твоето място?

— Предложиха ми по-висока позиция в Метрополис, така че в края на този месец напускам полицейското управление в Готъм Сити и ще се прехвърля там — като директор на отдела по сигурността.

Брус не сдържа усмивката си.

— Поздравления, детектив — каза той.

— Всъщност всичко е благодарение на теб — отвърна Дрейкон.

Тя несръчно размаха ръка, в която продължаваше да стиска букета, докато Алфред не я спаси от мъките й, като го взе и ги остави, за да намери ваза.

— Момчетата от управлението настояха да ти изпратим това — обясни тя, като оправи очилата си. — Когато се почувстваш по-добре, бихме искали да те поканим официално, за да получиш почетно свидетелство за действията си.

Брус погледна картичката, която му беше подала. Вътре бяха надраскани множество различни подписи.

— След всичко, на което ви подложих? — попита той, като се усмихна иронично на Дрейкон. — Не го очаквах.

Дрейкон престорено сложи ръка на кръста си, но и тя се усмихваше.

— Просто вземи проклетите цветя, Уейн, преди да съм размислила.

— За какво е свидетелството?

— За решителни действия, които са спасили живота на полицейски служители и обикновени граждани — отговори вместо нея Гордън. — Обезвреждането на дроновете е било сериозна проява на смелост от ваша страна, господин Уейн.

Дрейкон сви рамене, все едно не беше сигурна с какви думи да го поздрави.

— За героичните ти изпълнения — добави тя. — Нямаше да постигнем толкова много, ако не ни беше помогнал.

— Браво — допълни Гордън.

Брус се поколеба, преди да попита:

— А Ричард Прайс? Какво ще стане с него?

— Срещу него ще бъдат предявени обвинения — отговори Дрейкон. — Но той ни оказа пълно съдействие в задачата да открием всички останали Нощни хищници, които успяха да се измъкнат снощи. Ще се погрижа присъдата му да бъде коригирана в съответствие с всичко, което е преживял. Знам, че ти е приятел, Брус, а той не крие, че съжалява за действията си.

Брус си представи как щеше да продължи животът на Ричард без баща, под сянката на вината, която завинаги щеше да носи на раменете си, след като се беше забъркал с неподходящите хора и животът му се беше променил заради това. Може би, след като излежи присъдата си, Ричард все пак щеше да успее да намери утеха и умиротворение сред останалите хора от семейството си.

— Благодаря, детектив — отговори Брус.

Дрейкон топло му се усмихна.

— Виж, Брус, давам си сметка, че в началото се отнасях прекалено твърдо с теб. Когато те осъдиха на общественополезен труд, аз наистина исках да ти покажа колко привилегирован е бил животът ти и да ти напомня, че не можеш просто да правиш каквото си искаш.

Тя помълча, преди да продължи:

— Но ти си имаш собствени причини, за да търсиш справедливостта. И аз се радвам, че работихме заедно през последните няколко месеца. Въпреки всички предизвикателства. Ти си добро момче, Брус, и имаш добро сърце. А след всичко, на което си станал свидетел и си изстрадал, това никак не е малко.

Брус се поколеба, после каза:

— Благодаря, детектив.

Дали наистина беше добър човек? Беше наранил хората, които го обичаха; беше постъпвал на своя глава всеки път, когато му беше наредено друго, отново и отново. Но може би във всичко преживяно имаше някакъв смисъл — нещо, което щеше да разбере по-добре, когато започнеше да управлява наследството на родителите си.

Едното ъгълче на устните му се повдигна в усмивка.

— В такъв случай… очаква ли ме още пробация? Разбира се, не искам да кажа, че пробацията не ми доставя удоволствие…

При тези думи и двамата детективи се разсмяха и Дрейкон отговори така, както го правеше преди.

— Не и този път — каза тя. — Като се имат предвид ситуацията, в която попадна, и твоят принос за разрешаването й, беше взето решение да бъдеш напълно оправдан, а в досието ти няма да бъде включвано нищо, свързано с този случай.

Тя прикова строгия си поглед в Брус, преди да продължи:

— Но не си насилвай късмета. Нека това да бъде последният път, когато попадаш на мерника на полицейското управление в Готъм Сити.

— Последният — потвърди сериозно Брус. — Съмнявам се, че някога отново ще ми се случи да се замеся в нещо толкова крайно.

Дрейкон сви устни.

— Предполагам, че си прав.

Този път Брус забеляза някакво колебание по лицето на детектива, все едно в мислите й имаше и още нещо.

Гордън се приведе към него:

— Открихме доказателства за това, че Камерън Уолъс носи вина за трите убийства, за които първоначално беше обвинена Мадлен — тогава не знаехме, че е жив, така че тестът на ДНК вече не носи същата тежест. Тя също е била там, но е по-вероятно да няма нищо общо с убийствата.

Брус кимна твърдо, като се опитваше да прогони спомена за неподвижното тяло на Мадлен от мислите си. Но когато погледна към детектив Дрейкон, отново забеляза предишното необичайно изражение. Любопитството му взе връх.

— Има ли нещо, което не ми казваш? — попита той.

Зад гърба на Брус се разнесе гласът на Алфред, който се връщаше от кухнята.

— Може би е по-добре да му кажете, детектив — обади се той. — И сам ще разбере — по един или друг начин.

Дрейкон разтърка слепоочията си, после оправи сакото си.

— Става дума за Мадлен — тялото й е изчезнало от болницата един час след като я закарахме там.

Брус замръзна.

— Какво?

— Проследихме я до летището, където разбрахме, че вече е успяла да хване полет до задгранична дестинация.

Мадлен не беше загинала. Нищо подобно.

Беше жива.

Беше заблудила медицинските екипи да я закарат в болницата, а в хаоса след това се беше измъкнала. Брус си спомни бледото й лице, сълзите и сбогуването. Всичко това беше поредната — последната — измама.

Той не успя да се сдържи — наведе глава и се разсмя. „Естествено, че е открила начин да се измъкне на свобода.“

— Е — каза Брус, след продължително мълчание. — Значи сигурно е намерила и начин да изпрати всички пари в собствената си сметка, където и да е сега.

Гордън се прокашля и Брус го погледна.

— Какво? — попита той.

— Мадлен не е взела парите от сметките на Нощните хищници — отговори той.

Брус застина, когато чу това.

— Не е ли?

— Не — потвърди Гордън. — Пренасочила е всички средства към благотворителна организация. Фондът за съдебна защита на Готъм Сити току-що е получил дарение от името на нейната майка — в размер на милиони долари.

След тези думи Брус погледна първо към единия детектив, а после към другия. Фондът за съдебна защита на Готъм Сити беше благотворителната организация, на която бе помагала майка му с всички събития, организирани от нея — групата за защита в съда на всички онези, които не можеха да си позволят услугите на адвокат. А Мадлен току-що беше дарила всички пари на Нощните хищници на тази организация. Когато детективите се заговориха за това, Брус се загледа навън през прозореца и се запита какво си беше мислила тя, когато го беше направила — и какво я беше накарало да го стори.

Може би вече не вярваше, че двамата защитават противоположни каузи. Може би и той я беше променил така, както тя бе променила него. Може би това беше финален жест за сбогуване, независимо дали бяха приятели, врагове или нещо повече.

А може би след всички лъжи, изречени между тях, това бе нейният начин да му каже истината за себе си.