Мари Лу
Батман (4) (Нощният хищник)

Глава 3

Непозволена намеса на местопрестъпление. Отказ да се подчини на полицейско нареждане. Възпрепятстване на работата на служителите на реда.

Ако Брус се беше надявал да избегне заглавията след повишеното внимание на медиите към осемнайсетия му рожден ден, сигурно не трябваше да блъска чисто новата си кола в автомобила на престъпник, след като го е преследвал през града. Особено когато му оставаше толкова малко до завършването.

Ако не друго, заглавията поне вече не се занимаваха с родителите и богатството му, а вместо това задаваха въпроси за здравословното му състояние, на фона на фотографии на катастрофиралата му кола на цялата първа страница. Веднага след катастрофата в интернет се бяха завихрили слухове, че е мъртъв, както и предположения, че е карал под въздействието на алкохол или се е опитвал да избяга от полицията.

— Интересни седмици, нали? — отбеляза Лушъс Фокс, който седеше от другата страна на масата.

Двамата бяха в една от чакалните на съда и гледаха новинарския канал, по който повтаряха записа от сблъсъка на неговия астън мартин с колата беглец. От катастрофата бяха минали две седмици, а Брус все още страдаше от слабо главоболие заради мозъчното сътресение, което бе понесъл. Беше пропуснал цяла седмица от училище, а на втората бе принуден да понесе разпитите на съучениците си и тълпите от репортери, които обсаждаха входа на фамилното имение. И въпреки всичко това все пак изпитваше известно удовлетворение, когато гледаше репортажа по телевизията. За всички зрители — дори за Лушъс — беше съвсем очевидно, че ако Брус не се беше намесил, престъпникът щеше да избяга от полицията.

Разбира се, това нямаше никакво значение в съда.

— Е, поне нашата кола направи всичко, което се очакваше от нея, нали? — осмели се да отбележи Брус. — Ако това не беше тест на всички системи за сигурност, не знам кое би било.

Лушъс повдигна едната си вежда, като не успя да сдържи леката си усмивка при този коментар, после въздъхна и поклати глава. Ако не друго, поне днес не изглеждаше толкова стреснат както в деня, когато бе отишъл на свиждане на Брус в болницата и го бе видял на системи.

— Аз съм виновен — отговори той. — Поначало не трябваше да ти предлагам да отидеш с тази кола на благотворителното събитие.

— Е, в крайна сметка се озовах на правилното място в подходящия момент.

— А може би на погрешното място в най-неподходящия момент, Брус. Защо го направи? Изведнъж изпита нужда да въздадеш справедливост?

Това беше и първият въпрос, който му бяха задали от полицията, но Брус все още не беше сигурен какво да отговори.

— Защото знаех, че мога да го спра — каза той. — Поне така предполагам. А полицията не беше в състояние да го направи. Какво се очакваше от мен, просто да стоя отстрани и да гледам?

— Ти не си служител на реда, Брус — възрази Лушъс, макар че гласът му омекна. — Не можеш просто да се намесваш по такъв начин.

Брус не отговори нищо на това твърдение. Ако можеше да се намеси в онази тъмна уличка преди толкова много години, животът, му може би щеше да се развие по съвсем друг начин.

Вместо това той каза:

— Няма да се повтори.

Репортажът продължи с кадри, в които полицаите крещяха на другия шофьор да излезе от колата, а след това го измъкваха от катастрофиралото превозно средство.

— Престъпникът е нископоставен член на организацията на Нощните хищници — обясни репортерът. — За нея не се знае почти нищо, макар че органите на реда публикуваха техния символ — същия, който оставят на мястото на всяко престъпление.

„Нощните хищници.“ Брус си спомни, че полицаят бе извикал тези думи онази вечер. През последната година беше чувал все по-често името на организацията по новините; в действителност за основния заподозрян за убийството на онзи бизнесмен — сър Грант — също се предполагаше, че е представител на Нощните хищници. На телевизионния екран се появи образът на монета, обгърната в пламъци — както и на същия символ, нарисуван със спрей на стената на мястото на различни престъпления. В него имаше нещо злокобно и лично — беше символ на унищожаването на богатството, все едно Нощните хищници с радост щяха да причинят същото и на Брус, ако имаха тази възможност.

— Е, Брус — обади се Лушъс, когато кадрите на телевизионния екран започнаха да се повтарят.

Той се облегна назад на стола си и разсеяно приглади с ръка късо подстриганите си тъмни къдрици. Осветлението в чакалнята хвърляше бледи синкави оттенъци по кафявата му кожа.

— Предполагам, че плановете ни за лятото ще трябва да се променят.

Брус се обърна към своя ментор. Лушъс Фокс беше забележително млад за човек, който оглавяваше отдела за проучване и развитие в компанията „УейнТех“. Усмивката рядко слизаше от устните му, погледът му беше ясен и бистър, а походката му винаги бе енергична, все едно нямаше търпение да промени света.

— Все пак мога да идвам в лабораторията в свободното си време — предложи Брус; като го погледна с надежда. — Просто ще го организираме така, че да не шофирам дотам.

Лушъс тихо се засмя, когато го чу.

— Ще го организираме така, че да не възпрепятства новите ти задължения.

Той кимна към таблета, оставен между тях на масата.

— Светът е по-опасно място, отколкото си мислиш, Брус. Ние просто се опитваме да те предпазим, нали разбираш?

Брус се загледа в таблета. В момента на него бяха отворени банковите му сметки, до които имаше достъп само с пръстови отпечатъци и личен код — демонстрация на най-новата технология за сигурност, разработена от Лушъс и компанията „УейнТех“. Лушъс му беше обяснил, че ако банковите му сметки бъдат отворени по съмнителен начин — например с грешен код — до системата за сигурност веднага ще бъде изпратен предупредителен сигнал, а компютърът на нашественика незабавно ще бъде обезвреден от разстояние.

Брус кимна на Лушъс.

— Благодаря ви за това — каза той. — Нямам търпение да видя какво сте направили заедно с твоя екип.

Кафявите очи на Лушъс светнаха.

— Охранителните ни дронове все още не са готови да патрулират в Готъм Сити — но за сметка на това вече успешно представихме апаратурата за дефанзивен авангард на Метрополис. Ще получим мащабна поръчка оттам.

Проектът АДА — „Апаратура за дефанзивен авангард“ — беше мисия, на която Лушъс и Брус бяха посветени в еднаква степен: технология за кодиране, която трябваше да защити банковата система на Готъм Сити по същия начин, както личните сметки на Брус; усъвършенствани дронове, които да охраняват улиците на града. Спасителна технология — на всички фронтове.

— Това е добре. Този град трябва да стане по-сигурно място — отговори тихо той. — И ние ще го постигнем — не се съмнявам в това.

С периферното си зрение Брус отново видя по новините как престъпникът от Нощните хищници вдигна ръце над главата си. В деня преди следователите от полицията да го разпитат той се беше самоубил в ареста, като бе прерязал и двете си китки с контрабандно вкаран бръснач. Полицията все още нямаше никаква представа какво бяха правили Нощните хищници в онази сграда — а сега, когато единственият им заподозрян беше мъртъв, бяха изгубили най-сериозната си следа.

Брус се загледа в снимката от ареста на престъпника на телевизионния екран, като се опитваше да приеме мисълта, че този човек, когото бе видял жив едва преди две седмици, вече е мъртъв. От мисълта за това стомахът му се преобърна. Който и да беше ръководителят на този човек, престъпникът бе изпитвал или безпрекословна вярност към него, или тотален ужас, за да сложи край на живота си.

Лушъс кимна към телевизионния екран:

— Сега, когато Нощните хищници са по улиците, трябва да побързаме.

Между тях се възцари мълчание, когато споменът за загиналите родители на Брус изведнъж натежа в мислите му. Накрая Лушъс се изправи, заобиколи масата и отпусна ръка на рамото на Брус.

— Дръж се, Брус — каза меко той.

Брус си спомни този поглед от времето, когато посещаваше „УейнТех“ заедно с баща си и слушаше как Лушъс — тогава все още обещаващ стажант — представя последните проекти, по които работеше. Той се усмихна на своя ментор.

— Съжалявам за тези неприятности, Лушъс.

Лушъс отново го потупа по рамото.

— Някой ден ще ти разкажа за всички неприятности, в които се забърквах, когато бях на твоите години — обеща му той.

Сетне се сбогува с него и излезе от стаята.

Телефонът на Брус издаде кратък сигнал. Той погледна дисплея и видя конферентно съобщение от Харви и Даян.

Харви: „Здрасти, каква е присъдата?“

Брус: „Каква да е? Виновен“.

Харви: „Съжалявам, човече. Какво е наказанието?“

Брус: „Пробация за пет седмици и общественополезен труд“.

Харви: „Неееее“.

Даян: „Но това е половината лято! А наближават изпитите и завършването! Казаха ли ти къде ще работиш?“.

Брус: „Още не“.

Харби не отговори на това, но Даян му изпрати поредица от емотикони с намръщени лица. „Да излезем скоро“, писа му тя. „Трябва да отпразнуваме факта, че оживя и не си счупи врата. И не бива да отлагаме повече рождения ден в закусвалнята.“ А после, след кратка пауза: „Всичко ще бъде окей, окей?“

Брус се усмихна, когато прочете това. „Благодаря“, написа в отговор той.

Вече започваше да се пита още колко ще трябва да остане в тази стая, когато при него влязоха двама полицаи. Единият кимна на Брус да ги последва.

— Можеш да си тръгваш — каза му той. — Ще те закараме у вас. Там ще те посрещне твоят настойник, заедно с детектив Дрейкон.

— Детектив Дрейкон? — попита Брус, докато излизаха.

— Тя ще обсъди присъдата ти с господин Пениуърт.

Полицаят явно нямаше желание да добави нещо повече от това, така че въпросите на Брус за детектива останаха без отговор.

Половин час по-късно колата им спря пред украсените порти от ковано желязо с позлата, които водеха към фамилното имение на Уейн. Пред тях бяха четирите колони от двете страни на портата и каменното стълбище, което водеше към масивната двойна врата. В двата края на основната сграда на имението, висока три етажа, се издигаха кули близнаци. От портала към стълбището водеше павирана алея, а от двете й страни се редяха железните стълбове на фенерите, които все още не бяха запалени в ранния следобед.

Брус видя пред портала една синя кола с голям бял надпис на вратите: „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ГОТЪМ СИТИ“. Пред колата, откъм мястото на шофьора, стоеше Алфред, а до него бе застанала една жена със светла копринена риза, която контрастираше с черната й кожа, и дълго светлокафяво палто с тясна кройка, което плътно обгръщаше раменете й. Жената се изправи, когато ги доближиха. Алфред им махна, а очите на жената се приковаха в Брус.

— Наложи се да чакам — каза тя на полицая, който седеше зад волана на тяхната кола.

— Съжалявам, детектив — отговори той. — Имаше натоварено движение по пътя.

— Брус? — каза Алфред, като се наведе, за да надникне в колата им. — Това е детектив Дрейкон.

Жената отпусна ръка на отворения прозорец на мястото до шофьора. Брус забеляза семплите сребърни пръстени, които се открояваха на фона на тъмната й кожа, както и безупречния маникюр на жената — с прозрачен кафяв лак.

— Приятно ми е да се запознаем, Брус Уейн — каза му тя. — Радвам се, че не си зад волана.

Жената се обърна и пое към имението.

Прозорците в салона на фамилното имение на Уейн бяха отворени, за да пропуснат вътре слънчевите лъчи и лекия бриз. Брус влезе през главния вход и се озова в голямото фоайе с високия му таван. От него нагоре се извиваше стълбище с перила от ковано желязо, водещо към вътрешния балкон, от който се откриваше гледка към дневната и трапезарията. Точно в момента навсякъде цареше безпорядък: всички мебели в дневната и трапезарията бяха покрити с бели платна, за да не пострадат от продължаващото пребоядисване на стените, а някои части от стълбището си оставаха затворени, защото няколко от перилата се бяха разхлабили и трябваше да се подменят. Алфред се зае да напътства двама души, които влязоха от гаража и поеха към кухнята, понесли доставките от хранителни продукти за седмицата.

Всичко изглеждаше така, както във всеки друг следобед, но с тази разлика, че сега срещу Брус седеше полицейски детектив със строго изражение и го наблюдаваше с проницателен поглед зад очилата си с червени рамки. Жената изглеждаше безупречно — по дрехите й нямаше и една-единствена гънка, която да не беше на мястото си. Черната й коса бе сплетена на стройни плитки, събрани на стегнат кок на върха на главата. Всяка къдрица беше точно там, където трябваше да бъде.

Брус се опита да определи в коя категория да я постави. Не се беше срещал с много хора, които да не се стараят да му се харесат, за да получат нещо от него — или да се отнасят грубо с него, защото му завиждат. Но тази жена от полицията не искаше нищо от него, не му завиждаше и със сигурност не изглеждаше така, все едно има някакви скрити мотиви. Точно в момента например дори не се опитваше да прикрие неодобрителното си отношение към него. Той се запита каква ли бе работата на детектива — какви ли случаи беше разследвала през годините.

Когато забеляза любопитството в погледа му, Дрейкон стисна устни.

— Един колега от управлението ми каза, че все още те помни от времето, когато си бил малко момче. И определено не е очаквал медийната ти изява.

— Това не беше медийна изява — отговори той. — И без това получавам предостатъчно внимание.

— Наистина ли? — попита тя, спокойно и хладно. — Но не може да се каже, че правиш достатъчно, за да го избегнеш, нали? За твой късмет, разполагаш с цяла армия от адвокати, които да ти помагат да се измъкнеш по-лесно.

— От нищо не се измъквам — възрази той.

Алфред хвърли един предупредителен поглед на Брус, докато сервираше на масичката между тях подноса с чай и селекция от сирена.

Детектив Дрейкон се приведе напред, за да вземе чашата си, кръстоса крака и направи жест към Брус, преди да попита:

— Занимавал ли си се с физически труд, Брус?

— Преди помагах на родителите си в градината и на татко в гаража — отговори той. — И работех заедно с тях в благотворителните организации, които се грижат за бедните.

— С други думи — не си.

Брус отвори уста да възрази, но я затвори, без да каже нищо. Не. Наистина не беше. Алфред ръководеше персонал от десетина души, които поддържаха имението в безупречен ред; плащаха им добре, за да изпълняват професионално задълженията си и да не правят впечатление, доколкото е възможно. Мръсните чинии просто изчезваха от кухнята, а в баните се появяваха сгънати хавлии. Брус си спомняше, че понякога бе чувал метла по коридорите или градинарски ножици, които подрязват живите плетове навън. Но с известен срам осъзна, че не познава лично нито един служител от персонала във фамилното имение на Уейн.

— Е, сега те очаква истински физически труд — продължи детективът. — Ще бъдеш под мое наблюдение по време на изпълнението на присъдата си за общественополезен труд, Брус. Знаеш ли какво означава това?

Брус се опита да запази спокойно изражението си, когато срещна погледа й.

— Какво?

— Аз лично ще направя така, че никога повече да не ти се прииска да нарушиш закона — обясни му Дрейкон, а после изискано отпи от чашата си с чай.

— И къде ще ме изпратите да работя? — попита той.

Детективът остави чашата си в чинийката.

— В психиатричната болница „Аркам“ — отговори тя.