Мари Лу
Батман (14) (Нощният хищник)

Глава 13

Брус рязко се обърна и видя срещу себе си Даян.

Той шумно въздъхна и се облегна с две ръце на коленете си.

— Господи! — възкликна той. — Имаше ли как да ме проследиш малко по-безшумно?

— Аз ли съм те изненадала? — възкликна в отговор тя, като разпери ръце и продължи с една ругатня на тагалог, която Брус не разбра.

„Явно наистина е ядосана“, помисли си той.

— Какво правиш ти тук, по дяволите?

Брус въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Харви с теб ли е?

— Не, накарах го да ни пази местата. А сега ти ми кажи какво правиш тук. Първо нападаш Ричард, после отиваш сам на местопрестъплението, където започнаха всички неприятности за теб — какво ти става, Брус?!

— Нищо. Просто исках да разгледам.

Тя го изгледа унищожително. От блясъка в очите й личеше — бе разбрала, че той крие нещо от нея — отдавна беше минало времето, когато можеше да го запази в тайна. Освен това тя вече го беше хванала да се промъква тук.

— Добре — каза Брус и скръсти ръце на гърдите си.

После дълбоко си пое дъх и започна да разказва на Даян за Мадлен. За първия път, когато го беше заговорила. За миналите й престъпления. За това, че той вече участваше в разследването на Дрейкон. Говореше бързо и приглушено, все едно някой можеше да го чуе и да го издаде на детектив Дрейкон.

Когато свърши, лицето на Даян вече не беше кафяво, а пепеляво на цвят.

— Не мога да повярвам, че са те подвели да се забъркаш в това. Сигурно се шегуваш.

— Те имаха нужда от помощта ми.

Даян го погледна остро.

— Добре, нека да приемем, че онова момиче — и първо да си припомним, че тя е откачена убийца — наистина казва истината. Как е станало така, че от полицията все още не са намерили никакви следи? Те са претърсвали този ъгъл в продължение на цели седмици и не са намерили нищо, което да им подскаже какви са били плановете на Нощните хищници.

Брус вдигна ръка.

— Ако наистина няма нищо, аз ще изгубя само една вечер от живота си. Ами ако Мадлен наистина ми е дала действителна следа? Тя ми каза да проверя северната стена. Може би там има нещо, което полицаите са пропуснали.

Даян се приведе към него и присви очи, за да го погледне по-внимателно.

— А, сега разбрах — обяви тя след малко. — Всичко разбрах.

— Какво си разбрала?

— Теб. Разбрах какво стават с теб.

Тя скръсти ръце на гърдите си и го погледна.

— Ти харесваш Мадлен. Падаш си по нея.

— Какво? — изсумтя Брус и се отдръпна. — Това ли разбра от всичко, което ти споделих?

— Очевидно е, Брус. Спомняш ли си Синди Пател в седми клас? Ти беше луд по нея — спомняш ли си, когато тя изгуби гривната на баба си в столовата, а ти пропусна пет обедни почивки след това, докато я търсеше?

— Но я намерих, нали?

Даян плесна два пъти с ръце.

— Съсредоточи се, Брус! Ти винаги се изживяваш като белия рицар, а сега си затънал до уши в преследването на някаква следа от това момиче — до степен, в която рискуваш пробацията си. Същото е.

Брус я погледна иронично.

— С единствената разлика, че се запознах със Синди Пател, защото тя седеше до мен в кабинета по биология, а се познавам с Мадлен от затвора, където тя излежава присъда за три убийства.

Даян размаха ръка във въздуха.

— Това са подробности. Разбираш какво искам да ти кажа.

Мадлен отново се появи в мислите на Брус „Може би е права.“ Но в това нямаше никаква логика.

— Виж аз дойдох тук, защото исках да го направя — каза той, този път по-твърдо. — Това е.

— Няма значение. Нали знаеш колко ще се ядоса Харви, ако разбере с какво се занимаваш в момента? И ще бъде прав, Брус Понякога трябва просто да оставиш полицията да си свърши работата. Ако Дрейкон разбере, че обикаляш наоколо, може би дори ще ти удължат присъдата.

„Много си любопитен.“ Той разтърси глава, като се опитваше да забрави за думите на Мадлен.

— Какво ще кажеш за това: ако аз не намеря нищо…

— Ако ние не намерим нищо — прекъсна го Даян и сви рамене. — Вече съм замесена в това. Не мога просто да те оставя тук.

Брус я изгледа втренчено, но тя не отмести поглед.

— Добре. Ако ние не намерим нищо, обещавам никога повече да не правя така. Никога. Но не бива да казваш на никого за това. Сериозно ти говоря.

Даян се намръщи срещу него.

— Дължиш ми услуга за това, че те пазя да не пострадаш.

Когато чу това, Брус се усмихна.

— Добре, добре. Дължа ти услуга. Благодаря ти, че ме пазиш. И знаеш ли какво — след няколко седмици Лушъс организира голяма благотворителна галавечеря, за да демонстрира охранителните дронове на „УейнТех“. Искаш ли да дойдеш с мен, за да ме пазиш да не пострадам?

Даян го погледна косо.

— Наистина ли?

— Ще бъде доста лъскаво.

— А ще сервират ли вкусна храна?

— Най-вкусната — обеща Брус.

Тя сви устни и се замисли за миг.

— Добре — отговори тя. — Разбрахме се.

Брус посочи към ъгъла на пресечката.

— Застани там, до прага на онази врата. Ето там. Вече не се виждаш толкова. Чакай ме там. Ако не се върна до трийсет минути, обади се на някого.

— Добре. Но само ако през цялото време поддържаме връзка по телефона — каза Даян, извади телефона си и почука по екрана. — А ако наистина се забавиш повече от трийсет минути, ще изпратя след теб всеки полицай в Готъм Сити.

— Дадено.

Брус се отдалечи от Даян и отново пое покрай оградата. Телената мрежа обикаляше цялата сграда, без да прекъсва на нито едно място, така че в крайна сметка отново се озова там, откъдето беше тръгнал. Той я обиколи още веднъж и спря, като търкаше очите си, след като се беше взирал толкова дълго в сградата.

Какво изобщо търсеше?

Нещо в периферното му зрение го накара да се обърне. Той сведе очи към оградата от телена мрежа. Намръщи се и я погледна по-отблизо.

Да, оградата наистина беше непрекъсната, но на това място по телената мрежа се виждаше поредица от издутини — все едно е била срязана, а след това е била заварена отново. Беше почти незабележима подробност — и Брус щеше да я пропусне. Но нямаше никакво съмнение какво вижда. Оградата бе заварявана. А това означаваше, че в някакъв момент някой я беше прерязал — и след това внимателно бе заличил следите си.

Строителни работници. Следователи от полицейското управление на Готъм Сити. Частни детективи. Брус набързо прехвърли през ума си всички възможности, които не излизаха от рамките на закона. Разбира се, това може би нямаше никакво значение, но все пак се намираше на местопрестъпление — при това на мястото на престъпление, което не беше разкрито. Ами ако Нощните хищници бяха планирали нещо повече от това да унищожат наследството на Белингъм? Брус отново погледна нагоре, към фасадата на сградата. Нещо беше накарало някого да се върне тук и да направи така, че никой друг да не разбере за това.

Той премести раницата си на гърдите, отвори ципа, извади плетената маска и ръкавиците и си ги сложи така, че закриха лицето и ръцете му. После взе клещите и внимателно ги нагласи на оградата, преди да ги стисне. Щрак. Щрак. Една по една, телените връзки се прекъсваха и падаха без звук в дланта на другата му ръка, която държеше под тях. Накрая той ги прибра в раницата си и дръпна ципа. Оградата вече беше прерязана, така че едва забележимо се отваряше. Брус я избута навътре, за да отвори достатъчно място, през което да се промуши, и потъна зад черния брезент.

По цялата стена на сградата бяха заковани дъски, но между тях имаше достатъчно място, за да се промъкне вътре. Когато влезе, въздухът бе спарен и задушен, с миризма на прах и метал. Брус изчака малко, докато очите му свикнат с мрака. Чувстваше се уютно в тъмното. Непосредствено след смъртта на родителите си беше прекарал много нощи на сигурно място в гардероба си или в някой празен килер в имението, или горе на тавана, където духаше студено течение. Много от съучениците му се страхуваха от тъмното, все едно можеше да им направи нещо лошо. Но Брус знаеше, че мракът крие и него самия, освен всичко и всички останали. Тъмнината му носеше предимство.

Рефлексите му вече бяха в режим на повишено внимание, изострени от многобройните часове в залата за тренировки. Когато силуетите пред очите му постепенно започнаха да изникват от мрака, той разбра, че се намира в едно голямо помещение без преградни стени. От откритите греди на тавана висяха електрически крушки — половината бяха счупени, а по пода под тях се бяха посипали стъкла. Всичко наоколо бе увито в покривала — маси, столове, машини. В праха по дъските на пода се виждаха отпечатъци от стъпки — може би от полицаите, които бяха минали оттук. Или може би и от други хора.

— Пълен хаос — прошепна Брус по телефона.

— Какво ти каза Мадлен? — попита го Даян.

— Северната стена — промърмори в отговор Брус, като се оглеждаше, за да се ориентира. — Тухлите в основата. Каза ми да потърся там.

Той се обърна към северната стена. Стената се виждаше от единия край на сградата до другия, незакрита от нищо — и наистина, в основата й имаше редица от стари тухли, по-тъмни на фона на бялата боя над тях Брус се отправи към по-близкия край на помещението, застана точно пред стената и се наведе. Прокара ръка по тухлите. Всички бяха покрити с фин пласт от прах — както и всичко останало тук.

И така, Мадлен наистина бе наясно, че в основата на северната стена има тухли. Значи сигурно бе идвала тук преди.

— Намери ли нещо? — разнесе се гласът на Даян от телефона. — Какво точно търсиш?

— Нещо необичайно — отговори Брус.

Изведнъж се почувства глупаво, докато прокарваше ръка по тухлите и бавно крачеше покрай стената към другия край на помещението. Всъщност нямаше никаква представа какво щеше да се сметне за необичайно — знаеше само, че ще разбере, когато го открие.

Беше стигнал почти до отсрещния край на помещението, преди ръцете му да се спрат върху една от тухлите. Нещо в повърхността й му направи впечатление — беше малко по-гладка от останалите, все едно я бяха пипали повече. Брус се намръщи и се наведе, за да я огледа по-отблизо.

— Чакай малко — прошепна той. — Мисля, че открих нещо.

— Какво е? — попита Даян.

— Тази тухла е по-различна — каза той и внимателно я натисна. — Не е запечатана като останалите. Ръбовете не съвпадат с хоросана, с който е залепена за съседните.

Брус я натисна по-силно. Отначало нищо не се случи. После тухлата изведнъж хлътна с няколко сантиметра навътре и стената потрепери. Той отскочи назад и едва не изпусна телефона си. Когато вдигна очи, една част от тухлената стена се беше плъзнала на двайсетина сантиметра встрани, като разкриваше мрачна пролука.

Брус я изгледа като зашеметен. После предпазливо протегна крак напред в тъмното, като търсеше къде да стъпи. Стълбище. Зад стената започваха метални стъпала, които водеха надолу по някаква тясна шахта — кой знае накъде.

— Даян — прошепна той с широко отворени очи. — Зад тази стена има стълбище.

Даян изруга от другата страна на линията.

Значи Мадлен беше казвала истината Брус потрепери, като се опита да си представи защо му беше помогнала — и се питаше дали всъщност не го беше изпратила право в капана.

— Не слизай там — обади се Даян — сякаш в отговор на мислите му.

Брус вече долавяше страх в гласа й.

— Каквото и да намериш, няма да е нещо хубаво.

Той поклати глава.

— Ще сляза. Оглеждай се там, горе. Кажи ми, ако видиш нещо подозрително.

— По-добре ти да намериш нещо подозрително там, долу — отговори тя. — След като си направи толкова труд да стигнеш дотам. Вече ми дължиш толкова много, че ще ми го изплащаш с години.

Брус тихо се разсмя, после се обърна и се промуши през тясната пролука. Пое надолу в сумрака. Отначало се движеше бавно — стъпалата бяха високи и тесни и се спускаха по спирала. Той спираше и проверяваше всяко стъпало, преди да отпусне тежестта си на него. Така постепенно се спусна в мрака, стъпало по стъпало, докато най-сетне не стъпи върху нещо, което му приличаше на бетонен под. Намираше се в някакво тясно пространство, където въздухът бе спарен и пълен с прах. Той се овладя, за да не се закашля.

— На дъното съм — прошепна дрезгаво той.

Недалеч от себе си различаваше неясния силует на изоставена строителна бариера.

— Къде се намираш, по дяволите?

— Нямам представа — прошепна в отговор Брус.

Той се изправи и леко вдигна едната си ръка над главата, като се стараеше да не се блъсне в нищо. Ръката му опря в тавана. Под дланта си усещаше груба повърхност, като от гол бетон. Той протегна телефона си напред и светна фенерчето.

Телефонът освети пространството на няколко крачки пред него. Беше тунел, който водеше в пълен мрак. Напомняше му за тесните тунели в пещерата недалеч от фамилното имение на Уейн, от които понякога излитаха прилепи. Докато се взираше напред, едва ли не очакваше всеки момент да се изсипят срещу него.

„Защо си толкова любопитен?“ От мисълта за това кожата му настръхна, но той стисна зъби и пое напред. Пристъпваше съвсем безшумно.

— Влизам — промърмори той.

Тунелът се оказа по-дълъг, отколкото очакваше, а таванът се спускаше все по-ниско. Защо го беше изпратила тук Мадлен? Какво знаеше тя за това място? Ами ако тунелът се сринеше на главата му?

„Ами ако тук има и някой друг?“ Брус изведнъж си представи как в края на тунела го очаква някой непознат, насочил оръжието си срещу него.

Но продължи.

Най-сетне тунелът пред него излезе в голямо открито пространство. Той се препъна, когато подът пропадна с половин стъпало по-надолу.

На това място повърхността под краката му беше по-различна — гладка и завършена, фенерчето на телефона му хвърляше неголям светещ кръг на стената. Той го завъртя, докато не откри ключа на осветлението. Ето го там.

Брус включи осветлението.

Флуоресцентната светлина го заслепи. Очите на Брус неволно се затвориха и той инстинктивно заслони лицето си с ръка. Когато отново отвори очи, той рязко си пое въздух.

— По дяволите — прошепна той.

— Какво? — попита Даян.

Гласът й беше напрегнат като струна.

— Какво става?

Брус се взираше в помещение, пълно до половината с муниции. Огнестрелни оръжия, патрони, резервни пълнители. Пред очите му сигурно имаше поне сто оръжия с всякакви форми и размери, подредени на маси и окачени по стените. Той ги гледаше с отворена уста. Това място приличаше на военен арсенал.

— Брус — каза тихо Даян от другата страна на линията.

Макар и да не виждаше това, което беше пред очите му, тя усещаше напрежението в неговото мълчание.

— Излизай оттам. Идвам да те взема.

До ушите му долетя слаб звук. Той замръзна. Звукът се разнасяше от другия край на помещението, където имаше втора врата. Беше човешки глас — мъжки, басов глас, изпълнен с раздразнение. Мъжът звучеше така, все едно разговаря с някого. Брус веднага изключи осветлението и телефона си, така че помещението отново се изпълни с мрак. После понечи да се върне обратно.

Но беше твърде късно.

Втората врата се отвори — и в помещението влезе мъж, който продължаваше да говори високо, докато протягаше ръка към ключа на осветлението. Брус зърна бледо уморено лице и брада.

— Слушай сега, вече нямам време да пазя този склад като някаква бавачка. Кажи им да докарат камиона още утре, за да можем да преместим останалите.

Гласът му заглъхна, когато погледът му се спря на Брус За миг двамата се вторачиха един в друг, останали без думи.

Мъжът присви очи, когато видя маската на Брус.

— Ей, ти не си шефът ли те…

Брус се обърна и се втурна да бяга, но мъжът се стрелна след него. Брус стигна до по-тясната част от тунела, но в същия миг усети ръцете на мъжа, които грубо го сграбчиха за раменете. Инстинктите му, тренирани в залата, се включиха на автопилот. Брус се измъкна от хватката на мъжа и със същото движение замахна с юмрук към лицето му.

Противникът му едва успя да блокира удара, преди да му отговори на свой ред. Брус се приведе. Кракът му се стрелна напред и подсече краката на мъжа с такава сила, че го събори на земята. Брус се извърна и отново хукна, но пръстите на мъжа се вкопчиха в крачола на панталона му, така че събориха и него. И двете ръце на мъжа се протегнаха към маската на лицето му.

Така мъжът остана беззащитен за миг. Брус замахна с цялото отчаяние, което изпитваше в този момент. Юмрукът му се стовари от долу нагоре в брадичката на мъжа — точно в целта — и главата на противника му се отметна назад. Тялото му изведнъж се отпусна и мъжът се свлече на пода.

Цялото тяло на Брус трепереше, докато гледаше мъжа, който лежеше в безсъзнание в краката му. Ръцете и краката му горяха. Дали тук нямаше и други хора, освен него? „Склад за оръжие.“ Мадлен го беше отвела право при него. Беше помогнала на Брус, след като не бе казала нито дума на полицията в продължение на няколко месеца.

„Дрейкон ще ме убие, когато разбере за това.“

Но с каква цел складираха тези оръжия? Тук имаше толкова много муниции, че изглеждаха твърде много за всяка възможна операция — освен за мащабно въоръжено нападение. Ами ако това не беше единственото им скривалище? Изведнъж го обзе злокобно предчувствие. Какво планираха Нощните хищници, че им трябваха толкова много оръжия?

„Трябва да кажа на полицията, че съм бил тук.“

Но какво щеше да им каже? Че беше действал по усет заради нещо, което му бе казала една убийца? Че бе влязъл в чужда собственост? Този път можеше да се забърка в още по-сериозни неприятности — а той не беше в настроение за това. „Нека полицията сама да състави цялата картина. Те ще намерят срязаната ограда и отворената стена.“

Ръцете на Брус все още трепереха, когато включи телефона са Даян веднага започна да му звъни и когато вдигна, тя крещеше от другата страна с висок, изтънял глас, почти изпаднала в паника.

— Брус? Брус! Къде си, по дяволите? Обадих се в полицията. Излизай оттам!

— Добре съм. Качвам се обратно — каза Брус на Даян, докато тичаше нагоре по стъпалата, по които бе слязъл.

Тайната на скривалището продължаваше да виси над него като сянка.