Мари Лу
Батман (25) (Нощният хищник)

Глава 24

Първото нещо, което чу Брус, когато се съвзе, бе познатият овладян глас на Мадлен. Гласът й се носеше някъде над главата му. Той се опита да се обърне към нея, но в този миг остра болка прониза главата му, все едно в черепа му се забиваха хиляди ножове. От устата му се отрони дрезгав стон и той застина неподвижно.

— По-добре да му махнеш шлема — каза непознат глас.

— Нека аз да се занимавам с него, а не ти — отговори Мадлен.

— Но шефът иска да разбере всичко за него, а ти…

— Ако искаш да му докладваш лично за това, заповядай. Но престани да ми губиш времето.

Настъпи неохотно мълчание. После гласът каза:

— Да, добре.

Брус се опита да се съсредоточи през пелената на болката. Мадлен не беше ръководителят на организацията на Нощните хищници, но определено бе високо в йерархията. Какво беше направила с Даян? Къде я бяха отвели? Защо Мадлен все още не го беше убила? Какво точно искаха да разберат за него? Той остана неподвижен, докато се опитваше да научи повече за мястото, където се беше озовал, но не отваряше очи и продължаваше да диша равномерно в опит да заблуди всички наоколо, че не ги подслушва.

— Какъв беше онзи проклет дрон, който действаше самостоятелно? — попита друг глас. — Мислех, че си проверила дали всички програми са се обновили по едно и също време.

— Не беше от нашите — отговори Мадлен. — Не беше включен в нашата система — серийният му номер не беше в моя списък.

— Значи сигурно е дошъл от друго място — оттам, където са резервите на „УейнТех“.

— Лушъс Фокс е заложник на първия ред. Отиди да го попиташ лично.

Когато чу името на Лушъс, Брус забрави да диша за миг.

Дали в момента бяха в самата концертна зала? Гласовете им не ехтяха така, както би трябвало, ако бяха над сцената, а наоколо цареше тишина. Не се чуваха несигурните стъпки на заложниците, които пристъпват от крак на крак, нито по някой откъслечен стон или изплашен шепот. Брус се съсредоточи за момент и долови тихото жужене на климатик. Офис на администрацията? Склад?

— Свестява се — каза Мадлен, по-отблизо.

Той отвори очи. Видя редици от крушки от двете страни на две големи огледала на едната стена и присви очи срещу топлата им, болезнено ярка светлина. Под тях имаше две тоалетни масички, но и двете не бяха отрупани с кремове, четки за гримиране и козметични продукти, а с огнестрелни оръжия и лаптопи. „Гримьорните Зад сцената“, помисли си замаяно Брус.

Той извърна глава и видя Мадлен, която седеше на един стол до него — косата й вече беше пусната и тя беше облегнала лакти на коленете си, със сплетени пръсти, в удобна поза. Разглеждаше шлема му, но не посягаше да го вземе. Зад нея стояха трима от Нощните хищници — двама мъже и една жена — и мрачно се взираха в Брус, с приготвени за стрелба оръжия.

„Колко странно“, помисли си той. Ролите им бяха разменени — сега той бе пленник, а тя бе неговият надзирател.

— Ченге ли е? Ще се оправи ли?

Беше заговорил третият Нощен хищник, най-младият от тримата. Погледът на Брус се фокусира достатъчно, за да различи Ричард. Лицето му изглеждаше съвсем пребледняло и той неловко стискаше пистолета на колана си, все едно никога не беше стрелял с него.

— Аз_ — продължи Ричард, като преглътна тежко. — Не исках да остана за_ Предпочитам да не съм тук.

— Останах с впечатлението, че нямаш нищо против да ни кажеш кода за банковата сметка на баща ти — отговори Мадлен, без да се обръща.

Ричард пребледня. Сетне лицето му се изкриви от вина и скръб.

— Мислех си, че искате само парите му! Мислех си, че ще… а вие…

— Елисън, Уотс, изведете новия оттук — прекъсна го Мадлен, като кимна към вратата. — Все едно слушам развален грамофон, по дяволите. Хайде.

Нощните хищници не чакаха втора покана. Незабавно се изправиха и един по един излязоха от стаята, без да кажат нищо повече, като го оставиха сам с нея.

Мислите на Брус препускаха. Дали не държаха Ричард тук против волята му? Двамата с неговия баща се бяха скарали, но не изглеждаше Ричард да е знаел, че Нощните хищници ще нахлуят в собствения му дом и ще убият баща му. Може би го бяха изнудили и за други неща.

Когато вратата най-сетне щракна зад гърба им, Мадлен въздъхна и го погледна разочаровано.

— Свали си шлема, Брус — каза тя.

Брус вдигна ръце към главата си и бавно свали шлема от нея. Усети по лицето си по-хладния въздух в стаята.

— Къде е Даян? — настоя да узнае той. — Ако я нараниш… — Мадлен се усмихна, но горчивината не си отиде от изражението й.

— Предполагах, че си ти — каза тя. — Успокой се. Твоята приятелка не е ранена, въпреки че е малко разстроена.

— Пусни я — каза той, като погледна към вратата. — Както и Ричард Прайс.

Мадлен завъртя очи към тавана.

— Аз не съм го принуждавала да идва тук, идиот такъв. Той кандидатства по собствено желание. Ричард си мислеше, че по този начин просто ще си отмъсти донякъде, а баща му ще изгуби само малко пари. Какъв глупак.

„Какво?“ Брус за миг си припомни отвращението, изписано по лицето на Ричард в деня на завършването им, както и откритието, че баща му бе отказал достъп до доверителния фонд. После си спомни за светлините на полицейските коли, които се бяха събрали пред дома на семейство Прайс. В нощта на убийството на кмета. Дали Ричард не носеше вината за това, че бе отворил дома на Брус, така че Нощните хищници да проникнат в него? Дали наистина беше способен да предаде собствения си баща, за да си отмъсти?

„Ще съжаляваш за това.“ Това бяха последните думи, които му беше казал Ричард преди тази вечер. От мисълта за това Брус се смрази до мозъка на костите си, а ръцете му се свиха в юмруци. Дали той не беше предал Брус на Нощните хищници?

— От колко време работи за Нощните хищници? — попита я Брус.

— От няколко месеца.

„От няколко месеца.“ Когато Ричард го беше помолил да му даде достъп до „УейнТех“ на благотворителното събитие на рождения ден на Брус, дали не се беше опитвал да открадне оръжия за Нощните хищници? Дали работата му с тях не беше причината Ричард да се бие по-умело, отколкото си спомняше Брус — и да владее техники, които техният треньор не му беше преподавал?

— Откъде знаеш това? — настоя Брус — Ти беше в „Аркам“ през цялото това време.

Мадлен леко се усмихна.

— Ти не беше единственият, който ми помогна да избягам от „Аркам“.

Мислите вече се свързваха помежду си в съзнанието на Брус, като караха сърцето му да бие по-бързо. Градската администрация — и кметът — имаха власт и достъп до всичко в „Аркам“. А Ричард имаше достъп до кмета. Брус си спомни хартиените творения на Мадлен и собствената си теория за нейните секретни съобщения. Тя вече му беше споменала за вътрешен човек, който издаваше информация на Нощните хищници. Дали Ричард не беше човекът, който бе помагал на Нощните хищници да получават съобщенията на Мадлен по охранителните камери? Дали той не се беше погрижил точно определени служители да получат достъп до нейната килия, така че тя да успее да избяга?

Ричард не беше просто приятел, който искаше да се облагодетелства от отношенията им. Беше отчаян син на баща си, който жадуваше да получи одобрение, беше се разгневил от получения отказ и беше толкова твърдо решен да си го върне, че се бе замесил твърде дълбоко с Нощните хищници.

Цялото тяло на Брус трепереше, но не беше сигурен дали е от ярост срещу стария му приятел, или от мъка за него. „Ти си влязъл право в капана им, Ричард“, помисли си горчиво той. Но Мадлен беше заблудила и самия Брус, нали?

— Какво му обещахте, за да направи всичко това? — попита Брус със стиснати зъби.

— По-скоро става дума за това какво му обещахме да не правим — отвърна Мадлен, като сви рамене.

„Останалите от семейството му. Майка му и сестра му.“ Нощните хищници сигурно бяха заплашили и тях.

— Вие сте зверове — изръмжа Брус.

— А аз ти казах да се махнеш от Готъм Сити.

— И изпрати убийци в собствения ми дом, за да убият мен и Алфред.

От всяка дума на Брус бликаше ярост и той не се стараеше да я прикрие.

— Колко щедро от твоя страна.

Мадлен раздразнено изсумтя.

— Наистина ли си мислиш, че съм взела това решение от килията си в „Аркам“? Не говори глупости. Освен това те не бяха дошли да те убият. Ти ни беше необходим за друго.

— Значи все пак си знаела какво става. Не ме лъжи. Вече ме лъга достатъчно.

— Не те лъжа — отвърна Мадлен, като сви рамене. — Просто ти казах това, което знаех по онова време. Не бях длъжна да ти помагам, а ти изобщо не ме послуша.

— И за какво друго ви трябвах? За достъп до банковите ми сметки? За да финансирам терористичните ви операции както предишните ви жертви?

— Ти вече го направи — отговори тя и подигравателно кимна в знак на благодарност. — Беше много щедър, благодаря ти.

— Да, забелязах — отвърна рязко Брус — Как проникна в банковите ми сметки?

— По същия начин, по който проникнах в изкуствения интелект на корпоративните ви дронове — намигна му тя. — Твоите хора разработват доста напреднали технологии, Брус. Не достатъчно, но все пак успяха да ме затруднят.

— Затова ли все още не съм мъртъв? — попита Брус. Той се напрегна да се освободи, но от това ръцете му сякаш останаха стегнати още по-здраво. — Защото имате нужда от мен, за да получите достъп до всичко останало, което притежавам?

По лицето й пробяга раздразнение. Брус нямаше нужда от повече, за да се убеди, че Мадлен наистина се беше опитала — и не беше успяла — да проникне в новите му банкови сметки, с усъвършенстваната им система за сигурност. За да получи достъп до тях, тя имаше нужда той да ги отвори лично.

Мадлен кимна към вратата зад гърба си.

— Не те искам мъртъв по няколко различни причини. Шефът си мисли, че мога да проникна във всичките ти сметки. Но явно останалите са заключени по такъв начин, че само ти можеш да ги отвориш.

Тя се облегна на коленете си, преди да продължи.

— Аз ти казах да се махнеш. Но след като вече си тук, те ще настояват да ни отвориш и останалите. И няма да го направят толкова вежливо, колкото мен.

Шефът. Брус си спомни ръководителя на организацията, когото беше видял в дома си, когато се беше изправил срещу него броени мигове преди полицията да нахълта вътре. Дали не беше чул и неговия глас по високоговорителите, докато настояваше да бъдат изпълнени техните искания за откуп? Когато видя изражението на Мадлен, той присви очи.

— Ти ме натопи — каза задавено той. — Остави ми бележка, заради която се озовах в стаята за разпити на полицията — и ме тикна зад решетките. Много мило. Как да повярвам на каквото и да било, което ми казваш?

Мадлен го погледна обидено.

— Мислиш, че съм те излъгала в бележката си?

Брус безуспешно се напрегна, за да се освободи.

— Не ме обиждай. Само като си помисля, че наистина повярвах как ти си нещо повече от хладнокръвен убиец. Явно съм сгрешил. Какво друго не знам за теб, Мадлен? Така ли се казваш изобщо? Само за удоволствие ли лъжеш? Интересно ли ти е да си играеш с мислите ми? Приятно ли ти е да си измисляш истории за мъртвите си родители, за да се подиграваш с моите?

По лицето на Мадлен за миг се изписа такава болка, че гневът на Брус се стопи.

— Мислиш, че си разгадал цялата истина за мен, така ли? — попита го тя.

— Ако беше честен човек, нямаше да се налага да го правя.

Двамата мълчаливо се изгледаха помежду си. Странното привличане между тях, което Брус беше чувствал при всяко посещение в „Аркам“, сега се върна с пълна сила, така че атмосферата натежа от него.

Най-сетне той поклати глава.

— Коя си ти?

Мадлен го изгледа продължително. Тя сви устни, все едно се опитваше да открие точните думи, и Брус за пръв път си помисли, че тя наистина се кани да му каже истината — някаква истина, каквато и да е. Тя погледна към осветените огледала, откъдето нейните отражения отвърнаха на погледа й.

— Истинското ми име е Мадлен Уолъс — започна тя. — И аз съм един от водачите на Нощните хищници.

Думите й звучаха истински и на място. Естествено, някои от предишните неща, които му беше казала, също бяха звучали така, но Брус запази мълчание, като мислено я подканваше да продължи.

— Всичко, което ти разказах за майка ми, е истина — продължи тя. — Беше страхотен учител. Тя научи мен и брат ми на всичко, което знаеше. И двамата започнахме да програмираме на много ранна възраст, но аз бях истинското й дете чудо, което продължи да се занимава с това, след като брат ми се разболя тежко.

Тя отново се обърна към Брус.

— Майка ми остана без работа, докато се опитваше да се грижи за него. Вече знаеш това. Накрая не й остана друг избор.

— И затова е убила лекарката.

— А ти не би ли го направил? — попита хладно Мадлен. — Кажи ми, благородни Брус, какво щеше да направиш, ако родителите ти не бяха застреляни от някакъв случаен крадец, а бяха убити от уважаван лекар? Ако беше останал сирак в гетото, а не в затворения комплекс с луксозни домове? Кажи ми — дали щеше да бъдеш същият човек, който си днес? Или щеше да гледаш на справедливостта и закона по друг начин? Мислиш ли, че животът на всички ни е толкова привилегирован, колкото е твоят?

Споменът, който пазеше Брус за смъртта на родителите си, за момент се промени: той си представи майка си и баща си — отровени от човек с медицинска престилка, представи си как техният убиец, остава на свобода, вместо да отиде в затвора. „Мислиш ли, че животът на всички ни е толкова привилегирован, колкото е твоят?“

— А всичко останало, което ми каза? — попита той, като се опита да забрави за тези въпроси. — Защо ми остави онази бележка в килията си? Защо ме насочи към подземното скривалище на Нощните хищници и саботира собствените си хора?

— Вече знаех, че сме изнесли почти всичко от онова помещение. Трябваше да ти подам нещо, така че да ми се довериш. Това беше истинският смисъл на всичките ни разговори, Брус — ти беше част от моя план за бягство. Беше много мил и полезен.

Значи го беше лъгала и се беше възползвала от него. Искаше му се да се нахвърли върху нея и да я смачка заради всички тези лъжи.

— Колкото до бележката, оставих я, за да те арестува полицията, разбира се.

Мадлен завъртя очи към тавана от раздразнение, когато го каза. Брус не откъсна внимателния си поглед от нея; стори му се, че нещо в този престорен жест издава факта, че тя прикрива истинските си чувства.

— Исках да се озовеш зад решетките, така че да бъдеш в безопасност.

„Да бъдеш в безопасност.“

— Опитвала си се да ме предпазиш? — попита невярващо той.

Мадлен въздъхна. Още една пукнатина в стената — още една истинска емоция, скрита зад нейната броня.

— А ти как мислиш? — промърмори в отговор тя. — Ти беше в списъка със следващите жертви много преди да те познавам лично. Аз ти казах истината за това, нали разбираш? Казах ти веднага да избягаш от града. Но вместо да го направиш, ти си отиде у дома и влезе право в капана.

— Влязох, за да спася Алфред — отговори Брус. — Не исках да го изоставя.

Мадлен сви рамене.

— С риск за собствения си живот.

Брус се приведе напред. Не беше в състояние да направи нищо повече — и дори от това леко движение главата му се завъртя от болка.

— Не разбирам защо си искала да ме спасиш — каза той.

Мадлен тъжно му се усмихна. После се приведе към него, докато лицата им не се озоваха едва на няколко сантиметра едно от друго. Той усещаше топлината на дъха й по кожата си и докосването на тъмната й коса по ръката си.

— Невинаги съм ти казвала истината, Брус Уейн — каза тихо тя. — Но го направих в онази бележка.

Преди да успее да отговори нещо, тя се наведе към него и притисна устните си в неговите.

Все едно нишката, която се беше опъвала все по-силно между тях, изведнъж се скъса и остави Брус да се рее в безтегловност. „Недей.“ Но въпреки всичко той почувства как отвръща на целувката й, а тя се притиска по-плътно в него. Какво се опитваше да направи? Какво означаваше това? Мислите му се въртяха като водовъртеж, а мускулите му се напрегнаха, сякаш искаха да го предупредят — но той затвори очи и продължи да я целува все по-силно, защото не искаше и не можеше да прекъсне тази връзка. От гърлото й се отрони тих стон, изпълнен с копнеж. Може би отново сънуваше и щеше да се събуди изведнъж облян в студена пот… но устните й бяха топли и меки, а миглите й докосваха лицето му леко като перца. Обгърна го топлина. Чуваше тътена на собствения си пулс. „Не го прави.“ Но той не можеше да спре. Искаше още. Още от нея.

Най-сетне тя се откъсна от него. Дишаше плитко и учестено и примигваше срещу него, а изражението й поне в този миг беше несигурно и уязвимо.

— Не разбирам — прошепна неволно Брус.

Той инстинктивно се приведе напред, обзет от мъчително желание да я целуне отново.

— Какво правиш?

Мадлен за пръв път изглеждаше също толкова объркана, колкото се чувстваше и той. Тя се отдръпна от него, намръщи се и се опита да се овладее. Под обичайното й невъзмутимо изражение потрепваше нещо друго.

— Аз сама избрах да вляза в „Аркам“ — рече накрая тя. — Но не очаквах да те срещна там.

— Защо си избрала да влезеш в „Аркам“?

Когато чу този въпрос, изражението й отново се скова. Част от топлината между тях се стопи.

— Ти няма да ме спреш, както не можеш да спреш и никого от останалите Нощни хищници. Все още има много неща, които означават повече за мен, отколкото за теб.

— А убийствата? — настоя Брус.

Когато тя не отвърна на погледа му, той се приведе срещу нея.

— Наистина ли ги извърши?

Тя за пръв път се поколеба и не отговори.

— Ти защитаваше някого, нали? — попита отново Брус. — Поела си чужда вина, като си направила самопризнания за тези престъпления — и си била затворена в „Аркам“ вместо някой друг. Затова каза, че сама си избрала да отидеш в „Аркам“, нали?

— И защо смятали така?

Мадлен го каза много тихо, като потвърди подозренията му.

— Защото си твърде интелигентна, за да се оставиш да бъдеш заловена от полицията, покрита с кръв — отговори той.

И двамата замлъкнаха, когато чуха шума от приближаващи стъпки. Мадлен се изправи; в очите й светна предупредителна светлина и тя бързо се отдръпна по-далеч от Брус, когато вратата се отвори. В стаята отново влязоха двама от Нощните хищници, които преди това бяха с нея, а заедно с тях се появи и още един човек.

Вниманието на Брус незабавно беше приковано от новодошлия. Той го познаваше. Беше същият висок, заплашителен силует, който бе видял в дома си, когато мъжът бе насочил пистолет право към него — същият мъж, който бе носил маска и предпазни очила, а костюмът му бе хвърлял странни металически отражения в сумрака. Брус разпозна походката му — лека и хищническа, като на тигър. Но този път лицето на мъжа не беше скрито зад маска.

Дъхът на Брус спря в гърлото му. Приликата беше необикновена. Същите продълговати тъмни очи, същата бледа бяла кожа, същата черна коса — макар че неговата беше къса, буйна и разрошена, когато прокара ръка през нея. И За разлика от по-сдържаното и пресметливо изражение на Мадлен, в лицето на този мъж гореше огън. Брус дори нямаше нужда да го познава лично, за да не се съмнява, че винаги бе готов да се разгневи. Но онова, което наистина привлече вниманието на Брус, беше металният блясък по откритите части от кожата му. И двете му ръце до лактите бяха опасани от ленти, които изглеждаха стоманени. Ставите на лактите му бяха изцяло изработени от метал. Хищническата му походка вероятно се дължеше на усъвършенстваните стави на коленете му, които му даваха много по-голям контрол върху движението, отколкото на обикновен човек.

Мадлен го погледна иронично, но освен това в очите й се четеше привързаност, която можеше да означава само едно.

— Днес се забави, шефе — каза тя, като произнесе насмешливо последната дума.

Мъжът — прословутият ръководител на Нощните хищници — беше Камерън Уолъс. Нейният брат.

Брус продължи да го гледа втренчено, докато Камерън кратко и невесело се усмихна в отговор на думите на сестра си.

— Там беше прекалено забавно — отговори той, като кимна към вратата и балкона на концертната зала зад нея.

После кимна отново, този път към пленените пазачи, които вече бяха застанали на колене на пода пред тях, с наведени глави.

— Както и тук — добави той.

— Какво става? — попита Мадлен.

— Разбрахме — но не благодарение на тези тук — че няколко полицаи са успели да преминат по един подземен тунел, така че са достигнали до периметъра на концертната зала. С тях са и няколко от дроновете, които действат самостоятелно.

Камерън блъсна един от пазачите — достатъчно силно, за да го събори на пода.

— Ако желанието ми беше полицията да започне да преминава обсадата, щях да ви издам съответните нареждания да ги пуснете да минат. А сега ми усложнихте живота.

— Не го прави, Кам — обади се Мадлен с глас, напрегнат като струна. — Вече направихме достатъчно.

Но още докато го изричаше, Камерън вече беше извадил пистолет от кобура на колана си и го беше насочил към първия пазач. Пазачът започна трескаво да клати глава.

— Аз го направих — обади се Брус.

Всички се обърнаха да го погледнат.

— Аз насочих полицията към онзи подземен тунел, който сте пропуснали. Аз изпратих дроновете. В края на краищата те са мои. А не ваши.

— Така ли? — отговори мъжът, като местеше поглед от него към Мадлен и обратно. — В такъв случай ти трябва да си Брус Уейн. Какво удоволствие. Помниш ли ме? Срещнахме се у вас.

— Кам — каза рязко Мадлен, още по-предупредително отпреди.

— Браво на теб, че си го докарала тук, сестричке — отговори Камерън.

Той отново се обърна към пазача, който вече хлипаше. И натисна спусъка.

Брус се сви, но не извърна поглед, а ушите му писнаха от изстрела. Мъжът падна на пода с болезнен крясък, когато куршумът прониза тялото му отстрани. По стената се плисна кръв. Камерън бързо простреля и другите двама пазачи — единия — в рамото, а другия — в ръката.

— По дяволите, Кам! — извика Мадлен, като скочи на крака и блъсна брат си достатъчно силно, за да го накара да отстъпи една крачка. — Нямаме време за това, а ти пропиляваш полезни хора. Твоите собствени хора. Налага ли се да ти напомням, че сме под обсада?

— Спокойно, сестричке. Все пак не ги застрелвам в главата — заради теб.

Камерън се намръщи и прибра оръжието си.

— Освен това те не са „полезни хора“, след като не могат да спрат атаката на полицията. Заради тях на територията на концертната зала вече има полицаи.

Той кимна на останалите си хора да изведат ранените, ридаещи пазачи от стаята.

— По един куршум за всяка грешка! — провикна се той след тях. — Погрижете се да правите по-малко грешки.

— Е, сега имаш трима ранени пазачи — отвърна рязко Мадлен. — Какво ще правим, ако се наложи да се изтеглим? Ще ги оставим в ръцете на полицията, за да ги разпитват? Или ще ги влачим с нас? Това ще ни забави, идиот такъв.

— Не съм казвал, че все пак няма да ги застрелям в главата — отговори Камерън. — Престани.

Брус сведе зашеметения си поглед към пода. Към вратата водеха кървави следи, а от другата страна все още се разнасяха болезнените викове на ранените Нощни хищници. Гласовете им отекваха в главата му. Значи това беше главатарят — човек, когото всички смятаха за мъртъв, защото трябваше да е починал от болестта още като момче. Изведнъж в загадъчните думи на Мадлен се появи съвсем нов смисъл.

Мадлен продължаваше да фучи, но Камерън широко се усмихна и я побутна игриво.

— Как върви срещата?

Той се завъртя към Брус и го огледа от глава до пети.

— Имаш забележителни рефлекси, Уейн. Жалко, че не си един от нас. Малката ми сестричка е доста очарована от теб.

Мадлен му хвърли раздразнен поглед. Брус погледна първо към брат й, а после към нея.

— Ти ми каза, че той е мъртъв — каза Брус — Прочетох некролога му в интернет.

— Не е толкова трудно да фалшифицираш свидетелство за смърт, Брус — отговори Мадлен. — След като Камерън едва не умря, мама замина заедно с него зад граница и убеди един лекар в чужбина да приложи експериментална процедура, която му спаси живота — оттам са изкуствените стави, които виждаш сега. Оттогава той е различен.

Тя отново погледна брат си и раздразнено завъртя очи към тавана. Брус ги наблюдаваше внимателно. Дали процедурата, на която се беше подложил Камерън, не просто бе подобрила физическите му възможности, а и бе увредила ума му?

— Животът извън системата върши добра работа за много неща, Камерън. Нали? Например, когато убиваш хора, не те смятат за заподозрян.

Последните думи на Мадлен бяха произнесени с острота.

— Ти си бил убиецът — каза Брус на Камерън. — Ти си прерязал гърлата на онези хора и си накарал Мадлен да поеме вината вместо теб.

— Не съм я карал да прави нищо — отговори Камерън.

— Аз сама реших да го направя — намеси се Мадлен. — Отговарях за хакването на охранителната система в домовете им. Това беше моята задача. Камерън извършваше екзекуциите.

В гласа й отново се появи необичайна саркастична нотка — и този път Брус разбра, че Мадлен нито беше планирала, нито беше одобрявала начина, по който Камерън бе убивал жертвите им.

— Аз видях през какво мина майка ни, когато беше в затвора. И не исках да видя още един член на семейството си в същата ситуация — особено Камерън, заради когото майка ни отдаде живота си.

Камерън се усмихна на сестра си.

— Радвам се, че вече не си там — каза той. — Сега наистина ще можем да продължим.

— Да продължите? — попита Брус.

— Знаеш ли защо убих онези богаташи, Уейн? — попита го Камерън.

В очите му светеше хищнически блясък.

— Защото бяха корумпирани до мозъка на костите си.

По лицето на Мадлен се изписа недоволство, но той поклати глава.

— Ако не беше Брус Уейн, щеше да изтърпиш много по-тежко наказание заради това, че се намеси в работата на полицията. Готов съм да заложа живота си на това. Затова ще ми простиш, когато ти казвам, че изпитвам удоволствие да крада милионите от банковите им сметки, да им прерязвам гърлата и да използвам същите тези пари, за да унищожавам корупцията, която олицетворяват.

Той сви рамене и намигна на Брус.

— Ободряващо е, нали?

— Те не биваше да умират — намеси се Мадлен и отново се намръщи на брат си — Непрекъснато ти повтарям, че ще печелиш повече от всеки обир, ако оставяш жертвите живи. Нека загубата на богатството им да бъде най-голямото им мъчение.

— И да им позволя да се измъкнат, без да бъдат наказани?

Камерън изсумтя презрително, преди да се обърне към Брус.

— Всеки от тези така наречени филантропи е спечелил пари от приватизираните затвори в Готъм Сити Ти ми кажи дали заслужаваха да умрат, или не.

— Не са заслужавали да умрат по този начин — каза ядосано Брус. — Никой не заслужава това. Може би дори ти.

— Аз вече съм мъртъв — каза Камерън. — Имам свидетелство, с което да го докажа.

— И аз трябваше да бъда следващият? — попита Брус.

От всяка негова дума струеше гняв.

— Това беше моят план. Но явно някой те е предупредил за него.

При тези думи Камерън хвърли унищожителен поглед на Мадлен. Брус също я погледна. Може би все пак се беше опитала да го предпази.

Брус се обърна към Мадлен.

— Наистина ли смяташ, че този кръговрат от кражби, убийства и терор си заслужава?

Мадлен вирна брадичка.

— Вярвам, че това ще накара Готъм Сити да се събуди и да види истината, да — отговори тя. — Не подкрепям управляващата класа, която защитава алчността.

— Ами аз? — попита тихо Брус. — Вярваш ли, че заслужавам същата съдба като всички останали, които си оставила да умрат?

— Ти не трябваше да си тук — отвърна напрегнато Мадлен.

Камерън я погледна и въздъхна.

— Ти наистина го харесваш, така ли?

Тя не отговори, така че той поклати глава и се обърна към вратата.

— И без това няма значение. Уейн, време е да приключваме с теб. Покажи на Мадлен как да влезе в останалите ти сметки и ще можем да прехвърлим средствата бързо и незабелязано.

„Добре. Спечели малко време.“

— Защо да го правя? — изръмжа Брус — Защото ще опреш нож в гърлото ми, ако не се подчиня? Както си сторил с всички останали?

Камерън повдигна едната си вежда, когато му отговори, все едно пред него стоеше малко дете.

— Защото, Брус Уейн, ако не го направиш, в концертната зала има много други заложници, които ще понесат наказанието за това вместо теб.

Брус хвърли един поглед на Мадлен. Очите й бяха мрачни и сериозни.

— Не ме карай да правя това — рече тихо тя и леко поклати глава.

Камерън не я чу. Вместо това просто отвори вратата и излезе.

— Не се бави, сестричке — подвикна той през рамо. — После излезе и ги остави сами за малко.

— Мадлен — каза Брус в тишината, която се възцари в стаята. — Това не си ти. Виждам го по лицето ти.

Тя не му отговори и не откъсна поглед от вратата, но тялото й неволно се приведе към него и той почувства топлината от близостта й.

— Няма значение — отговори тихо тя, но във всяка дума прозираше несигурност — Нашите цели си остават същите.

— И какво ще стане с мен, когато брат ти приключи с мен? — просъска Брус. — Мислиш ли, че ще ме пусне да изляза жив оттук? Вярваш ли, че просто ще ме предаде на полицията?

Той хвърли поглед към вратата.

— Смяташ ли, че просто ще освободи заложниците?

Мадлен не отговори веднага — и Брус прозря истината в този миг колебание.

— Значи все пак е важно за теб — прошепна той.

Той се приведе по-близо до нея, обзет от отчаяно желание да се убеди, че нещо в тяхната връзка — каквато и да беше тя — бе истинско.

— Никога не съм искала да си тук, Брус — прошепна Мадлен, като го гледаше остро.

— Защо?

Тя извърна поглед и за миг изглеждаше така, сякаш ще отговори нещо — но после размисли.

— Защо, Мадлен? — попита тихо Брус. — Аз веднага ще ти кажа истината — наистина си мислех, че те харесвам. И въпреки всичко продължавам да изпитвам чувства към теб. Не поемай по този път.

Мадлен го погледна безизразно.

— Тази история не може да завърши с щастлив край за нас двамата — отговори най-сетне тя, като откъсна поглед от него и се изправи. — Нека просто да приключваме с това.