Мари Лу
Батман (15) (Нощният хищник)

Глава 14

На следващия ден Брус седеше мълчаливо в кабинета на Дрейкон и се взираше навън към улиците на Готъм Сити, мокри от дъжда, докато детективът седеше срещу него и четеше новината на първата страница на вестника. Папката с досието на Мадлен бе отворена на масата, а документите от нея бяха подредени на спретната купчина. Накрая Дрейкон захвърли вестника и се облегна на лакти върху бюрото си.

— Какво е станало? — попита Брус.

Дрейкон побутна вестника към него, така че да прочете заглавието на първа страница.

ПОЛИЦИЯТА РАЗКРИВА СКРИВАЛИЩЕ НА НОЩНИТЕ ХИЩНИЦИ

— Под земята имаше недовършен тунел — промърмори тя.

— Като онези, които свързват сградите в центъра на града? — попита Брус, като внимаваше как формулира всеки въпрос.

Поддържаше илюзията, че не знае нищо за инцидента. Дрейкон кимна.

— Нали знаеш за тунела, който минава под сградата „Уейн Тауър“?

— Аха — отвърна Брус.

Под „Уейн Тауър“ имаше подземен тунел, както и под сградата на финансовата компания „Секо“, и всеки друг небостъргач в центъра на града. В горещите летни дни, когато по тротоарите беше като в пеш, както и в зимните дни, когато над града надвисваха снежни бури, хората минаваха по подземните тунели на път за работа и изобщо не излизаха на повърхността.

— Тунелът е бил част от подземен маршрут, който е останал недовършен, след като градските власти са прекратили финансирането му — обясни Дрейкон. — Нощните хищници очевидно са превърнали в склад за оръжия тази част от него, която се пада под сградата на компанията „Белингъм“.

Брус не спираше да мисли за събитията от предишната вечер. Двамата с Даян мълчаливо се бяха върнали на концерта и бяха успели да убедят Харви, че са ги разпитвали от полицията. „На улицата е някаква лудница“, бе обяснил Брус на Харви и Даян бе потвърдила думите му. „Полицията отново разследва на ъгъла на кръстовището и разпитват минувачите на няколко пресечки наоколо.“

Едва няколко минути по-късно бяха чули сирени от ъгъла на сградата на компанията „Белингъм“. Това сякаш потвърди тяхната история, така че Харви не продължи да ги разпитва.

Даян не беше казала нито дума за онова, което се бе случило, както и той самият. И двамата бяха запазили мълчание заради опасността пробацията на Брус да бъде удължена — както и заради възможността да изложат Харви на опасност. И макар че Брус очакваше от полицията да го потърсят или Дрейкон да го разпита, явно никой не беше разбрал, че изобщо са били там.

— Как са открили скривалището от полицията? — попита Брус.

Дрейкон уморено разтри врата си и кимна.

— Анонимно обаждане — отговори с въздишка тя. — Откъде да знаем, че някой е отворил този подземен тунел? В бункера е имало някакъв мъж в безсъзнание — предполагаме, че е работил като доставчик за Нощните хищници. Бил е ниско в йерархията и единствената му задача е била да организира преместването на оръжията на друго място.

Брус се постара да изглежда изпълнен с любопитство и в неведение.

— Каза ли защо са го направили?

— Според мен не е бил достатъчно доверен човек на Нощните хищници, за да знае причината — отговори тя. — Разкри ни мястото, на което е трябвало да премести всичко от склада, но когато полицията отиде да го провери, там не беше останало нищо. Някой друг Нощен хищник вече беше изнесъл всичко и беше почистил след себе си. Мъжът не ни каза нищо повече. Горкият кучи син вчера беше толкова изплашен, че се опита да се обеси със собствената си риза.

Дрейкон се поколеба, преди да продължи:

— Повтаряше нещо за маскиран грабител или нещо подобно, който го е нападнал, като твърдеше, че е бил полицай под прикритие. Но не можеше да ни каже нищо повече за него. Нощните хищници явно са си създали врагове сред местните престъпници, когато са влезли в тяхната територия.

— Може би ще успея да науча нещо повече от Мадлен — предложи Брус.

Дрейкон сплете пръсти и се намръщи, преди да го погледне със съмнение.

— Не съм сигурна за това, Брус.

— Може би тя ще знае защо са складирали толкова много оръжия.

Дрейкон отново въздъхна и отпи голяма глътка от кафето си.

— Не ми харесва мисълта за това, че продължаваме. Не трябваше да се замесваш толкова, а освен това ме тревожи и нейното желание да разговаря с теб. И не на последно място, не искам да влизам в конфликт с твоя настойник.

Алфред. Брус все още не му беше споменавал нищо за това, нито пък му беше обяснил защо кошмарите му бяха станали по-тежки, населявани от сенки, тъмни коридори и едно момиче с дълга тъмна коса.

— И все пак, в момента съм в кабинета ви — отговори Брус, като се отърси от останалите си мисли. — И вие продължавате да ме информирате за това, което става с Нощните хищници. Нали така? Значи сигурно продължавате да искате да ви помагам с каквото мога — и продължавате да вярвате, че мога да измъкна нещо от Мадлен.

Дрейкон го погледна сериозно.

— Не забравяй кои са били жертвите й досега, филантропи с голямо богатство. Тя ги е избрала заради парите им — и е откраднала огромни суми, преди да ги убие в собствените им домове. Ти сам видя как са загинали.

Тя се поколеба, преди да добави:

— И вече знаеш, че отговаряш на описанието на предпочитаните й жертви.

— Не се тревожете за мен — отговори Брус. — Тя е затворничка в „Аркам“. Но вече сме близо. Може би ще намерим начин да разкрием цялата организация на Нощните хищници — чак до ръководителя им.

Дрейкон продължително се загледа в кафето си.

— Не ми давайте скрит микрофон — добави Брус. — Тя ще разбере. Нека просто да продължа да говоря с нея.

Накрая Дрейкон се облегна назад на стола си.

— Ще имаш още един разговор с нея — отвърна тя, като вдигна пръст във въздуха. — Само един. И ще видим какво ще стане след него.

Над Готъм Сити се изви гръмотевична буря и на следващата сутрин небето зад прозорците на психиатричната болница все още беше черно като в полунощ.

Когато Брус слезе в подземието в началото на смяната си и спря до килията на Мадлен, не я видя седнала на ръба на леглото — както обикновено. За миг си помисли, че може би са я преместили от килията — преди да я забележи свита на кълбо до стената на леглото. В тази поза виждаше единствено белия затворнически гащеризон и черната й коса, която се изливаше като река по тялото й.

— Беше права — каза накрая той, след като мълчанието се проточи.

Тя не помръдна. Сякаш се взираше в празното пространство, загледана в някакво място на пода. В другия край на килията беше подносът с храната й, а салфетката — която обикновено беше сгъната в изящна фигура — бе смачкана и захвърлена до леглото. Брус беше обзет от тревога. „Нещо не е наред.“

— Мадлен? — каза Брус. — Чуваш ли ме?

Отново настъпи мълчание. Брус за момент си помисли, че надзирателите са сменили стъклото на прозореца на килията й, така че да заглушава всички звуци — или че тя е потънала дълбоко в мислите си. А може би нарочно не му обръщаше внимание, както правеше понякога. Почувства се глупаво, докато стоеше там, и вече се канеше да се обърне и да се отдалечи от вратата, когато тя най-сетне отговори.

— Какво искаш, Брус Уейн? — попита го тя.

Днес говореше по-тихо, а на мястото на обичайната дързост в гласа й се долавяше раздразнение. Усещането за безпокойство, което изпитваше Брус, се засили.

— Не знам дали си чула новината — отговори той.

По някакъв начин изобщо не се съмняваше, че тя е разбрала. Тя винаги създаваше впечатление, че знае всичко.

— Полицията разкри едно от подземните скривалища на Нощните хищници, в сградата на компанията „Белингъм“.

— Поздравления — прекъсна го тя, преди да успее да довърши.

Мадлен се размърда, така че свитата топка на тялото й се отпусна и той виждаше лицето й по-добре. Тя го погледна, без да вдига глава.

— Значи все пак можеш да следваш инструкции.

Днес игривата й природа бе изчезнала, от лукавата й усмивка нямаше и следа, а на тяхно място се бе появила някаква студена непозната. Брус объркано примигна. Не знаеше защо толкова се тревожи, че тя не прилича на себе си.

— Защо правиш това? — попита той. — Защо изчака да се появя аз, преди да започнеш да подаваш информация на полицията? Ти знаеше за това скривалище — и за тухлата на стената. Очевидно си работила с Нощните хищници. Защо го направи точно сега? Какво ще спечелиш от това?

— Може би съм решила да отворя нова страница — отговори Мадлен, а от всяка дума се процеждаше горчив сарказъм.

В коридора отново настъпи тишина. Брус я погледна по-внимателно. Когато очите му се спряха на ръцете й, той забеляза нещо ново — тъмна синина над лакътя на едната й ръка. И по-точно казано, четири синини — все едно бяха оставени там от хватката на нечии пръсти. Погледът му отново се върна на лицето й. Сега видя, че сянката под едното й око в действителност крие още една синина.

Мадлен Уолъс беше престъпник — страховит убиец. Затворен за три брутални убийства — но в този миг Брус забрави за това. Виждаше единствено момичето на неговата възраст, свито на топка, за да се защити, а на мястото на обичайната й арогантност имаше нещо крехко и ранимо.

Навън се разнесе приглушеният гръм на бурята. Мадлен изруга.

— Мразя гръмотевични бури — каза тя. — Ако електричеството прекъсне заради някоя светкавица, вратите на килиите ще блокират и всички ще останем тук, затворени като плъхове в капан.

Брус погледна към вратите по коридора.

— Нищо няма да стане — увери я той.

Нима се опитваше да я успокои?

— А дори да се случи нещо подобно, със сигурност ще евакуират всички оттук.

Мадлен не обърна внимание на думите му, а продължи да се взира надолу.

— Като плъхове в капан — повтори тя, този път по-тихо.

Тялото й потрепери и тя се сби още повече, сякаш искаше да заема по-малко място. „Клаустрофобия“, помисли си Брус.

— Добре ли си? — попита я той. — Какво е станало с теб?

Тя отново помълча, преди да отговори. Най-сетне каза:

— Днес отказах да ме сложат на системи. Заради това в клиниката възникна малък спор.

Системи. Дрейкон не беше споменавала за това, че Мадлен е на лечение.

— Удариха ли те? — попита той.

— Толкова ли е очевидно? — попита в отговор Мадлен и го погледна иронично, като повдигна глава.

После отново я отпусна и въздъхна.

— Не казвай на Дрейкон, че знаеш за това — каза тя. — Предпочитам да продължава да си мисли, че създавам проблеми.

— Съжалявам — каза Брус.

И за своя изненада, наистина съжаляваше. Синината под окото й изглеждаше неприятна. Който и да я беше ударил, го беше направил доста силно. Когато си помисли за това, в гърдите му се надигна гняв. Спомни си за затворника, когото Джеймс беше блъснала в стената на първия му ден тук. Мъжът се беше опитал да го нападне наистина, но главният надзирател очевидно нямаше никакъв проблем с грубото отношение към затворниците. Брус не си беше помислял, че ще направят нещо подобно с момиче на възрастта на Мадлен. Нима Дрейкон не знаеше за това?

— Не си виновен ти — промърмори в отговор Мадлен.

Тя се наведе и провеси крака от ръба на леглото. После го погледна.

— Попита ме защо съм решила да ти кажа за подземното помещение.

Брус мълчаливо й кимна в очакване да продължи.

— Как се справи, когато загинаха родителите ти?

Сякаш го блъсна някаква тежест. „Внимавай.“

— Какво общо има това? — попита Брус.

Тя повдигна рамене, докато не се сви още повече отпреди.

— Всички винаги очакват да се справиш толкова бързо, след като понесеш такава загуба, нали? — каза Мадлен и извърна поглед. — През първите няколко месеца не спират да ти съчувстват. Но после, постепенно, съчувствието пресъхва и един ден се озоваваш сам на гроба, като се чудиш как така всички останали са продължили с живота си, а ти още си там и мълчаливо продължаваш да носиш същата болка в себе си. Хората се отегчават от мъката ти. Иска им се да си говорят за нещо ново. И ти спираш да говориш за това, защото не искаш да отегчаваш никого.

Брус неволно закима. А след това думите сякаш се изляха сами от устата му. Чу се как разказва за дните преди убийството на родителите му пред входа на театъра и за дните след това. Всяка дума беше изпълнена с гняв срещу нея и срещу всеки друг престъпник, който убиваше невинни хора и оставяше другите да събират сами парчетата от живота си след това.

Когато свърши, донякъде очакваше тя да се усмихне и отново да го подразни както преди за това, че бе успяла да измъкне тази информация от него. Но Мадлен се беше обърнала на леглото, за да го гледа право в очите, а нейните тъмни очи гледаха строго и сериозно.

Защо й каза всичко това? Дали искаше тя да разбере каква болка бе причинила на други хора? Или искаше да чуе за нейната болка, за да разбере нея самата?

— Майка ми беше в затвора заради това, че е убила човек — отговори тя след известно време. — Направи го от любов към брат ми.

Брус се изненада да го чуе. Не знаеше защо е била затворена майката на Мадлен — нито пък нещо друго за семейството й.

— Брат ти? — повтори той.

Мадлен кимна:

— Имах по-голям брат. Когато беше малък, той се разболя тежко от рядко срещана бактериална инфекция, която атакува ставите му.

Тя замълча и на челото й се появиха дълбоки бръчки, когато си спомни за това. Брус никога не я беше виждал такава — с изражение, което му напомняше за самия него в първите му месеци като сирак.

— Майка ми посвети цялата си енергия на това да се опита да го спаси — непрекъснато го водеше в различни клиники, но навсякъде отказваха да му помогнат. Тя беше университетски преподавател, но съвсем не беше богата. Здравната ни застраховка беше смехотворна. По никакъв начин не беше в състояние да покрие разходите за лечението. Наложи се майка ми да започне допълнителна работа.

Мадлен дълбоко си пое дъх. За момент Брус изпита вина от мисълта за собственото си богатство и факта, че другите хора не разполагаха със същото.

— Най-сетне тя успя да открие една лекарка, която се съгласи да лекува брат ми. Не можехме да си намерим място от радост.

Докато тя говореше, Брус си представяше всичко — жената, която седеше до леглото на сина си, отпуснала глава в ръцете си. Всяко посещение в поредната клиника, след което се беше чувствала още по-отчаяна.

— И какво стана?

— Брат ми почина, докато беше на лечение при нея. Лекарката твърдеше, че не е имало какво да се направи, просто му е дошло времето и най-сетне се е предал на болестта. Но майка ми не й вярваше. Нещо не изглеждаше както трябва. Затова една вечер майка ми решила да влезе с взлом в кабинета на лекарката, отворила документите и разбрала, че лекарката изобщо не е лекувала брат ми. Просто ни беше прибирала парите, за да му дава плацебо и захаросана вода.

Мадлен отново вдигна поглед към Брус.

— Лекарката се върнала в кабинета си, докато майка ми все още била вътре. Майка ми дори не я ударила толкова силно — но явно е било достатъчно, за да я убие. Нещастен случай.

Мадлен спря и се възцари тишина, която беше непоносима.

— Съжалявам — успя да каже най-сетне Брус.

Какво друго можеше да й каже в този момент? Какво бяха казали на него, когато собствените му родители бяха загинали?

— Тя умря в затвора. Никой не успя да ми каже какво точно се е случило с нея, но аз съм виждала как се отнасят със затворниците си.

Мадлен сви рамене, все едно беше свикнала да живее с това. Очите на Брус неволно се стрелнаха обратно към синините й.

— Докато тя беше зад решетките, аз гледах как богатите излизат от затвора с танцова стъпка. Хакнах системата на затвора и открих, че винаги пускат точно тях под домашен арест. В това време майка ми гниеше зад решетките. Ние нямахме пари, а аз бях на десет години.

Десет. Брус се олюля, когато чу това, и изведнъж си спомни за себе си на същата възраст, когато за пръв път отиваше сам на училище и всеки ден очакваше Алфред — а не майка му или баща му — да го вземе след часовете. Как ли беше изглеждала Мадлен? Дребно дете с изящни черти, дълга коса и тъжни очи? Дали тя също беше вървяла сама? Къде се беше прибирала, след като не беше имала настойник или богатство, които да я защитят от всичко на света? Как се беше озовала тук, превърната на свой ред в убиец, все едно бе издигнала престъплението на собствената си майка на следващото ниво?

И дали Дрейкон знаеше всичко това за Мадлен? Брус се съмняваше в тази мисъл — детективът беше строг, но не и жесток човек.

— Веднъж ме попиша защо съм извършила тези убийства — каза накрая тя. — Кажи ми, Брус Уейн, все още ли мислиш за мен по същия начин като за студенокръвния престъпник, който е убил родителите ти? Смяташ ли, че заслужавам да изгния в ада и да умра, инжектирана със смъртоносна отрова?

Тя оголи зъби срещу него в подигравателна усмивка:

— Ти си милиардер. Какво изобщо знаеш за мен? Как е възможно човек като теб да разбере отчаянието?

„Не вярвай на нищо, съмнявай се във всичко.“ Мислите му се завъртяха като вихрушка — споменът за родителите му, паднали на мократа улица, се изправи срещу мисълта за самотното малко момиченце, изгубено без майка си и брат си. Брус поклати глава и се намръщи.

— Ако Дрейкон знаеше за това, което се е случило с теб, тя нямаше да го одобри. Смятам, че дори доктор Джеймс нямаше да го одобри.

Мадлен изсумтя с отвращение. После стана от леглото и се доближи до прозореца, докато между нея и Брус не останаха само няколко сантиметра празно пространство и една стъклена преграда.

— Все още си толкова доверчив — каза му тя. — На никого не му пука какво се случва с мен. Интересува ги само информацията, която мога да им дам. Сигурно ще престанат да ти позволяват да идваш при мен.

Тя се поколеба, преди да добави:

— Не искам да видя как Готъм Сити ще изгори. Но по-скоро ще умра, отколкото да им разкрия направо това, което знам.

Погледът на Мадлен беше омекнал и сега Брус забеляза, че очите й всъщност не са съвсем тъмни — от време на време, на подходящата светлина, в тях просветваха лешникови и кестенови нюанси на кафявото. Ако двамата не бяха разделени от стъклена преграда, ако тя не беше зад решетките на този затвор, близостта им щеше да му се стори неловка, дори интимна.

— Затова ли реши да говориш с мен? — попита Брус. — Защото смяташ, че споделяме някакво общо минало?

Тя смръщи вежди с озадачено изражение.

— Казвам ти всичко това, защото ми е трудно да те разбера. Може би те предупреждавам да внимаваш.

В последните й думи имаше толкова съдбовен смисъл, че Брус почувства ледена тръпка дълбоко в гърдите си. „Тя ме предупреждава.“ Лицето й отново се промени и тя сведе очи. После се намръщи, сякаш за пръв път не беше сигурна в това, което си мислеше.

— Или може би просто те харесвам — добави съвсем тихо тя, все едно говореше на себе си.

— Те няма да ми позволят да говоря повече с теб — отговори Брус, като отпусна ръка на стъклото. — Дрейкон каза, че това ще бъде последното ми идване тук.

Мадлен го погледна с недоверие.

— Не могат да ти попречат, ако не те виждат — каза тя.

После отново кимна към камерите над главите им.

— Ако искаш отново да дойдеш тук, ще трябва да използваш подходящ заглушител, настроен на правилната честота.

„Това е номер“, каза си Брус Чувстваше се разкъсан между несигурността и объркването си.

— Сериозно ли ми казваш да повредя системата за сигурност в „Аркам“? Защо да го правя?

— Нищо не ти казвам — отговори тя. — Просто обяснявам какво ще трябва да направиш, за да ме видиш отново. Ако искаш.

Тя се поколеба, преди да добави:

— Ако ти се наложи да го направиш.

„Номер. Измама. Лъжа.“ Но в нейните думи и в начина, по който произнесе последната фраза, имаше някаква необяснима неизказана молба. „Ако ти се наложи да го направиш“ Нещо в гласа й прозвуча като предупреждение. В думите й имаше тревога. Сякаш имаше още толкова много, което не му казваше.

После тя поклати глава, все едно си бе променила решението.

— Ти не ми вярваш — каза тя. — Тогава просто не идвай повече. Разкажи на Дрейкон какво съм ти казала, ако искаш. Така или иначе нищо не може да промени това, което ще се случи с мен тук.

Брус отвори уста, за да отговори, но в този момент коридорът се разтърси от оглушителния трясък на гръмотевица. Всички светлини угаснаха едновременно. Думите му останаха на върха на езика.

Отначало мракът беше пълен, така че се почувства като в космически вакуум. Около него се разнесоха виковете на другите затворници от килиите по коридора — някои подвикваха тържествуващо, други крещяха на надзирателите да дойдат и да оправят светлините, трети удряха по стъклените прозорци на килиите си и блъскаха вратите, все едно изпробваха дали ще се отворят. Той вече не чуваше гласа на Мадлен във всеобщата врява, нито виждаше лицето й, макар че беше точно пред него. Но косата му настръхна от нещо друго, което чу в този момент.

Скърцането на вратата на една килия, която се отвори някъде по коридора.

Включи се алена светлина/която окъпа целия коридор в кърваво сияние. И Брус видя как двама от затворниците излязоха от килиите си, докато по високоговорителите се разнесе напрегнат глас. Започна да вие сирена.

„Бягство от затвора.“