В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (99)

I

Максим Мареш беше забравил за мъглата.

Щом пристъпи отвъд защитата на двореца, усети отровата на Осарон навред във въздуха. Беше твърде късно да затаи дъх. Тя си проправи път, напълни дробовете му и проклятието зашепна в ума му.

Коленичи пред мраковития крал!

Максим устоя на хипнотичния порив на мъглата, а нервите му припукваха от отблъскването й. Но той се съсредоточи върху тропота на стоманената гвардия, маршируваща след него, и огледа неясния силует, който го очакваше в подножието на стълбите.

Без тяло мраковитият крал приличаше по-малко на човек и повече на дим, уловен в затъмнено стъкло — създанието се местеше в несъществуващата си черупка като игра на светлината. Само очите му изглеждаха плътни — лъскавочерни като лакиран камък.

Като на Кел, помисли си Максим и после си взе думите назад. Не, изобщо не приличат на окото на Кел!

В погледа на неговия антари се таеше топлината на пламък, а очите на Осарон бяха студени и напълно нечовешки.

При вида на Максим, който слизаше по стълбите, цялото лице на мраковития крал примигна, а устата му се изкриви в усмивка.

— Фалшиви кралю…

Максим си наложи да напредва стъпало подир стъпало, макар че зрението му отказваше, а кожата му се нажежи от започващата треска. Щом стъпи на площада пред двореца, неговите последни дванайсет гвардейци се разгърнаха и заеха места около двамата крале подобно на цифрите по часовников циферблат. Всеки извади кралски меч с острие, омагьосано да сече магия.

Осарон сякаш почти не забеляза силуетите в стоманени брони — нито как се движат като пръстите на ръка, нито как сенките се увиват и усукват около телата и мечовете им, без да ги докосват.

— Дошъл си да се преклониш ли? — въпросът на мраковития крал отекна в черепа на Максим и издрънча в костите му. — Да ме молиш за милост ли си дошъл?

Максим вдигна глава. Не носеше нито броня, нито шлем — нищо, освен меч в канията на бедрото си и златната корона на главата. И въпреки това се взря право в дълбините на ониксовите очи пред себе си и рече:

— Дошъл съм да те унищожа!

Мракът се разсмя — звук като басова гръмотевица.

— Дошъл си да умреш.

Кралят едва не изгуби равновесие, но не от страх, а от треската. Получи халюцинации. Нощта танцуваше пред очите му, спомените се наслагваха върху истината. Тялото на Емайра. Писъците на Рай. Болка прониза с назъбено острие гърдите на Максим, който се съпротивляваше на магията на мраковития крал. Болестта ускори сърцебиенето му, а проклятието на Осарон обърка мислите му, междувременно заклинанието му изтощаваше тялото.

— Да накарам ли някой от твоите хора да те убие?

Осарон махна с ръка, но обкръжаващата го стоманена гвардия не помръдна. Никой не вдигна меч за атака. Никой не пристъпи покорно напред.

Мраковитият крал се намръщи, сякаш облак засенчи лицето му, понеже осъзна, че гвардейците не са истински, а само тромави кукли на конци, броните им са куха магия, последно усилие да спести тази мрачна задача на истинските поданици на Максим.

— Каква загуба.

Максим се изправи гордо, потта се стичаше по гърба му.

— Ще трябва да застанеш срещу мен лично!

С тези думи арнеският крал извади меча си, омагьосан като останалите да разсича нишките на магията, и удари сенчестата форма пред себе си. Осарон не помръдна, не отскочи, не посегна да отвърне на удара. Изобщо не помръдна. Раздели се около острието на краля и се спои на няколко крачки наляво.

Максим го нападна отново.

Осарон се разтвори отново.

С всеки замах, с всяка атака умората и треската на Максим се усилваха и заплашваха да го погълнат.

И най-после, на петото или дори на десетото нападение, Осарон най-сетне отвърна на удара. Този път прие отново форма и се озова в обхвата на Максим.

— Стига! — изрече чудовището с крива усмивка.

Пресегна безплътната си ръка, разтвори пръсти и кралят усети тялото си да спира насред крачка, костите под кожата му се стегнаха и застъргаха, а болка подпали нервите му както бе застинал като кукла в нощта.

— Толкова крехък… — порица го Осарон.

Едно завъртане на ръката — по-скоро мъгла, отколкото пръсти — и китката на Максим се строши. Мечът му падна на земята, силното дрънчене от удара на метала в камъка заглуши болезненото стенание.

— Моли се — заповяда мраковитият крал.

Максим преглътна.

— Не, аз…

Ключицата му се раздроби със зловещо пукане на сух клон. Задавен писък изсвистя през стиснатите му зъби.

— Моли се!

Максим потрепери, ребрата му пукаха под напора на волята на Осарон, който почукваше с пръсти по костите му.

— Не.

Мраковитият крал се забавляваше, играеше си с него, удължаваше агонията. И кралят му позволи, с надеждата, че Рай е на сигурно място в двореца, че го отвеждат далеч от прозорците, далеч от вратата, далеч от всичко случващо се. Стоманената му гвардия потреперваше, стиснала мечовете с ръкавици. Още не. Още не. Още не…

— Аз съм кралят… на тази империя…

Нещо изпука в гърдите му и Максим се сгърчи, в гърлото му бликна кръв.

— Това ли минава за крал в този свят?

— Народът ми никога…

При тези думи ръката на Осарон — не месо, не кост, не дори дим, а нещо плътно и студено, и невъзможно — се сви около челюстта на Максим.

— Непокорството на смъртните крале!

Кралят на Арнес се взря във вихрещия се в погледа на създанието мрак.

— Непокорството… на падналите… богове…

Осарон грейна в ужасяваща усмивка.

— Ще нося тялото ти по улиците, докато изгори!

В черните му очи Максим видя изкривено отражение на двореца, сонер раст — туптящото сърце на града му.

Домът му.

Дръпна последните нишки на магията и гвардейците най-сетне пристъпиха напред. Дванайсет безлики статуи извадиха мечовете си.

— Аз съм глава на Дома Мареш — изрече Максим. — Седмият… крал с това име… и не си достоен… да носиш кожата ми!

Осарон наклони глава.

— Ще видим тази работа.

Мракът насила си проправи път.

Не беше вълна, а цял океан и Максим почувства как волята му поддава под тежестта на могъществото на ошока. Нямаше въздух. Нямаше светлина. Нямаше повърхност.

Емайра. Рай. Кел.

Стрелите се забиха дълбоко, болката им служеше за котва, но умът на Максим вече се рушеше и тялото му се разкъса още повече, щом вля последните си капки сила в стоманените гвардейци. Ръкавиците се свиха и дузина мечове полетяха нагоре, обърнали върхове към средата на кръга си точно когато Осарон се вля като разтопен метал в тялото на Максим Мареш.

И кралят запламтя.

Умът му бе изкормен, а животът угасна, но не преди дузина стоманени остриета да запеят едновременно, привлечени от източника на заклинанието.

Към тялото на Максим.

Към сърцето му.

Той спря да се бори. Все едно свали огромна тежест, толкова главозамайващо бе облекчението да се пусне по течението. Гласът на Осарон се разсмя в главата му, но Максим Мареш вече беше мъртъв и изчезваше в небитието, когато остриетата улучиха целта.