В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (97)

VII

За любовта се говори, все едно е стрела. Изделие, което лети бързо и винаги улучва целта си. И неизменно е приятно изживяване, но Максим бе улучван веднъж със стрела и знаеше истината добре: болката е кошмарна.

Нито си бе пожелавал да се влюби, нито очакваше да приветства тази болка и с готовност възнамеряваше да се преструва, че е улучен от стрелата.

Докато не срещна Емайра.

Дълго време смяташе, че стрелата е изиграла най-лошата си шега — поразила е него, но е пощадила нея. Представяше си как кралицата се е изплъзнала покрай върха й, както заобикаляше толкова други неща, които не харесваше.

Максим прекара цяла година в опити да изтръгне стрелата от сърцето си, за да осъзнае в крайна сметка, че не желае да го стори. А навярно не е и в състояние. И мина още една година. Тогава осъзна, че и Емайра е била улучена като него.

Ухажването им вървеше бавно — все едно се топеше ледник. Представляваха съюз на горещината и студа, на могъщи и равно противоположни стихии; бяха хора, незнаещи как да се размекват, как да утешават и как да намират отговора един в друг.

Раната от стрелата бе зараснала отдавна. Той бе забравил напълно болката.

До днес.

Сега раната зееше, а дръжката на стрелата бе заседнала между ребрата му. Стържеше в костите и дроба при всяко мъчително вдишване и загубата като същинска ръка усукваше стрелата, опитваше се да я освободи, преди тя да го е убила, но междувременно разкъсваше още повече околната плът.

Максим копнееше да стои редом с Емайра. Не с тялото, положено в Розовата зала, а с жената, която обичаше. Искаше да бъде с нея, а вместо това стоеше в картографската стая срещу Сол-ин-Ар, заставен да превърже смъртна рана и да се сражава с болката, защото битката още не беше спечелена.

Заклинанието му блъскаше във вътрешността на черепа и той вкусваше кръв при всяко преглъщане, а когато вдигна гравираната кристална чаша към устата си, ръката му трепереше.

Сол-ин-Ар стоеше от другата страна на картата, делеше ги просторът на Арнеската империя върху масата с издигащия се в средата град Лондон. Исра чакаше до вратата със сведена глава.

— Моите съболезнования за загубата — поде фароанският лорд, понеже така е редно да се казва. И двамата знаеха, че думите не стигат, че никога няма да са достатъчни.

В ролята си на крал не беше редно Максим да скърби за един живот повече, отколкото за цял град, но човекът, положил розата на сърцето на съпругата си, не спираше да ридае.

Кога я видя жива за последен път? Какво последно й каза? Не знаеше и не можеше да си спомни. Стрелата се завъртя. Раната го болеше. Бореше се да си спомни, да помни, да запомни…

Емайра с тъмните очи, които виждаха толкова много, и с нейните редки усмивки, пазени сякаш са рядка скъпоценност. Красивата Емайра с чутовната сила, твърда черупка около крехко сърце.

Емайра, свалила защитата си достатъчно задълго, за да допусне Максим вътре, но вдигнала я двойно по-здрава след раждането на Рай, та нищо друго да не проникне в сърцето й. Емайра, за чието доверие той се беше борил, но я подведе, защото неведнъж й обещаваше да осигури на тях двамата и на техния син безопасност…

Емайра я нямаше.

Които оприличават смъртта на сън, никога не са я срещали.

Когато Емайра спеше, клепките й танцуваха, устните се разтваряха, пръстите трепкаха, от глава до пети оживяваше в сънищата си. Сега в Розовата зала лежеше не съпругата на Максим, не кралицата му, не майката на наследника му, а просто изоставена черупка. Беше празна — недоловимото присъствие на живот, магия и личност беше угасено като свещ и подире си оставяше само изстиващия восък.

— Знаел си какво кроят весканците — отбеляза Максим и се насили да се съсредоточи какво се случва в картографската стая.

Сол-ин-Ар стоеше мрачен и скован, а златните украшения по лицето му сияеха странно равномерно.

— Подозирах.

— Как?

— Не притежавам магия, Ваше Величество — отвърна лордът на бавен, но безупречен арнески с акцент, който сливаше думите. — Но имам здрав разум. Мирните отношения между Фаро и Веск доста се напрегнаха напоследък… — посочи картата. — Арнес се намира точно между империите ни. Препятствие. Преграда. Следях принца и принцесата от самото им пристигане и когато Кол ви отвърна, че не е пратил вест до Веск, знаех, че лъже. Знам го, понеже дарът им е настанен в покоите под моите.

— Ястребът… — проточи Максим и си спомни подаръка на весканците — голямата сива хищна птица, поднесен преди началото на „Есен Таш“.

Сол-ин-Ар кимна.

— Техният дар ме изненада. Тези птици не обичат да живеят в клетки. Весканците ги използват да пращат писма през суровата шир на земите си и когато са затворени, крещят басово и постоянно. Птицата под покоите ми млъкна преди два дни.

— Светии! — промърмори Максим. — Трябваше да кажеш нещо.

Сол-ин-Ар вдигна тъмна вежда.

— А щяхте ли да се вслушате, Ваше Величество?

— Моля за прошка — отвърна кралят, — че не повярвах на съюзник.

Сол-ин-Ар го гледаше в очите, а в сияйните мъниста по лицето му блещукаха искри.

— И двамата сме войници, Максим Мареш. Доверието не ни се отдава лесно.

Максим поклати глава и напълни отново чашата си с надежда течността да потуши неприятния вкус на кръв и да стабилизира ръцете му. Не бе възнамерявал да държи заклинанието си готово толкова време, искаше само… да види Емайра и да се сбогува…

— Много време мина — отбеляза и се насили да се върне към настоящето, — откакто съм бил на война. Преди да стана крал, командвах Кървавия бряг. Така наричахме с войниците ми откритите води между империите. Тази ивица земя, където отиваха на война пирати, бунтовници и всички други, отказващи да признаят мира.

— Анастамар — уточни Сол-ин-Ар, — така го наричаме ние. Означава Пролив на убийствата.

— Приляга му — Максим отпи голяма глътка. — Мирът тогава бе достатъчно нов, за да е крехък — макар да предполагам, че мирът винаги е крехък — и разполагах само с хиляда души да удържа целия бряг. Тогава носех друга титла. Не ми я даде дворецът, нито ми я даде баща ми; дадоха ми я моите войници.

— Стоманеният принц — натърти Сол-ин-Ар и прочел изражението на Максим, добави: — Изненадан ли сте, че легендите за подвизите ви са преминали отвъд границата? — И плъзна пръсти по ръба на картата. — Стоманеният принц, който разкъса сърцето на бунтовническата армия. Стоманеният принц, който оцеля в Нощта на ножовете. Стоманеният принц, който уби пиратската кралица…

Максим довърши питието си и остави чашата на масата.

— Навярно никога няма да узнаем колко са се обогатили легендите за всеки от нас. Кои части оцеляват и до днес и кои ще умрат с нас, но…

Прекъсна го внезапна тръпка, не в крайниците му, а в самата стая. Дворецът около тях се разтресе ужасяващо, стените трепереха, каменните фигурки по картата бяха на косъм да се претърколят. И двамата събеседници потърсиха по-стабилна опора.

— Исра! — извика Максим, но гвардейката му вече бе излязла в коридора. Кралят и Сол-ин-Ар я последваха.

Заради нощта след нападението защитата все още беше отслабена, но това не би трябвало да има значение, защото всички отвъд вратите на двореца спяха.

Всички — освен Осарон.

Сега гласът на ошока тътнеше над града — не сладкият, упоителен шепот в ума на Максим, а осезаем и гръмотевичен.

Този дворец е мой!

Този град е мой!

Този народ е мой!

Осарон явно знаеше за заклинанието, несъмнено знаеше и че източникът му е зад стените на двореца. Ако Тийрън се пробудеше, магията щеше да се развали. Падналите да се съживят.

Мигът бе настъпил.

Максим се насили да тръгне към парадния вход на двореца, с всяка крачка — все по-приведен под тежестта на заклинанието, макар сърцето му да плачеше за Рай. Само синът му да беше наблизо! Само ако можеше да го види за последно!

Като че призован от тази мисъл, принцът се появи на прага и кралят внезапно си пожела да не бе тъй себичен. Мъка и страх бяха изписани по лицето на Рай и го превръщаха в непораснало дете. Та той беше още юноша!

— Какво става? — попита момчето.

— Рай — поде кралят и остана без дъх дори от тази къса дума. Не знаеше как да постъпи. Ако спре да се движи имаше риск и да не успее да тръгне отново.

— Къде отиваш? — попита синът на Максим, а гласът на Осарон разтърсваше света.

Бори се, фалшиви кралю!

Максим подръпна нишките на силата си и усети заклинанието да се затяга, да се затваря като броня около него, а стоманените сърца оживяха в металните гърди.

— Татко! — възкликна Рай.

Предай се и ще пощадя хората вътре!

Кралят призова своите стоманени войници и ги усети да крачат през коридорите.

Откажеш ли, ще съборя двореца до основи!

Кралят продължи напред.

— Спри! — настоя Рай. — Ако излезеш навън, ще умреш!

— Смъртта не е срамна — отвърна Максим.

Ти не си бог!

— Не можеш да постъпиш така! — Стигнаха до фоайето и Рай прегради пътя на баща си. — Влизаш право в капана му!

Максим спря, тежестта на заклинанието и покрусата на сина му заплашваха да го свалят на колене. Нежно нареди:

— Отмести се, Рай!

Синът му гневно поклати глава:

— Моля те!

По тъмните му мигли се трупаха готови да се пролеят сълзи. Разкъсваха сърцето на Максим. Дворецът потрепери отново. Стоманените гвардейци пристигаха. Стигнаха преддверието — дузина цели брони, омагьосани да се движат с кръв и воля. На кръста на всеки висеше къс кралски меч, а зад шлемовете топлата светлина на омагьосаните им сърца гореше като жарава. Бяха готови. Той — също.

— Рай Мареш — заяви Максим твърдо, — ще те помоля като баща, но, ако се наложи, ще ти заповядам като твой крал!

— Не — отвърна Рай и го сграбчи за раменете. — Няма да допусна подобно нещо!

Стрелата в гърдите на краля се усука още по-мъчително.

— Сол-ин-Ар — продума Максим. — Исра!

Те го разбраха. Пристъпиха напред, хванаха принца за ръцете и го издърпаха встрани. Рай се бореше свирепо, но след кимване на краля, Исра заби покрития с метална ръкавица юмрук в гърдите на младежа и той се преви, без да спира да пъшка:

— Не, не…

— Сосора настима — посъветва го Сол-ин-Ар. — Послушай краля си.

— Отворете портата! — заповяда Максим.

Сълзите на Рай потекоха по бузите му.

— Татко…

Тежките крила на вратата се разделиха. Отвориха се. В подножието на дворцовите стълби стоеше сянката — демонът, престорил се на крал.

Осарон вдигна глава.

Погледни ме!

— Пуснете ме! — извика Рай.

Максим прекрачи прага. Не погледна назад; нито към стоманените гвардейци, които маршируваха подире му, нито към лицето на сина си, с очи като на Емайра, зачервени от мъка.

— Моля ви! — ридаеше Рай. — Моля ви, пуснете ме…

Това бяха последните думи, които Максим чу, преди портите на двореца да се затворят.