В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (27)

III

Беше им забранено да влизаш в кралската картографска стая.

Когато Кел и Рай бяха малки, те си играеха навред из залите и коридорите на двореца — но не и тук. В тази стая нямаше кресла. Нито шкафове с книги. Нямаше запалено огнище, килии, скрити врати или тайни проходи. Само маса с огромна карта върху нея, а от повърхността на пергамента Арнес се надигаше като тяло, обвито с плътно пристегнат лист. Картата покриваше масата от край до край и беше много подробна, от бляскавия град Лондон в средата до самите краища на империята. Мънички каменни кораби плаваха по плоското море, мънички каменни войничета маркираха местоположението на кралските гарнизони по границите, а мънички каменни гвардейци патрулираха улиците в одеяния от розов кварц и мрамор.

Крал Максим бе казал на момчетата, че фигурките на дъската имат сериозно значение. Преместването на бокал значеше война. Потапянето на кораб го обричаше на смърт. Играта с войничетата бе игра с живота им.

Предупреждението бе достатъчно да осигури послушание — независимо дали беше вярно или не, Рай и Кел не смееха да рискуват и да предизвикат гнева на Максим или своята съвест.

Картата наистина беше омагьосана — на нея се виждаше империята, каквато е; сега реката блестеше подобна на ивица петрол, по миниатюрните улици се носеха тънки пипалца от мъгла, сякаш са дим от лула, а арените стояха изоставени и мракът се надигаше като пара от всички повърхности.

На картата не се виждаха покосените, които скитат по улиците. Не се виждаха отчаяните оцелели, които удрят по вратите на къщите и молят да ги пуснат. Не личаха паниката, глъчката, страхът.

Крал Максим стоеше до южния край на картата, опрял длани на масата, свел глава над картата на града. От едната му страна бе застанал Тийрън, сякаш остарял с поне десет години в течение само на една нощ. От другата стоеше Исра — капитанката на градската стража, широкоплещеста лондончанка с късо подстригана черна коса и волева брадичка. Жените в стражата бяха рядкост, но случеше ли се някой да подложи на съмнение достойнствата на Исра за заемания от нея пост, не повтаряше грешката си.

Двама от вестранския съвет на Максим — лорд Касин и лейди Росек — управляваха източната страна на картата, а Парло и Лисан, острите, организирали и провели „Есен Таш“, заемаха западната. Всички гости изглеждаха не на място, все още издокарани за бала на победителите, а не за град, изложен на обсада.

Кел се насили да отиде до северния край на картата и се приведе точно срещу краля.

— Нищо не разбираме — тъкмо казваше Исра. — Изглежда има два вида нападения или, по-скоро, два вида жертви.

— Обладани ли са? — поинтересува се кралят. — По време на Черната нощ витари използва множество гостоприемници, като се разпространяваше между тях като чума.

— Не е обладаване — намеси се Кел. — Осарон е твърде силен да вземе обикновен човек. Витари прояждаше всеки намерен съд, но й отнемаше часове. Осарон би изгорил съда си за секунди… — сети се за Кисимир на покрива, чието тяло хрущеше и се разпадаше под подметката на ошока. — Безсмислено е да се опитва да ги обладава.

Освен ако, помисли си, не са антари.

— Тогава, в името на светиите — ядоса се Максим, — какви ги върши?

— Прилича на странна болест — обади се Исра.

Остра Лисан потрепери.

— Той ги заразява?

— Създава си марионетки — заяви Тийрън твърдо. — Нахлува в умовете им и ги поразява. А ако не успее…

— … тогава ги взема насила — подсказа Кел.

— Или междувременно ги убива — допълни Исра. — Пресява народа и изкоренява съпротивата ни.

— Възможни начини за защита? — попита кралят и погледна към Кел. — Освен кръвта на антари?

— Засега не са открити.

— Има ли оцелели?

Последва продължително мълчание.

Максим си прочисти гърлото.

— Не сме получили вести нито от Дома Лорени, нито от Дома Емъри — поде лорд Касин. — Хората ви не могат ли да…

— Хората ми правят всичко по силите си — отряза Максим.

До него Исра стрелна лорда с леден поглед.

— Изпратили сме разузнавачи да проследят границата на мъглата — продължи тя равно, — и да, магията на Осарон си има периметър. За момента заклинанието свършва на седем мери отвъд градската стена и образува кръг. Докладите ни обаче показват, че се разпространява.

— Смуче сила от всичко живо, което покори — Тийрън говореше тихо, но властно. — Ако скоро не спрем Осарон, сянката му ще покрие Арнес.

— А после и Фаро — намеси се Сол-ин-Ар, току-що нахлул през вратата. Капитан Исра посегна към меча си, но Максим я укроти с един поглед.

— Лорд Сол-ин-Ар — кралят приветства госта си хладно. — Не съм ви повикал.

— А би трябвало — възмути се фароанецът след появата на принц Кол по петите му. — Този въпрос не засяга само Арнес!

— Да не смятате, че мракът ще спре на границата ви? — допълни и весканският принц.

— Ако го спрем първи… — отвърна Максим.

— А ако не успеете — прекъсна го Сол-ин-Ар и сведе тъмните си очи към картата, — няма значение кой пръв е паднал.

Кой пръв е паднал. На Кел му хрумна идея, която се пребори да добие форма независимо от глъчката. Усещането за отпускащото се тяло на Лайла. Взирането в празната чаша, сгушена в шепата на Хастра.

— Така да бъде — съгласи се кралят. Кимна на Исра да продължи.

— Затворите са пълни с жертви — докладва капитанът. — Заехме и площада, и тъмниците на пристанището, но ни свършват местата, където да прибираме поразените. Вече използваме Розовата зала за хората с треска.

— А турнирните арени? — предложи Кел.

Исра поклати глава.

— Хората ми не искат да влизат в реката, сър. Не е безопасно. Неколцина опитаха и не се върнаха.

— Кръвните сигили не са трайни — допълни Тийрън. — Избледняват за часове, а падналите явно са научили целта им. Вече изгубихме част от гвардейците.

— Върнете останалите незабавно! — нареди кралят.

Върнете останалите.

Ето ти на̀!

— Имам идея — обади се Кел тихо, все още зает с нареждането на пъзела.

— В капан сме — заяви фароанският генерал и плъзна длан по картата. — А тази твар ще оглозга костите ни, ако не открием начин да отвърнем на удара.

Да го принудиш да е неподвижен. Принуди го да бъде невнимателен.

— Имам идея — повтори Кел, по-високо. Този път залата се смълча.

— Говори — каза кралят.

Младият магьосник преглътна.

— Ами ако му отнемем хората?

— Кои хора?

— Всичките.

— Не можем да ги евакуираме — възрази Максим. — Отровените от магията на Осарон са прекалено много. Ако си тръгнат оттук, ще разпространят болестта по-бързо. Не, трябва да са под карантина. Все още не знаем можем ли да си върнем изгубените, но да се надяваме, че това е болест, а не присъда.

— Точно така, няма да ги евакуираме — потвърди Кел. — Но всяко ходещо тяло е потенциално оръжие и ако искаме да имаме шанс срещу Осарон, трябва ни обезоръжен.

— Говори просто — подкани го Максим.

Антари си пое дъх, но го прекъсна глас откъм вратата.

— Какво е това? Няма бдение край леглото ми? Обиден съм!

Кел се извърна и видя брат си да стои на прага, с ръце в джобовете и безгрижно облегнал рамо на касата, все едно всичко е наред. Сякаш не бе прекарал по-голямата част от нощта на границата между живота и смъртта. Не му личеше — поне не видимо. Кехлибарените му очи бяха ясни, косата — сресана, тънката като халка коронка от патинирано злато се бе върнала на мястото си сред къдрите му.

Сърцебиенето на Кел се ускори при вида на брат му, а кралят скри облекчението си почти така добре, както принцът криеше страданието.

— Рай! — приветства го Максим, гласът му за малко да го предаде.

— Ваше Височество — внимателно се намеси Сол-ин-Ар, — чухме, че сте пострадал при нападението…

— Че сте паднал жертва на странната мъгла — додаде принц Кол.

— А ние чухме, че сте заболял преди бала на победителите — обади се и лорд Касин.

Рай се усмихна широко и вдигна ръка към гърдите си:

— Брей, слуховете летят, когато на човек му призлее… Както виждате… — погледна към Кел — … изненадващо жизнен съм. Ще ми кажете ли какво пропуснах?

— Кел тъкмо се канеше да ни сподели — обясни кралят, — как да победим това чудовище.

Рай се ококори, а по лицето му за миг се плъзна сянка от умора. Току-що се беше завърнал. „Ще боли ли?“ — сякаш питаше погледът му. Или може би дори „Ще умрем ли?“, но на глас изрече само:

— Продължавай.

Кел порови за нишката на мисълта си.

— Не можем да евакуираме града — повтори и се извърна към главния жрец. — Но можем ли да го приспим?

Тийрън се намръщи и почука с кокалести пръсти по ръба на масата.

— Искаш да хвърлиш заклинание над целия Лондон?

— Над хората в него — уточни Кел.

— За колко време? — осведоми се Рай.

— За колкото се налага — отвърна антари и пак погледна към жреца. — Осарон е успял.

— Той е бог — отбеляза Исра.

— Не — отряза остро Кел, — не е.

— Тогава срещу какво по-точно сме изправени? — поинтересува се кралят.

— Това е ошок — младият магьосник използва термина на Холанд.

Май само Тийрън го разбра, защото уточни:

— Вид въплъщение. Магията в естествената си форма няма самоличност, няма съзнание. Само съществува. Река Айл, например, е източник на невероятна мощ, но не е жива. Когато магията придобие съзнание, добива и мотив, и желание, и воля.

— Значи Осарон е магия с его? — попита Рай. — Изкривило се заклинание?

Кел кимна.

— И според Холанд хаосът му вдъхва сили. Точно сега има десет хиляди източника. Но ако му ги отнемем, няма да разполага с нищо, освен със своята магия…

— Която също е значителна — прекъсна го Исра.

— Ще го примамим на бой.

Рай скръсти ръце.

— И как планираш да се биеш с него?

Кел имаше идея, но не се решаваше да я изрече на глас — не сега, когато принцът тъкмо бе станал от леглото.

Тийрън му го спести, като отбеляза замислено:

— Изпълнимо е. В определен смисъл. Няма да успеем да направим толкова обширно заклинание, но можем да сглобим мрежа от множество по-малки… — той се впусна в обяснения, по-скоро под нос, — и с една котва, това е напълно постижимо… — вдигна поглед, а светлите му очи се проясниха. — Но ще ми трябва едно-друго от Светилището.

Присъстващите се обърнаха като един към прозореца на картографската стая, където пръстите на магията на Осарон още дращеха да проникнат вътре, нищо, че вече се беше съмнало. Принц Кол се скова. Лейди Росек втренчи поглед в пода. Кел понечи да предложи себе си, но погледът на Рай го спря. Не беше отказ. Нищо подобно. Беше разрешение. Нетрепваща вяра.

Върви, казваше той. Направи каквото е нужно.

— Какво съвпадение — разнесе се откъм вратата гласът на нов участник. Всички се обърнаха към Лайла, застанала с ръце на хълбоците и очевидно будна. — Малко чист въздух ще ми бъде от полза!