В. Е. Шуаб
Заклинание за светлина (101)

III

Белия Лондон

Наси винаги знаеше кога нещо не е наред.

Свиваше я стомах — предчувствие, породено от години наблюдения на изражения и жестове, тълкуване на малки издайнически действия, преди човек да направи нещо лошо.

Но сега не беше съгрешил отделен човек.

Цял свят съгреши.

Въздухът отново захладня, в ъглите на прозорците на замъка се трупаше скреж. Кралят изчезна и засега не се завръщаше, а без него Лондон се вкисваше, влошаваше се. Наси имаше чувството, че светът около нея се разплита, всички цветове и животът изкървяват, както навярно е станало и първия път преди много, много години. Само че според легендите тогава е протекло бавно, а сега се случваше бързо, сякаш змия си сваля кожата.

И Наси знаеше, че не само тя го е усетила.

Цял Лондон изглежда бе доловил влошаването.

Неколцина членове на Желязната гвардия на краля, все още верните на каузата му, правеха всичко по силите си да удържат положението под контрол. Замъкът бе под непрестанна охрана. Наси не успя да се измъкне навън, затова не разполагаше със свежи цветя — не че кой знае колко оцеляваха при студената вълна — да ги положи до трупа на Ожка.

Ала въпреки това дойде — отчасти заради тишината, отчасти и защото светът отвън започваше да се вълнува, а ако наченеше бунт, Наси искаше да се намира близо до рицарката на краля, дори и да е мъртва.

Беше ранно утро — мигът преди светът да се събуди напълно — прислужницата стоеше до главата на мъртвата и четеше молитви за мощ и за сила (единствено такива знаеше). Вече свършваше думите, когато на масата пръстите на Ожка се свиха.

Наси се стресна, но още докато се ококори и сърцето й прескочи удар, вече бе започнала да се самоубеждава, както когато беше малка, а всяка сянка успяваше да се превърне в чудовище. Сигурно явлението се дължеше на игра на светлината, нищо чудно, така че тя се пресегна и колебливо докосна ръката на жената-боец, за да потърси пулса.

Ожка, естествено, беше още студена. И мъртва.

Само дето внезапно седна!

Олюлявайки се, Наси отстъпи припряно, а черният саван се смъкна от лицето на Ожка.

Не мигаше, не завъртя глава и май дори не забеляза момичето, масата за упокой и озарената от свещи зала. Очите й бяха отворени, безизразни — и празни, а Наси си спомни за изкорубените и омагьосани за подчинение войници, които служеха на стража при Астрид и Атос Дейн.

Ожка приличаше на войниците.

Беше истинска, но същевременно и не съвсем, жива и напълно, изцяло мъртва.

Раната на шията й зееше, дълбока както и преди, но въпреки това Ожка раздвижи челюсти. Опита се да заговори, от съсипаното й гърло се разнесе вибриращо съскане. Сви устни и преглътна, а Наси проследи как пипалца от сянка и дим се усукват около шията й, почти като прясна превръзка.

Ожка скочи от масата и размести лозите и купите, които прислужницата бе положила така внимателно около трупа й. Те нападаха на пода с дрънчене и трясък.

Приживе Ожка беше тъй елегантна, а сега крачеше сковано, досущ жребче — или кукла — и Наси заотстъпва, докато не се блъсна в една колона. Рицарката я гледаше, а в светлото й око плуваха сенки. Ожка не говореше, само зяпаше; разлятата вода капеше равномерно зад гърба й. Започна да вдига ръка към бузата на Наси, но в същия миг вратите се отвориха и в залата нахлуха двама привлечени от трясъка членове на Желязната гвардия.

Видяха мъртвата рицарка да стои изправена и застинаха.

Ожка отдръпна ръка от Наси и се обърна към тях с възвръщаща се грация. Въздухът около нея трептеше от магия, а един от предметите върху масата — кинжал — се издигна към ръката й.

Стражата се разкрещя и това беше подходящият за Наси момент да побегне, поне да стори нещо, но тя бе замръзнала до колоната, прикована от нещо тежко като най-силната магия.

Не искаше да види какво ще се случи; не искаше да гледа — нито как убиват дясната ръка на краля за втори път, нито как последните гвардейци на Холанд падат жертва на призрак, затова приклекна, стисна здраво очи и затисна ушите си с ръце. Точно така правеше, когато положението в двореца се влошеше. Когато Атос Дейн си играеше с хората, докато ги счупи.

Но дори през дланите си чу гласа, който се разнесе от гърлото на Ожка — не нейният, а нечий друг, кух и отекващ, и плътен — и стражите сигурно също се страхуваха от призраци и чудовища, понеже, когато Наси най-сетне отвори очи, не видя нито тях, нито Ожка.

Залата беше празна.

В нея тя стоеше сам-сама.